“Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)
Рецензия на втория том от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище"
§§§
Стоян Радулов отново се обръща към миналото на Панагюрище, което е неизчерпаемо по теми и внушения. Читателят се запознава с факти, събития и личности, някои от които по-малко известни, но всички с огромно значение с патриотизма, достолепието, достойнството на поведението на панагюреца.
За основа на повествованието са използвани архивни материали – стари картички и фотографии, както и спомени на хора, които са плод на явно голяма издирвателска дейност.
В книгата доминират морално-етичните и естетически проблеми на времето. Историите са свидетелство за стремежа на обществото да покаже своята национална и духовна идентичност. В този смисъл читателят става свидетел как местното и регионалното придобива силно национално значение.
Стоян Радулов успява да събере научно-историческия и белетристичния начин на изказ. В допълнение към него е сладкодумното и оригинално описание на „епизодите”, напълно в стила на панагюрската традиция. Същевременно под пласта на занимателното слово се крият жилите на истинско самородно „злато” с неизмерима ценност, която се оценява единствено с величието на родовата памет. А еднаквите чувства през различните исторически периоди говорят за проникване на времената, където миналото се съдържа в настоящето, а настоящето е белязано от гена на миналото.
Оживяването на стародавните случки и нрави води до видими съпоставки с днешното ни време. Показвайки неподправената и неповторима атмосфера на старо Панагюрище, авторът не спира дотук. От книгата се прокрадва един смущаващ извод – личностите от миналото винаги са гледали най-първо социалното благо, после своето лично такова. И то не само най-забележителните и общоизвестни от тях, като Райна Княгиня или Марин Дринов, но и другите, макар не толкова познати. За разлика от днес, когато нещата са тъкмо обратно и при липсата на алтернативност.
„Поздравъ отъ Панагюрище” е една възстановка на славното минало на този град, а в контекста на изложението се показват същностни черти на българската народопсихология. Книгата има комплексно значение. Тя е познавателна, родолюбива и краеведска и може да се превърне в културно събитие за този край.
Тодор Каракашев, поет и есеист, член на Съюза на българските писатели, носител на няколко национални награди за поезия, есе и превод.
Как "Нощен хоризонт" се превърна в иконична панагюрска територия... Чуйте фрагменти от гостуването ми в предаването по Българското национално радио по повод отпечатването и представянето пред публика на двутомното издание "Поздравъ отъ Панагюрище". Водещ на пълнокръвния, спокоен и същностен разговор около вечната тема за Родината България е Ани Костова, за което й благодаря! :) Не бях говорил толкова много за "Поздравъ отъ Панагюрище" дори на премиерите в София и в Панагюрище. Радиовълните имат едно особено свойство - обикалят земното кълбо и срещат хора на учудващи разстояния. Благодаря на слушателите за въпросите и интереса! :) Както и на нощния екип на програма "Хоризонт" - звукорежисьорът Ралица Неделчева, и музикалният редактор Христина Янкова, която беше подбрала чудни неща.
Относно: Радулов, Стоян. Поздравъ отъ Панагюрище. Том 1. 2018.
Писмо от читател, вместо предговор към Том 2. 2020.
§§§
Щрак.
Изненадващо и много приятно начало! Едно повтарящо се междуметие, но не стряскащо, а подканващо, въвеждащо.
Чувам мекото щракване на фотоапарата и виждам Панагюрище, усещам топлината, мекотата и чувам мелодията на панагюрския говор. Усещам топлата панагюрска душа.
А не съм била в Панагюрище.
Щрак.
Богатият картинен език на Стоян Радулов ме е пренесъл там. Той просто не ме оставя да се настроя на строгата документално-изследователска вълна, което по подразбиране се очаква от мен, а ме въвлича в чувствата на снимката, на епохата, на откривателството. И в същото време ми показва точно това – документа като носител на информация, без декоративни или сантиментални изкривявания, без фалш и залъгалки – само автентичност, само истина, при това – в нейната пълнота.
Прави ми впечатление и старателното посочване на източниците.
