"...Броя само стъпките и всички проклети неща, които в този живот ме отдалечават от теб."
Клип по стихотворението "Реминисценция по Хармен Стеенвик"
от поетичната антология "Черно на бяло".
Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.
© Сюжетите на Радулов
 |
| Изрисуваната в края на ритуала "Гелина", снимка Венета Николова |
 |
| Младоженците (на първата снимка) и процесът на рисуване. Снимки В. Николова и Г. Крумов |
Чувството да си на ръба е неописуемо. То носи ужас и възторг едновременно. И е незаменимо, независимо от ситуацията, в която си попаднал. Може да те въздигне или да те закопае. Само от теб зависи, от никого другиго.
Лудите! Лудите да са живи! :)
Сега: чувството да си на ръба... или да се хвърлиш от Аспаруховия мост. :D Аз се хвърлих, пък за вас не знам.
Клип по стихотворението "Рисувам по стъклото"
от поетичната антология "Черно на бяло".
Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.
© Сюжетите на Радулов
________________________
В литературните анализи има всичко друго, само не и
душевни съзерцания. Ще ви говоря за душата
на Стоян. За мълчаливото съзерцание на душата ми по отношение на неговата.
Защото нея видях в настоящата му книга. А и също като него, не си падам особено
по това да „броя сричките, да претеглям суфиксите, да подреждам поантите.“
Зарядът, който носи поезията му, е на (у)зряла меланхолия.
Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му директно ме препратиха
към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден. И неизменно
става диалогът ти с нещо по-високо от теб:
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със
Земята, защото ти си от Небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз.
Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
Такъв
е светът, който Стоян разкрива в тази книга. Четях и буквално бях „засмукана“ в
неговия нереално откровен до голо свят. Текстовете следват един след друг,
подредени с долавяща се, но същевременно ненатрапчива прецизност. И с все
повече зашеметяваща нежност. „Сърцебурията“
му ме привличаха така, че неусетно превръщаха и моето сърце в малка буря.
Следвах Стоян и даже не се питах кое е онова тайно разковниче на неговата
обаятелна поетичност.
И понеже за някои може би това е не толкова излишна
пунктоалност – разковничето е в почтенността.
В способността да бъдеш открит за нещата, които следват ритъма на сърцето ти. В
способността да не говориш нито патетично за емоциите си, нито да хленчиш
излишно. Да си автентичен в преживяването им, но интелигентен в поднасянето им
навън.
Интелигентно и с респект към себе си и света е поднасянето
на истината в поезията на Стоян. И
няма начин да не се усети това уважение насреща ти. А то е предпоставка да
последваш човека и по-нататък. Затова и го следвах. Следвах го и мълчах. Мълчах
и си представях, че съм в кино. Че съм единственият зрител там, специалният.
Защото Стоян е способен на това – да накара читателя си да се почувства специален,
значим.
Тъжна е книгата му, нежна и... Категорична. Като край. Но и някак свети тази тъга.
Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг. По-тъжен, по-богат,
но и по-светъл. Влязъл си неусетно в един свят, в който има „колко
малка любов, а колко много – печал“. Свят, в който „къдриците на морето“ са „съвършени“,
в който има толкова „проклети неща, които в този живот отдалечават“, в който е „съществено
да съществувам“, „понеже знам, че много обичаш“
и защото е истина, че дори „смъртта е начало“.
Този свят – по Стоян – сякаш е „залъгалка за наивници“.
Но го живеем точно такъв – залъгваме го, че сме наивни. Докато всъщност сме
живи. И точно в това е смисълът, онзи плашещ понякога с отговорността си смисъл
– да си жив.
Екзистенциалните въпроси по дефиниция са свързани с
мъдростта. А мъдростта е привилегия на времето. Не знам дали присъствието на
въпроси за смисъла в книгата на Стоян е заради това, че е от поколението, на
които някак бързо ни се наложи да пораснем и помъдреем – без време. Не знам. Но
е екзистенциално-любовна книгата му. Смисълът като обичане, като обич – толкова осезаема, наситена с
живот, с отношение, плътна дума при Стоян!
Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото
е път. И ако не си готов да се
настроиш и да „пораснеш“, докато я четеш – не я започвай, не продължавай. Не
влизай в света на този човек. Защото ще попаднеш на място, недосегаемо за шума
и суетата на живота, по улиците на един малък, но толкова òбичен негов град, ще
попаднеш на всичко онова съкровено – до голо – което изпълва дните и нощите му.
Място, където суетата няма власт. Но четеш ли това – останал си до края. Значи
си достигнал до някаква завършеност по
отношение на себе си. Значи ще си разпознал края на нещо и това няма да ти е
донесло непременно отчаяние, а усещането за богатство. Ще си станал по-богат на
преживяно и на смисъл. Защото само такъв ще можеш и да се освободиш от всичко,
което е изглеждало толкова важно и е изпълвало душата ти, онова състояние на
тревога, превърнало се почти във втората ти природа. Ще си станал светъл тогава
– от тъга. Освободен и лек.
Нещо като Стоян. И като Стоян – „нещо като нищо друго на
света“. Но по Сароян.
Такава е тази книга – книга за светлото тъжно щастие. И
оксиморонът тук е съзнателен. Не за да придаде допълнителна тежест на думите
ми, а защото е истината. Тя трябва да се казва такава, каквато е. При Стоян е
задължително, предвид неговата лична категоричност по отношение на нея.
Това е книгата на щастието.
Щастието по Стоян. Един свят, пълен със светлина, мир, радост и неизразима
надежда. Тъгата е просто присъствие в тази книга. Задължително и удивително!
Но до същността винаги стигаш накрая на пътя. Сам.
Тогава се случва и преображението.
И това е така ясно – като „черно на бяло“.
Вярвай (ми).
Репортаж и снимки от представянето на книгата вижте и четете тук.
