Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Моят Каменград / документален филм


АНОТАЦИЯ

„Нося Панагюрище в тайника на душата си... Като талисман. Или неосъзнат атавизъм? Може би той е моят психически стожер, личен мит. Скътвам в куфара си неговия образ и го вземам със себе си: в Париж, в Женева, в Рим, в Брюксел, в Делфи и къде ли не по света...”  Това споделя литературоведът Катя Зографова във филма, посветен на родния й град. 
„Всъщност реален или имагинерен е моят Каменград? А самата аз – панагюрка или лъже-панагюрка съм, щом само произходът ми е свързан с легендарното градче на лудите глави? Не са ли панагюрските образи на начинатели и деятели на историята и културата един рафт от библиотеката ми? Утеха ли е всъщност, че във всяка една от книгите ми, искрено и ненарочно, е скътан поне един панагюрски сюжет? – Орчо войвода и Крал Къз – Райна Княгиня, или пък "световната панагюрка" Елена Николай...
Не е ли чудноват този мой Каменград, захранен от  Литературата, обитаващ Пенчо Славейковата "Кървава песен" и Захари Стояновите "Записки", които сторват чудото малката, обитаема Средна гора – да се извисява до непристъпните грамади на Балкана, а място с толкова непоетичното име Оборище – до митичен топос – Великото народно събрание на българите, така и останало си единствено в историята ни?! Защото "средната гора" е раждала не средни, сиреч не посредствени личности, а големци на духа...
Не съм живяла в Панагюрище, освен във въображението си. И може би затова моят митичен Каменград открай време се страхува от среща с реалното Панагюрище. Бои се от смаляване, от конфуза на разочарованието, от срутването на красивите хиперболи. И да не вземе да се окаже, че благородният град на априлците-донкихотовци се е превърнал в малък бизнес-Санчо Панса?!..
И все пак, щом моите "съотечественици" (нали така Райна Футекова нарича съгражданите си), ме позоваха, аз се престраших да си дойда у дома...”
Стайо Гарноев, сн. Стоян Радулов
Филмът „Моят Каменград” разказва за голямото завръщане на Катя Зографова в родното място. И прави ненатрапчив паралел между Панагюрище, познат от книжните рафтове, и реалният, съвременен град. Разказва и за приятелите, които Катя открива там – художниците Манол Панчовски и Стайо Гарноев.
„Това, че открих Стайо и Манол – споделя Катя, – наистина е едно вдъхновяващо събитие. Защото в тях витае точно това, което е може би моят мит за панагюрски дух. Те са едни свободни, разкрепостени, в същото време – с дълбоки вътрешни стожери, устои – твърдост, мъжество на духа, талантливи художници. И когато си идвам в Панагюрище аз всъщност попадам на една територия на свободата.”
„Престраших се, дойдох си у дома. И колко хубаво, че го направих. Защото, ей Богу, в епохата на Интернет, завихрени във виртуалните пространства, все повече имаме нужда от осезаеми места, от опори за духа си. И понеже държавата ни прилича на разграден двор, отново търсим да се укрепим в своите малки крепости… А моята непревземаема крепост е разрушеното от турците в лето 1876 Панагюрище. И въздигнатото днес, наистина реалното, топло и обичано Панагюрище. Нашият заветен, Голям малък град, който преоткрих и който заслужава не само моето, а нашето завръщане!”

Колаж Стоян Радулов
Моят Каменград
Документален филм / Времетраене 25:54 минути / България
Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарист и режисьор Стоян Радулов. По едноименното есе на Катя Зографова. С участието на: Катя Зографова, Манол Панчовски, Стайо Гарноев. Оператори Роберт Далали, Живка Петракиева.  Монтаж Мариана Пенчева. Музикално и звуково оформление Диана Николова. Текста четат Катя Зографова, Любомир Младенов. Продуцент Георги Крумов.

Из "Моите фундаменти": "Народе????..." (стр. 115 от бележника на Левски)

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!

Стихове Дамян Дамянов
_______________________________

Гледайте и филма
"Паметникът на Васил Левски в София"
Документален филм / Времетраене 08:07 минути / България
Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм.

Сценарий Стоян Радулов. Камера и монтаж Андрей Русимов. Текста чете Мариана Лечева. Звук Борислав Дрянков. Продуцент Георги Крумов