Описаните проучвания на историята на някои конкретни снимки ме правят съпричастна на „разследването“, уплътняват представата ми за значението им. Например „Българско хоро в Панагюрище“. Усещам насладата от откривателството и от това, че не съм останала на повърхността на факта, а навлизам в живота, изобразен на картичката, в историята ѝ и дори разбирам влиянието ѝ върху хората от епохата. И отново ме кара да се усмихвам, съпреживяла радостта на откривателя. Увлича ме дотолкова, че се хващам как потропвам хорото, което може би панагюрци потропват. Питам се дали знам щеркольовата, знам ли каракачанското или някое от другите изброени хора? Впрочем и с това описание се добавят допълнителни знания – за местните хорà – а това увеличава любопитството ми.
Щрак!
Седянката: „…че хората продължили да се търсят едни други.“ (с. 52) Е, как да пропусне човек тази вметка, която за онова време не значи нищо – хората да живеят с хора е нещо, което не само се подразбира, но и няма алтернатива. Но днес… Днес ни трябва подсещане, трябва да ни се каже, да ни се напомни (!), че хората трябва да се „търсят едни други“.
Обичам да чета краеведски книги. Чета и такива, които са за далечни от моя роден край селища на България. Но не бях си и помисляла да чета за Панагюрище. Защо ли? Моят край в миналото е беден, народът му е неграмотен, а и до днес е слабо проучен. А Панагюрище! Панагюрище е символ на българския дух, град с историческа значимост. Не очаквам да намеря паралели. Но Стоян Радулов просто ме предизвика, не ми даде възможност да прелистя небрежно страниците на книгата. Чувството на радост е за мен основното чувство по време на четенето ѝ. Очаквам с нетърпение следващия том от поредицата. Старите панагюрци ме изпълват с възхищение и въодушевление. Очевидно и новите.
Книгата покрива тематично и хронологично един повече от стогодишен период и с това отговаря на заявката на автора да проследи фотографската история на Панагюрище, но и историята на фотографията, свързана с града. Някак си успява, не залита в една или друга посока, постига равновесие между изображения, документи и разказ. Данните за тях (размери, покритие, автор, източник, хранилище, история на обекта, любопитни факти и др.) се редуват без да стават еднотипни и монотонни, което преди смятах за неизбежно. Понякога има само кратък надпис с името на обекта сред по-обширно обяснените изображения или при основния текст. Навсякъде авторът поставя подходящата илюстрация с необходимите думи… В момента, в който у читателя възниква въпрос, веднага получава отговора. Тази разнообразна динамика на изложението поддържа интереса и на изкушените от фотографското изкуство и неговата история, и на любителите на града, миналото и хората му, а също и на почитателите на българската история въобще. И както се чудя как Стоян Радулов постига всичко това едновременно, откъде намира толкова талант и трудолюбие (защото краеведските изследвания са доста изтощително занимание), отварям следващата страница (176) и авторът веднага ми отговаря със следния цитат: „Не можеш да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от най-крехка възраст.“ (Георги Гемиджиев, един от най-добрите познавачи на панагюрската история… Бел. на Стоян Радулов)
Ясно. Не стига само талант. Трябва и панагюрска кръв.
Щрак.
Ако за мен, която не съм виждала Панагюрище, нямам роднини там и за която Панагюрище е част от общата българска история (вярно – част от най-значимата българска история, но все пак не и от моята лична) тази книга е така поглъщаща, какво ли е усещането на панагюрци?!?
Щрак!
Благодаря на Стоян Радулов за това, че с книгата си „Поздравъ отъ Панагюрище“ ми създаде неочакван духовен празник!
Рецензия на втория том от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище"
§§§
Остава удивлението ми от факта, че този огромен труд (да прибавим и първия том) е плод на един човек. „Авторът е извършил забележителна изследователска работа в множество държавни, градски и частни архиви, изчел е хиляди страници изворов материал...” (Из рецензията на Катя Зографова за първия том). Банално, и вероятно недостатъчно като обяснение, ще е твърдението, че родолюбието е водещо за него. Това, мисля, е някакво своеборзано просветление за личен дълг към миналото на Панагюрище и неговите строители. Това е кауза, обсебила Стоян Радулов като насъщна и висша отговорност и освобождаваща като реализация.
Обособена в три дяла, книгата ни предлага „кореноносни, неизменни, неотменими и незаобиколими родни сюжети”, изважда наяве „изчезналото Панагюрище” от затворените в стари куфари истории, картички и снимки, личности от по-ново време, но и такива, които са „неизвестни, незапомнени, недооценени”.
