Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

За „#53 пъти Любов и други важни неща“ на Михаил Караиванов

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов
Р Е Ц Е Н З И Я

#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.
И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?
В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.
Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.
Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.
За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова
Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.
Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“
Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.
Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.
Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.
В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")
Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:
"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";
"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";
"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";
"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".
И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.
Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.
Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.
Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.
Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 
Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов

Няма коментари:

Публикуване на коментар