Фотограф и поет се възприема като душевен ексхибиционист

"Кандило на разгонената ми верица". Това е заглавието на една от фотографиите, които разглеждаха панагюрци в галериината зала на музея през лятото на 2006-та. Над режещото като с кама заглавие има още по-разтърсваща илюстрация. Един свещеник, видимо гонещ деветдесеттака, е навел дългата си като на Мойсей брада над мъждукащо кандило. Един вижда в него правнук на Диоген с фенера. Втори ­ догарящата свещичка на гроба на православието. Трети може би вижда себе си, четвърти - дядо си, пети - съседа, си, който му е давал лукче, когато е бил петгодишно хлапе. "Всеки вижда нещо различно, но всичко, което по-казвам, е вярно", твърди философски авторът на фотото Стоян Радулов. 
С експозицията си 33-годишният тогава панагюрец има една-единствена цел ­- да взриви мълчанието. "От всяка моя фотография струи мълчание. Нека говорят зрителите. С мене, с тебе, с всички", разсъждава почти като в реклама на мобилен оператор творецът, който за пръв път нарежда своите неснимани мисли. В тази връзка е и мотото на фотоекспозицията, което гласи: "Мълчанието, което е забравил в гостната напусналият наемател". "Това е стих на един от любимите ми поети Георти Рупчев", пояснява Стоян, докато се взира поне за триста и двайсети път в цветните си творения. Радулов празнува тогава не само фотографски дебют, но и поетически дубъл. Без да претендира за енциклопедичност, той представи пред панагюрци втората си стихосбиpка, наречена безкомпромисно ,,Абсолютно: Любов". За да стигне книжката до бъдещите си читатели, Стоян е избрал един разхитителен вариант. Разпространява я по формулата ,,две в едно" заедно с местния седмичник "Време 2001", чийто главен редактор е самият той. Книжката трудно се гълта на екс, а възприемането на стиховете изисква особена настройка заради дълбочината и тежестта на послaнията, твърдят първите читатели. Това със сигурност не е поезия, която се чете на работното скеле, в партийния клуб или дори в кръчмата. След края на стиха идва задължителната поне минута мълчание, след което ти се ще да поговориш с някой. Най-добре с любимата, допълват негови фенове. За да бъде картината абсолютно плътна, трябва да се драсне още един щрих върху творческата поливалентност на Стоян. Радулов е нелош ху­дожник, а и картините му също тежат от мълчание. Как да върти четката и туша, го е учил лично един от най-талантливите панагюрски художници, покойният Цветан  Панчовски. Самият Цецо се обзалагал някога, че Стоян ще стане зограф за хубост, ама ученикът му решил да го финтира и взел, че станал географ. Докато учил за изобарите и терциерните седименти, ексцентрикът решил, че иска да стане журналист, и рязко свърнал към писането. Пред него се откривала сериозна кариера след работа в агенция "Балкан" и назначение в ,,168 часа". В този момент обаче го награбил патриотизмът и Радулов свърнал към родното Панагюрище. След акостирането на домашния кей пробва да отвори книжарница. Два-три месеца по-късно пък се цани за... оптик и започва да полира лупи в панагюрски завод. В последните години става съдружник в продуцентска къща, режисьор на ТВ предаване и двигател на неправителствената организация "Нов свят".

Трудовата му биография, гонеща тази на Мартин Идън, е поредното доказателство, че той е просто странна птица. Не му пука какво мислят хората за него, въпреки че приятелите му твърдят, че е лесно раним и често коравее напук. "Аз съм душевен ексхибиционист", твърди за себе си Стоян Радулов. А мечтата му е да тръгне "По пътя без Керуак". Така се казва едно от стихотворенията му.
Томи Наплатанов 
в. "Пазарджишка Марица"