Но Стоян Радулов не се фокусира единствено в своето Панагюрище, а приобщава към него със същата пристрастеност и носталгично възхищение и част от околните селища... Припомня ни – а това засяга всички ни като българи – пионери панагюрци, като Стоян Юруков – първият български пилот в Чикаго, и Стоян Власаков – основателят на вестник „Оборище”, благодетели, основатели, изследователи, забравени писатели, художници...
Подобно на семейства, които с десетилетия записват своята история във фамилната си библия, така и панагюрци вече разполагат с още едно свое настолно четиво – с тази уникална по рода си книга на Стоян Радулов, към която ще посягат, за да видят как са изглеждали техните предци или града им, за да извикват в паметта си имената и делата на възрожденци, хайдути, революционери, въстаници, учители, първооснователи в различни сфери, строители на свободна България...
„Поздравъ отъ Панагюрище” е всъщност метонимичното назоваване на България – защото историята на този град, колокото и да е уникална и „лично припозната” от автора й, е до голяма степен националната летописна енциклопедия, достойна за библиотеката на всеки българин.
Георги К. Спасов,
писател, член на Съюза на българските писатели и носител на наградата му за сатира през 2011 г.
Случи се да се запозная с една интересна жена - Радост Николаева. А както знаете, изглежда случайности няма. Та, това доведе до гостуване с панагюрска група творци в родопското село Дъждовница - над яз. "Кърджали" между 29 юни и 2 юли 2017 г. Място мистично и то не отсега. Но скалните ниши от тракийско време, изсечени във вулканичните скали, които регистрирах по пътя за там, този път не бяха моята цел. Нито останалите оброчища от онова време, старите мостове, каменното село Ненково с типичната за тия места архитектура или пък пещера "Утробата". Целта ми бе Арт къщата на Движение "Кръг" - асоциация за културни политики в сферата на съвременното изкуство. Основана от самата Радост преди около 12 години, за този период къщата е била домакин на близо 940 творци и е член на мрежата Европейски младежки културни къщи. Създадена е с труда на доброволци в бившето медресе (мюсюлманско училище) на селото, в двора на джамията с подкрепата на Община Кърджали и на Швейцарската културна програма в България. И тъй като Дъждовница буквално е село между два свята в смесен район на България, отразяването на тази връзка в творческия процес е важно за местната общност. Но не само.
Така че - словесно-акварелния ми триптих, пресътворен в Дъждовница, не случайно включва обичания от мен Давидов псалм, елементи от сурата на Фатима от Корана и стихът "Цялата вечност" от първата ми книга "Пътуване кам Акаша" - като свързващ елемент. При това - разчитайки на символиката на полумесеца и на кръста, и на вечния птичи летеж, често свързван с полета на душата към Бога. Защото Бог може да е невидим или неясен, може да е наричан така или инак, но сигурното е, че всеки човек в един момент изпитва необходимост от духовно преоткриване. А то често води към проникновено пътешествие. Понякога то е наистина пътуване към Акаша, друг път е пътят на Камино, трети път е изкачване по платата на Тибет, или до мистиката на Андите, четвърти път е влизане в най-билзката синагога, параклис, теке, будистки, бахайски или индуистки храм, а може би - ашрам, а може би - джамия...
Любопитно ми стана и как в Дъждовница духовният център на вярата се е превърнал в център за изкуство, а посланията на мюезина от близката джамия звучат гръмогласно, ала на запис. Това предизвика у мен въпросът за истината. Прочее - основен въпрос и в Библията, и в Корана. Т.е. времето неумолимо променя живота, но традициите понякога си остават едни и същи, без значение от съществуването на интернет или фейсбук. Като някои от обичаите при местните мюсюлмански сватби.
Смесените райони в България - и в Родопите, и в Лудогорието, винаги са ми били любопитни. Писал съм не веднъж за тях - било сценарии за филми или статии. Но след миналогодишното ми изживяване в Кръстатица, май "Сватбено време", написано в Дъждовница, е второто ми стихотворение на подобна тематика.
Всичко е въпрос на възприятия, на усещания, на общуване и на емпатия.
Всички клипове от проекта, в който актрисата Мариана Лечева чете поезията на НинаРадулова, можете да гледате и слушате в плейлистата горе.
Устрем
Все още тропот на коне
тревожи
дните ни,
надбягващи се
с времето.
На съвестта
прабългарските мечове
със злобата
и завистта
сражават се.
Все още!
