Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Близо до небето над Плана


Будистка ступа над махалите на село Плана. Наистина необичайно място в България. Обичам го, защото е пълно с енергия и свежест. А това се дължи преди всичко на нашата чудна природа - не случайно ступата е издигната точно тук.
Това е специален будистки монумент, "напомнящ на съществата за съвършената природа на ума, която е присъща на всички", както пише на страницата на будисткия Ретрит център Плана. Тъкмо в неговите граници е изградена и тази ступа. Тя символизира тялото на Буда в медитация и това е отразено в нейната вътрешна и външна структура. Малка статуя на буда ни гледа от нишата под нейния връх.
Будистките ступи символозират съвършената хармония на вселената. Те не са просто постройки от бетон и камък, а са проявление на радостта, че могат да носят полза на всички същества, чрез развиване на съчувствие и мъдрост. Тяхната жива енергия прониква навсякъде, за да дава мир и любов на хората и планетата. Според традицията, ступите носят щастие, изпълняват желанията на хората с добри намерения и защитават света от бедствия и конфликти. Според будистките учения, има осем вида ступи. Всеки от тях представя важно събитие от живота на Буда Шакямуни. Ступата на Просветлението (Чан Чуб Чьортен на тибетски), от който вид е и тази в Плана, символизира постигането от Буда на Просветлението – природата на напълно пробудения ум. Всеки от осемте различни видове ступи се изгражда според прецизни инструкции, при което трябва да се изпълнят точни пропорции и конструкция. Ступите се активират от квалифицирани лами чрез мощни церемонии.
Ступата в Плана е изградена по давление на Лама Оле Нидал. По-късно и друг специален гост на Ретрит центъра - Шераб Гялцен Ринпоче, дава благословията си за нея, като приема да бъде духовен и практически ръководител на нейното изграждане и откриване. Така българските практикуващи от Диамантения път на будизма заедно с международната сангха започват подготовката за изграждането на тази ступа през 2013 г. Тя е построена през лятото на 2015 г. Открита е с церемония на 14 август 2015 г., когато Шераб Гялцен Ринпоче и Лама Оле Нидал я освещават и активизират.
Още от първия път се влюбих в мястото. Пък и тук почти винаги срещам интересни хора. Наколо има още няколко интересни места, а вече опознах и маршрутите за пешеходни разходки. :) Та, такива светли работи... И толкова много зелено, чист въздух и простор!


Будизмът е едно от официално регистрираните вероизповедания в Агенцията по вероизповедания към Министерския съвет в България. Изборът и практикуването на религия е основна свобода в нашата страна, гарантирана от Конституцията. Според данни на НСИ, които открих, будистите в страната са малко над хиляда човека... С цялата условност на тази цифра, разбира се. “Диамантен път на будизма” (изградил ступата на Плана) и вероизповедание „Будистка общност в България” са представители на будизма в България. Разликата между тях е, че “Диамантен път на будизма” е представител на т. нар. тибетски или тантрически будизъм, а “Будистка общност в България” - на традиционния будизъм. Според д-р Жасмина Донкова, специалист по вероизповеданията в България, будизмът спада към Първата група вероизповедания у нас, регистрирани от специалната държавна агенция, които са представители и проповядват доктриналните системи на основните световните религии: християнство (православие, католицизъм, протестантизъм), ислям, юдаизъм, будизъм и хиндуизъм.
Будизмът е с хилядолетна история - над 2500 години вече... Между другото, това не е чиста религия, а по-скоро - религиозно-философска система за духовното пробуждане (бодхи), обхващаща разнообразни традиции, вярвания и практики, основани на учението на Сидхарта Гаутама, наричан и Буда. Гаутама живее и проповядва в източната част на Индийския субконтинент между VI и IV век пр.н.е. Той е приеман от будистите за пробуден или просветен учител, който е споделил своите прозрения, за да помогне на съзнателните същества да се освободят от страданието, причина за което е невежеството (авидя)...
Въпреки всичко казано дотук, не си мислете, че в Плана ще срещнете само будисти. Напротив. В централната махала на селото има православна църква, а над махала Турмачка - и един страхотен, жив и отворен винаги параклис, посветен на Св. Киприян, който параклис е скрит под една многовековна бреза... Наистина приказно място. Но за него ще ви разкажа друг път.

