Полировачът на кристали

Той живееше             отдалечено,
                        в градче
в едно съвсем отдалечено време,
но не чак толкова,             често,
                                  понеже
всъщност – по веднъж в годината,
на гимназията на най-високия комин
                                                            пристигаха
семейство щъркели, които нарушаваха
                                                              щастливо
неговото ежедневно усамотение,
             в което той
                                полираше кристали.
В тези обикновени инак стъкълца
светлината беше
                            някак
                                      по-различна
и той превръщаше я в хиляди цветя,
                          защото ги полираше.

Те имаха най-странни форми,
но по негово               пречупваха
                       желание                     вълшебно
всяка гледка и всяка случка
придобиваше
                       особено значение,
а всеки спомен беше
                                     скъпоценност.
Той беше майстор
                                 и когато
ги настройваше във сложни комбинации,
се превръщаше                      някак
                             в магьосник
и пътуваше ту в миналото,
                    ту в бъдещото време – далеч
от своето усамотение и
от провинциалното си ежедневие.

И никой                        не можеше да разбере
                в това градче
къде е той сега,
                  с кого е
                  и кога
ще се завърне
                       от далечното си пътешествие.

В началото го смятаха за
откачалка, странна птица
                      и така нататък, понеже
от своя залък                                      късаше
                в името на чудните кристали.

Но когато,
                 ах, когато
в един почти невероятен вторник
полировачът,
                   изработи
                   сам най-приказния камък
и като щъркел в края на сезона
                                                     си замина,
просто отлетя далече от комина,
където неизменно щеше пак да дойде зима,
                                  и беше вероятно вече
на земя отдалечена,
         във своята мечтана къщичка
                                           на истината,
тогаз му завидяха.

И нямаше ни капка
                                 благородство
във това, че               на купчина
                     изгориха
апокрифните му записки
                                          с чертежи,
разни тайни и открити технологии
                      и други тям подобни,
и разрушиха
полировачната машина,
                                    тъй като

                            някой друг
когато трябваше                   в това градче
да прихване занаята,
                                   никой не разбра
потребността на полировача,
               а беше вече                      късно
                                   безвъзвратно.

Единствено едно момче,
навярно още не и ученик,
                                           играеше си
на една поляна,
         пълна с еделвайси
и обсипана от семе на глухарчета,
                   край едно поточе бистро,
си играеше
със речни камъчета
                                 и заделяше
във десния си джоб,
                                  дори и без да знае,
че са скъпоценни,
най-бляскавите, най-шарените
                         и най-красивите.

То просто бе в началото
                                         на младостта си,
която още можеше –
                    да обещава,
                    че момчето
                    ще остане
до сърце и живородна кръв,
                             даже вече като мъж,
                   вярно
                   на страстта си.

Стихове и худ. снимки Стоян Радулов

(Поместено в книгата "Абсолютно: Любов")