И тъй
към теб,
към мен,
към нас
препуска конник,
на обичта
с доспехите
брониран.
През робства
и пепелища
ръката си
напред е
устремил,
за да текат свободни
на България реките.
Все още тропот на коне
разпъва
мислите,
надбягващи се
с времето.
За да живеем
българи,
със силата
на днешния
и утрешния ден,
в най-вярната
посока
устремени…
Сбогуване
Преди да си отидеш,
обърни се!
Единствената власт
във тоя миг
е да те гледам.
Да милвам с поглед
устните,
лицето
и косите
в минутата последна.
Да те отричам
и обичам
в часа,
превърнал се
във вечност.
* * * На Иван
Животът е сълза -
от
обич,
радост,
мъка,
гняв…
Изтрита нервно със ръка.
И продължавам -
по-нататък.
"Устрем" е така нареченото програмно стихотворение на все още
неиздадената поетична книга на моята майка, което събира в себе си, дори
само в една дума, нейната същност през времето и пространството.
Написано е през далечната 1981 г., когато съм бил само на 9 години, но
далеч не е нито първото, нито последното, сътворено от нея. "Сбогуване" пък е моето любимо...
Майка ми пише още
от ученичка. И до днес споменава с уважение своя учител по български
език и литература в панагюрската гимназия г-жа Вълкова... Никога не съм я
питал, какво я е накарало да заобича литературата и книгите по начина,
по който ги обича. Всяка вечер заспива с книга. Не мигва, ако не докосне
страници... Дори професионално е свързана с писаното слово - завършила е
библиотекознание и библиография и целият й трудов път е минал като
библиотекар - първо в "Оптикоелектрон", а последните 20 години и в
"Асарел-Медет". Всъщност тъкмо пенсионирането й на 1 октомври, което съвпадна случайно или не със световния Ден на поезията, ми даде повода с баща ми и сестра ми да й направим дълго замислен подарък. Поканих обичаната от мен актриса Мариана Лечева да прочете избрани творби от майка ми. След което ги визуализирах и горното клипче е част от този проект.
Майка ми е изчела десетки хиляди томове книги и безчет други
печатни носители... Тя е човекът, който ме накара да разгръщам белите
страници; тайно и подмолно ми открехна един свят, който изглежда е
по-голям от нашия - защото това е свят на въображението и на фантазията.
И през всичките тези години е писала.
Някои от кратките й стихотворения
са публикувани спорадично в местната преса. Но повечето никога не са
виждали "белия свят". През 80-те тя е един от членовете на литературния
кръжок "Богдан Овесянин" в Панагюрище (днес това е литературният клуб
"Виделина"). "Моите стихове съм творила, след като осъзнах какво е да
обичаш", казва майка ми. И доказателствата са в самите тях. Например
това кратко стихотворение по-горе, посветено на баща ми, е писано през
2008-ма. Майка ми, разбира се, има и много други за него и за хората,
които обича. "В окото на бурята" пък е посветено на мен. Понеже все се
"бутам между шамарите", както казва Митко Стефанов, и все търся себе си в
мътилката на житейската атмосфера. "Надежда" пък е за сестра ми, която
носи удивително красиво име. А без надежда, какъв устрем?...
Докато"Извор" е посветено на единствената нейна внучка и моя
племенница... Анна.
Обичам да чета стиховете на майка ми. Те са стройни, точни, лаконични и
добри като нея. Сигурен съм, че на повечето от вас също ще допаднат. Ще
се радвам и да ги чуете в изпълнението на актрисата Мариана Лечева,
която притежава глас дълбок, мек и уютен.
Обичам те, майко!
Завърши второто издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм (ФЕАФ). Културната проява се състоя в СУ „Св. Климент Охридски” между 15 и 17 декември 2011 г. и зарадва многобройната публика с уникална поредица от документални заглавия, представящи начина на живот, фолклора и ценностите на различни етноси и общности, населяващи Балканите. В програмата бяха включени около 20 филма от общо шест балкански държави. Интерес предизвикаха и дискусиите след всяка прожекция.
