Из въведението към книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 2
Наричат героичния месец Април 1876-та година „Най-българското време“ и неслучайно – избухналото голямо въстание срещу поробителите предвещава нашето голямо национално Освобождение – въпреки, че малко по-късно то е осакатено с разпокъсването на България и опитите тя да бъде превърната трайно във васална страна, в отслабена и подчинена територия. Това вероятно е причината и Панагюрище иконично да бъде наричан „един от най-българските градове“. Разбира се – съгласен съм, вярно е.
Но същевременно моето Панагрище никога не е започвало, нито пък е свършвало с онова чутовно Маньово бърдо от пролетта на 1876-та и закодираните още тогава героики и послания. То е много повече.
То е къщата на майка ми и татко ми, земята на най-близките ми хора, градчето на детството, пълно със спомени – от бабите и дядовците, от роднините, от съседите, от приятелите на улицата, от детската градина, от началното училище, от прогимназията, от техникума, от съучениците и от учителите... Във въздуха му още се носят звучните лакърдии на неповторимия панагюрския говор и ароматите на най-вкусната домашна храна... То е цял Космос.
Щрак.
Виждате ли – обичам да пътувам, да сравнявам, да съизмервам... Пиша статии за това, работя и като документалист в телевизията, където подготвям сценарии за филми, посветени на различни теми от България, имам и блог за пътешествия из България и света, който нарекох „Моята Земя”. Ала с времето установих, така се оказа, че някак неусетно, извън мен, или обратно – изначално някъде в мен, всичко ме тегли все към родното Панагюрище; към този „отвъдморски“ фар, чийто маяк неумолимо ме вика; към това малко, средногорско градче, превърнало се „в център на Вселената” за Маргарита Петкова; този „заветен голям, малък град” за Катя Зографова; чиито улици и къщя за мен винаги са били просто и наистина родни, първоначални, кореноносни, неизменни, неотменими, незаобиколими, незабравими...
По която и земя да съм стъпвал – станала е моя земя; който и въздух да съм дишал – станал е мой въздух; която и вода да съм пил – станала е моя вода; която и река да съм газил – станала е моя река; което и море да съм плискал – станало е мое море...
Щрак.
Но където и да съм бил: от Дубровник до Копенхаген, от Пятигорск до Кавадарци и Охрид, от Барселона до Мюнхен, от Ефес до Калампака с невъобразимите скали на Метеора; или пък от малкото селце Кръстатица в Родопите до Кула и Видин, от Габрене и Ключ в Подгорието на Беласица до Шабла, Крапец и Дуранкулак, от Елена до Златоград или от Синеморец до Осмар – всички мои посоки неизбежно и съдбовно или започват, или се сбират в Панагюрище. Панагюрище „е моят Рим“ – всички пътища ме водят натам.
Като чуя „Къдя одиш, та та нема?“, знам, че съм на правилното място.
Оказва се, че не само с мен е така. Мнозина изпитват малко или много подобни чувства към родното Панагюрище. То привлича сърцата им като с магнит – неудържимо, непрестанно, неотлъчно... И веднъж това привличане боли с тежестта на носталгията от далечните разстояния, но по-често лекува с утехата, че все пак имаш родно място, роден дом, любими, близки хора... А има и такива, които не са от Панагюрище, но го обичат като свое... Сигурен съм в това, защото виждам какво се случва, когато покажа поредната архивна фотография или някакъв друг сюжет на снимка от родното градче в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. И тук не говоря само за трогателните коментари. А за активните действия, така че да бъдат споделени още и още изображения от старите семейни, ученически или професионални албуми – някои отдавна забравени от забързаното ежедневие по мазета, стари дрешници и тавани.
Щрак.
Дали пък всички не се стремим към отминалите времена, към детството на спомена, към още един пореден досег с отдавна отишли си близки хора и мили моменти?... Да запазим детството в себе си е рядък дар и в никакъв случай до него не може да се достигне по пътя на силата, на школите, на обществените строеве или манифестите, както добре знаем. Да се учим от детето – за това е нужен големият дар на сърдечността. Но то се отнася изобщо за миналото. Всеки от нас е способен да чувства, да се връща с нежност към детските и юношеските си години – нали оттам струят изворите на неговата душевност! Но тези спомени са затворени в крехък съд. С грубост не можеш да проникнеш в него. Нужни са фина настройка, светли помисли, чиста душа...
А Панагюрище като Космос – е тема необятна. Откъдето и да го погледнеш, все ще намериш нещо интересно – я да разгледаш, я да научиш, я да разкажеш... Стига да си любопитен, разбира се. И тук не говоря само за големите му и видни забележителности, за заслужилите му граждани или за постиженията, известни на всички. Става дума и за скритите пластове на съществуането, които правят и оформят този особен дух, който витае около двата бряга на Луда Яна. Той често е неуловим, но пък когато се докоснеш до него, празникът е гарантиран.
Щрак.
Затова е прекрасно, че толкова много хора в „Ретро Панагюрище“ – даже още преди излизането на първия том от настоящата поредица книги – не само споделят същата страст като мен към родния град, не само се чувстват заедно интересно, уютно и родно, но и участват активно, като споделят изображения и спомени от Панагюрище в мястото на общото ни минало през призмата на старите фотографии. Много от вас осъзнават като мен, че архивните снимки и старите пощенски картички са истински прозорци за преминаване през времето и километрите – независимо до кога, независимо от къде. А Панагюрище става все по-близко, зримо и обаятелно.
Благодаря ви, че пазите свидни спомени и че споделяте някой от тях с всички нас. Това е нашето Панагюрище, вие сте моите панагюрци! Най-сърдечно благодаря на всички за изпратените фотографии от личните ви, семейни и професионални архиви! Помощта ви е неоценима, защото така помагате за съхранението и обогатяването на нашата обща памет на съграждани. Бих искал да ви приканя, а и всички останали, както и вас – читателите – да продължавате да споделяте в „Ретро Панагюрище” снимки от някогашния и винаги „наш” град – защото начинанието продължава.
Все се надявам, че като се обърнем още веднъж назад, през годините, към случки, мигове и хора, ще успяваме да имаме още по-пълноценно настояще и ще можем да изградим бъднини, все по-близки до мечтите си Дано! Необходими са ни!
Благодаря специално и на рецензентите, че чрез думите си отвориха вратите книгите ми да се появят на бял свят! Благодаря и на Общината в Панагюрище, задето все още подкрепя инициативи като тази! Благодаря и на всички, които помагат с разпространението!
Благодаря и на вас, читателите, че посегнахте към тази книга! Всъщност, основната причина тя да заживее своя живот и много от снимките, историите и хората, за които става дума в нея буквално да „възкръснат“ от забравата, сте вие. Открийте притчите, извадете поуките!
Поздравъ отъ Панагюрище!
Щрак.
Стоян Радулов
Издатели са "Ретро Панагюрище", Община Панагюрище и ИК "Фабер". Книгата излиза след конкурс по Проекта на Община Панагюрище за стимулиране на местни творци „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ за 2019 година и е отпечатана в ИК "Фабер" - Велико Търново през 2020 година.