С.Р. © Сюжетите на Радулов

На крилете на птица


 [Есета от карантината] 
В тази снимка се отправям към Итака, Родината на Одисей и на всички пътешественици, на странстващите странници, на неразбраните от другите и неразбиращите нашите затворени друмища на ума. Фериботът надува сирената си и поздравява друг, с когото се разминават. И тогава една чайка литва, и се превръща в целия свят за мен. Защото нейните очи стават моите очи, дробовете й - мои дробове, крилете й - мои криле. Ето, усещам как сърцето й ще изскочи от вълнение - като на колибри, почти с 1000 удара в минута. Замисляли ли сте се, всъщност, с колко удара в минута бие сърцето на птица?... Но когато се отпуска върху въздушния поток и се плъзга по лъчите на йонийското слънце, всичко си идва на мястото... И светът е вече мой.
Ще се издигнем бавно, за да задминем нос Агияс Андреас с малкия бял параклис и да се пореем малко над този прекрасен залив Молос. От набраната височина водите са тъмно сини, лъчите върху перата по гърба са топли и от нийде не се чуват песните на други птици. Къде са изчезнали всички? Къде са се изпокрили останалите чайки, хитрите сойки и палавите керкенези? Защо не ги съзирам ни сред миртовите храсти, ни сред маслиновите дръвчета, ни зад огромните кактуси и фикуси... Я, какво интересно ято от водни кончета, бръмчащи като стрели, сред които се поклаща опашката на един малък, мяукащ Апостол, навирена гордо като черно знаме! Дали хвъркатите не са се скрили сред Карантината на малкото островче Лазарето? Не, птиците нямат нужда от карантина, особено чайките. Тя е за хората. Албатросите, например, умират насред океана и никой не е виждал досега как това се случва. Само ние носим страха със себе си и си мислим, че го затваряме в разни Карантини. Прочее, повечето от тези мрачни места тъдява са или на невзрачни островчета, или зад каменни стени на странични заливчета, а сигурността им, всъщност, е измамна. Тази чайка няма страх, изпълнена е с живот, стремително се извива над сгушения сред зеленото град Вати. Оттук ветровете я поемат и я изпращат първо на север, към китния Киони, а след това и на запад, към прекрасния Кефалония - по-голямата сестра на Итака. И още малко, още малко, още малко... За да кацне на белите камъчета на плажа Миртос... Раят на този остров, с незабравимата негова светлина, особено преди залез, която превръща водата в блестящо злато, земята - в бял мрамор, а небето обагря в кралски пурпур... Тук въздухът ми спира и досущ като Емили Дикинсън усещам, че почти ще умра от красота... До Сицилия остава още малко, тя е само отвъд морето... Няколко мига пълно щастие, няколко въздъха живот от соления медитерански въздух!... И тогава нишката на моето съзнание ме връща обратно на ферибота, който след малко ще акостира сред самобитните къщици на Фискардо. А аз ще акостирам сред зимата на Първа пролет в София, насред карантина "2020", до моят Апостол, сгушен насред възглавниците... Но само до следващия ми полет на крилете на птица.

С.Р. © Сюжетите на Радулов



"Ретро Панагюрище" с фотоси и истории във в. "Време 2001"


"Ретро Панагюрище" е голямото ми начинание в социалната мрежа - със собствена страница.
"Ретро Панагюрище" е посветено на оживялото минало от старите пощенски картички, архивните документи и важните дати. Или НАШЕТО ПАНАГЮРИЩЕ, МОИТЕ ПАНАГЮРЦИ - както озаглавих и поредицата книги, първите два тома от които носят заглавието "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1 и том 2...
Страницата (и книгите) са посветени на визуалната история на града, съхранена в старите пощенски картички, архивните снимки и документи и разказана чрез тях.

Ето, тази фотография горе, например, разказва за полагането на първата настилка на главната улица в Панагюрище в края на 20-те и началото на 30-те г. на ХХ век. Този кадър е от архивите на моята баба по майчина линия Ивана Некезова - Минекова. Но в страницата и книгите са събрани стотици снимки от най-различни държавни, обществени и лични архиви. И всички те разказват отделни, значими моменти, от историята и живота на панагюрци.

Затова се радвам, че главният редактор на в. "Време 2001" в Панагюрище - Веселина Велчева, не само представи книгите  около техните премиери, както и популяризира инициативата "Ретро Панагюрище", но и се съгласи да публикува вестникарски сериал с фото-документални истории... За което й благодаря! :)
Така че: Поздравъ отъ Панагюрище!


А ето и първите няколко публикации, заели цели страници от любимото местно издание...

Ето така вестникът отрази излизането на втория том на книгата "Поздравъ отъ Панагюрище" малко преди въвеждането на извънредното положение в България по повод световната пандемия от разпространението на нов коронавирус...