Филмите на автори от България, Сърбия, Гърция, Турция, Македония и Косово бяха показани в три последователни дни. Ромите, като най-свободния етнос на Балканите, запазените до наши дни традиции, както и религиите в региона – тези теми бяха представени от различни гледни точки, повдигайки завесата около малко познати факти. Те са свързани с живота, с миналото и настоящето на нашия общ дом – Балканите. Широко застъпена в документалните творби бе темата, свързана със съжителството и взаимодействието между християни и мюсюлмани по нашите земи. Във филма от Македония „Мир за всички” например се разказва за т.нар. „Църква Св. Николай и тюрбе Хидир баба”. Става дума за един храм, разположен в гр. Македонски брод, където рамо до рамо се молят християни и мюсюлмани, а местните хора са единодушни, че светилището принадлежи на всички. Интерес предизвика и заглавието „Каленик, последният ден на градския пазар” от Сърбия. С известна доза хумор лентата улавя традиционната култура на пазара в сръбските градове, която е на път да изчезне.
„Идеята е да събудим интереса на младите изследователи и в България, и в региона да създават подобни филми – каза Атанаска Станчева, един от организаторите на фестивала. – Балканите са наистина необятна тема, а в същото време сме много близки и като култура, и като народи. Искахме да покажем, че много от нещата, които се случват в някоя съседна страна, могат да се срещнат и у нас.”
Публиката изгледа с интерес и българските продукции, посветени на нестинарските обичаи в Странджа, на ергенския маскараден обред „Джамал” в русенското село „Кошов”, на къната в културата на различните етноси по нашите земи и пр. Сред българското участие се открои филмът „Старовремска жътва” на Телевизия Туризъм (ТVТ), която излъчва само авторски документални филми за България. Представената от нея лента отвежда зрителите в село Стефаново, в Радомирското поле, където местните жени и мъже, облечени в автентични носии, показват как някога се е жънело, далеч преди да бъдат измислени тракторите и комбайните. „Участвахме и с филм за една музикална традиция в село Кавракирово край град Петрич” – каза за Радио България Георги Крумов, управител на ТVT и добави:
„Става дума за производството и свиренето на т.нар. зурни – един инструмент, който е по-популярен в арабския свят, но специално в този край, между планините Огражден и Беласица, се радва на особена почит. Филмът проследява както самото производството на инструмента, така и много неща, свързани с традициите на ромите от Кавракирово – как свирят, как цели поколения стават подвластни на магията на зурната. „Между полумесеца и кръста” пък е заглавието на третия филм, с който се представихме. Той е за алианите, които изповядват алевизма – религиозно течение в исляма, което има допирни точки с ранното християнство. Разказваме и за текетата, които пък представляват свещени места, посещавани и от мюсюлмани, и от християни. Много са легендите покрай текета. Тези места излъчват сила и хората вярват, че докосването до част от градежа на самото теке им помага и в болести, и в неприятности. Алевизмът не е писана религия, тя се предава от уста на уста – всичко това сме го показали във филма. Представихме и филм за кукерските празници в Перник.” Венета Николова, "Радио България", източник: http://bnr.bg
ИНТЕРВЮ
Стоян Радулов, редактор на Телевизия Туризъм:
Темата за България е напрактика неизчерпаема - Занимавате се с телевизия, правите филми, пишете сценарии, откога и защо го правите? Започнах при първа възможност. Било е в сферата на фантазиите обаче много отдавна, още от годините, когато майка ми като малко дете ми забраняваше да гледам телевизия, защото не било полезно. Общо взето както сега се случва в отношенията между децата, компютрите и интернет. Подсъзнателно от юношеските си години знаех, че ще се занимавам с нещо такова. Предчувстията ми никога не са ме лъгали. Но и не оставих всичко в ръцете само на обстоятелствата. Подтикнат още в университета да се занимавам с журналистическо писане, с годините развих умения в областта. Години по-късно ме поканиха да пиша за едно малко предаване, с времето му станах и режисьор, и продуцент. Важно е човек да умее да улавя моментите, когато късметът кацне на рамото му и да е готов да поеме отговорността на избора, който прави в този момент. А в Телевизия Туризъм работя почти от началото на възникване на идеята – т.е. близо 3 години преди тръгването на самата програма по кабелните мрежи.
- Как се роди идеята за такава телевизия?
В случая се сещам се за парадоксалното съчетание „благородна завист”. Защото идеята е на основателя и основен продуцент на Телевизия Туризъм – Георги Крумов – име популярно в журналистическите среди. Но познато и на зрителите – като водещ на емблематични предавания в историята на българската телевизия изобщо каквито са „Частен случай” и „Мреж@та”, като създател на второто, както и на други успешни формати каквито са „Наслука” и „Щабът на еволюцията”. Та му завиждам, защото има смелостта не само да роди идеята за Телевизия Туризъм, но да я преследва осъществяването й почти десет години, да не се откаже въпреки всчки трудности и да поеме смелостта да пусне програмата в години на тежка икономическа криза. Телевизията започна излъчвания през август 2010 г. И нещо повече – никой до момента не си е позволявал да излъчва изцяло авторска, апропо изцяло българска и европейска продукция. Просто до появяването на Телевизия Туризъм това в бранша се е смятало за невъзможно, за химера, просто за непостижимо. Но ето, то е факт. Смятам също, че дълго време това ще остане и единствената подобна телевизия. Защото зад нея стои енергията на креативни и изключително работоспособни хора, на хора с един като че ли загубен вече морал. И това личи в съдържанието на самата програма – още едно нещо, което ни отличава от всички останали. По Телевизия Туризъм няма да чуете негативни изречения, нито злободневна критика. Смятаме, че има една хубава, красива страна, в която живеем едни поначало добри хора и трябва да го показваме, за да не го забравим съвсем.
- Как се прави медия в България?
Ако се плъзнем по равнинната плоскост, можем да кажем и трудно, и лесно. Банално, но вярно. Всъщност истината е друга. Всичко опира до човека – да знае какво иска, как да го получи и как да го сподели с другите. Медиите изначално са посредници между хората. Така че, ако работиш с трудни хора, по трудния начин, трудно ще направиш каквато и да било медия, още повече пък успешна, и обратното, рабира се. Телевизия Туризъм е факт заради умението на продуцента да открива точните хора за точната работа. А как ще се развият нещата, бъдещето ще покаже. Във всеки случаи идеите не са свършили, а основната тема на телевизията, каквато е България, напрактика е неизчерпаема.
- Кое е най-дивото място в България, където сте снимали или искате да снимате?
В чисто физически план на практика такова място не съществува, поне в България. Защото България е обходима отвсякъде. Няма непристъпни върхове, нито бездънни пещери. Мащабите са малки. Но има изключително предизвикателни места или ситуации, които си струва да заснемеш. Все още не сме заснели катерене по заледен водопад например. Но не това е важното. Със сигурност ще заснемем такова. Важното е как гледаш на пътуването, на мястото, където си. Виждаш ли интересното, историята и най-вече как да предадеш на зрителя своето усещане, за да му помогнеш да изживее нещо неподозирано, да му покажеш България или някой град от нов ъгъл, или да му припомниш нещо отдавна забравено, но изключително ценно. А иначе местата, където искам да снимаме все още са скрити в главата ми. Когато им дойде времето, съм сигурен, че краката ми ще ме заведат дотам с лаптоп в раничката и с добър оператор.
- Какво ново и интересно да очакваме по Телевизия Туризъм?
Като една от най-младите телевизии в България на практика можете да очаквате само нови неща. Това са предимно авторска, съвременна и не на последно място модерна и актуална българска документалистика, още много любопитни истории и маршрути. Започнахме нова рубрика за кратки семейни пътешествия, която нарекохме „Посоки”. Смятаме да развиваме и сегментите от програмата, които на практика осъществяват обратната връзка със зрителите. Оказа се например, че рубриката за зрителска фотография „Вашите снимки” стана изключително популярна само за няколко месеца. Развиваме и туристическия сайт www.see.bg с видео картини от България, където зрителите могат да се запознаят с всички подробности и новини около Телевизия Туризъм и нейната програма. А от пролетта на следващата година, в крак с обновяването в самата природа, ще предложим една изцяло нова програмна схема, ориентирана към по-голямо удобство за зрителите и като цяло към по-добро позициониране на нашите поредици.
____________________________________ Телевизия Туризъм (ТVТ) е уникална телевизия, посветена на България. Тя е специализиран форматен телевизионен канал, който излъчва 100 % авторска продукция, предназначена само за него. Тя създава и излъчва собствена ежедневна, 24-часова програма със специализиран информационно-туристически характер, която се разпространява чрез кабелни електронни съобщителни мрежи, а покритието е национално.