Поздравъ отъ Панагюрище. Винтиджъ во кратце
За първите фотографи в Панагюрище - четете тук.
Откъс от първата книгата - четете тук.
Още за книгата - четете тук.
Късометражния филм "В старо Панагюрище" гледайте тук.
Отзив за "Поздравъ отъ Панагюрище" - от Незабравка Лалова
Рецензия за книгата - от Георги Спасов
"Поздравъ отъ Панагюрище" по Българска свободна телевизия
"Поздравъ отъ Панагюрище" в "Нощен Хоризонт" по БНР

Моят спомен от карантината : Сюжетите на Радулов

Световна пандемия от нов коронавирус...
България в извънредно положение...
Как ще запомним този особен период от живота си...
Какви отпечатъци ще остави той в нас...
Какви нови пролети или есени ще ни се налага да преживеем...
Това e проектът #МоятСПОМЕНотКАРАНТИНАТА, който започнах като албум със снимки в страницата си в социалната мрежа "Сюжетите на Радулов". И се получава един невероятно интересен албум на хората и времето, в който могат да бъдат видени и прочетени десетки истории - някои интересни, други поучителни, трети - като надежда за бъдещето.
Изпращайте ми своите снимки и разкази... Защото проектът продължава. :)
Така оставаме заедно, макар и разделени!

#МоятСПОМЕНотКАРАНТИНАТА
   
А тук ще ви предложа снимки и истории от трима човека, участващи в проекта:


#МоятСПОМЕНотКАРАНТИНАТА
МАРИЯ МУЛЕШКОВА - ДЖАМАН за санитарната криза от Норвегия:
- Работя като лекар в Дом за стари хора в Ставангер - Øyane sykehjem, Норвегия, вече 10 години. И при нас има карантина, както почти в целия свят: посещенията за всички роднини са забранени. Един ден момичетата от нощната смяна дойдоха с идеята всички, които искат да дойдат и да уважат близките си в Дома, да оставят украса за Великден на елхата до или на друго място по избор. И това е само началото...

Още първия път, когато видях тези снимки на Мария Мулешкова - Джаман, настръхнах... Заради посланието на жеста в тях... Винаги съм смятал, че човеколюбието трябва да ни е първата добродетел.


#МоятСПОМЕНотКАРАНТИНАТА
БИСЕР СТОИЛКОВ за санитарната криза от остров Ман:
- Не носим маски. Тук не е задължително и нямаме. Но е задължително да спазваш дистанция от 2 метра и всички се съобразяват с това много стриктно - по магазини, по улици и т.н. Ето как всичко е разграфено.


#МоятСПОМЕНотКАРАНТИНАТА
АНТОАНЕТА ПОПХЛЕБАРОВА от Варна:
- Няма случайни неща. Една приятелка попаднала на мое интервю в списание за пътешествието ни в Непал през 2016 година - екипирана с маска, шапка и очила насред разрушеното и никога неоправено околовръстно шосе на Катманду. В същото време прочетох споделения пост за привилегията да имаш течаща вода и сапун и жилище, в което да се отделиш, да не говорим за предимствата на интернет глезотиите в комуникацията.
И изведнъж си припомних - ние трябва да носим маски от две седмици и се опъваме, а хората в Катманду и Тибет трябва да ги носят ежечасно заради мръсния въздух и радиацията. Ние се вайкаме, че ни е скучно в широкия хол, а хората в Азия живеят скупчени в малки кутийки в продължение на месец и не са допускани дори носа си да подадат от вратата на килията, наречена апартамент в небостъргач. Ние въздишаме, че не са останали сериали за гледане, а приятелите ми в Непал нямат дърва да си напалят печката за готвене за 31 момиченца без семейства, защото карантината е затворила границата с Индия и вносът на дърва е секнал. Това което за нас е временно неудобство, за някои хора е начин на живот и оцеляване."

Думи от приятели : Сюжетите на Радулов


"Да пишеш е противоестествено. Поетът винаги е бил изключение." Казва един от поетите. "Но кой би искал да си просне така душата!?" Попита ме веднъж друг от тях.
Как кой? Приятелите!
Колко много са те в личната ми библиотека!
Приятелите. И написаното от тях.
Това е само малка част.
Затова реших в страницата Сюжетите на Радулов в социалната мрежа - в продължение на много, много дни да публикувам по нещо малко от всеки. По една песъчинка. Защото всеки от тях е цял свят, а Фейсбук е малък.
И така започна да се образува албумът с хаштаг #ДУМИотПРИЯТЕЛИ.

 

Започнах обаче с един от тях, който не успя да види поезията си в книга и си отиде твърде рано... Любомир Джевелеков - това е негово стихотворение, записано върху страничка от тетрадката му с поезия, която приятели тиражираха на циклостил и разпространиха апокрифно на 13 май 2005 г. по време на паметна вечер за него, наречена "Цвете за Любо" - няколкочасов своеобразен концерт-бенефис.


Проектът продължава...