Телевизията показва уникалната българска природа, най-красивите маршрути, забележителни гледки от страната, нейната богата история и култура, разкрива много интересни факти, понякога мистерии и любопитни легенди. Програмата на телевизията отделя специално място за семейните пътешествия, приключенския дух, различни изследователски и фотографски експедиции…
Пример за високия професионализъм на екипа е, че още преди да бъдат излъчени в ефир, продукциите на телевизията са носители на Гран при и първи награди от международни и национални кинофестивали за туристически филми.
Телевизия Туризъм е медиен партньор на Фестивала на етнографския и антропологичен филм.
"Кандило на разгонената ми верица". Това е заглавието на една от фотографиите, които разглеждаха панагюрци в галериината зала на музея през лятото на 2006-та. Над режещото като с кама заглавие има още по-разтърсваща илюстрация. Един свещеник, видимо гонещ деветдесеттака, е навел дългата си като на Мойсей брада над мъждукащо кандило. Един вижда в него правнук на Диоген с фенера. Втори догарящата свещичка на гроба на православието. Трети може би вижда себе си, четвърти - дядо си, пети - съседа, си, който му е давал лукче, когато е бил петгодишно хлапе. "Всеки вижда нещо различно, но всичко, което по-казвам, е вярно", твърди философски авторът на фотото Стоян Радулов.
С експозицията си 33-годишният тогава панагюрец има една-единствена цел - да взриви мълчанието. "От всяка моя фотография струи мълчание. Нека говорят зрителите. С мене, с тебе, с всички", разсъждава почти като в реклама на мобилен оператор творецът, който за пръв път нарежда своите неснимани мисли. В тази връзка е и мотото на фотоекспозицията, което гласи: "Мълчанието, което е забравил в гостната напусналият наемател". "Това е стих на един от любимите ми поети Георти Рупчев", пояснява Стоян, докато се взира поне за триста и двайсети път в цветните си творения. Радулов празнува тогава не само фотографски дебют, но и поетически дубъл. Без да претендира за енциклопедичност, той представи пред панагюрци втората си стихосбиpка, наречена безкомпромисно ,,Абсолютно: Любов". За да стигне книжката до бъдещите си читатели, Стоян е избрал един разхитителен вариант. Разпространява я по формулата ,,две в едно" заедно с местния седмичник "Време 2001", чийто главен редактор е самият той. Книжката трудно се гълта на екс, а възприемането на стиховете изисква особена настройка заради дълбочината и тежестта на послaнията, твърдят първите читатели. Това със сигурност не е поезия, която се чете на работното скеле, в партийния клуб или дори в кръчмата. След края на стиха идва задължителната поне минута мълчание, след което ти се ще да поговориш с някой. Най-добре с любимата, допълват негови фенове. За да бъде картината абсолютно плътна, трябва да се драсне още един щрих върху творческата поливалентност на Стоян. Радулов е нелош художник, а и картините му също тежат от мълчание. Как да върти четката и туша, го е учил лично един от най-талантливите панагюрски художници, покойният Цветан Панчовски. Самият Цецо се обзалагал някога, че Стоян ще стане зограф за хубост, ама ученикът му решил да го финтира и взел, че станал географ. Докато учил за изобарите и терциерните седименти, ексцентрикът решил, че иска да стане журналист, и рязко свърнал към писането. Пред него се откривала сериозна кариера след работа в агенция "Балкан" и назначение в ,,168 часа". В този момент обаче го награбил патриотизмът и Радулов свърнал към родното Панагюрище. След акостирането на домашния кей пробва да отвори книжарница. Два-три месеца по-късно пък се цани за... оптик и започва да полира лупи в панагюрски завод. В последните години става съдружник в продуцентска къща, режисьор на ТВ предаване и двигател на неправителствената организация "Нов свят".
Трудовата му биография, гонеща тази на Мартин Идън, е поредното доказателство, че той е просто странна птица. Не му пука какво мислят хората за него, въпреки че приятелите му твърдят, че е лесно раним и често коравее напук. "Аз съм душевен ексхибиционист", твърди за себе си Стоян Радулов. А мечтата му е да тръгне "По пътя без Керуак". Така се казва едно от стихотворенията му. Томи Наплатанов в. "Пазарджишка Марица"
„Мълчание, което е забравил в бързината напусналият наемател”
Този стих от поета Георги Рупчев е поместен на плаката на изложбата „Спомен за присъствие”. Днес живеем бързо, затрупани от проблеми, тичаме насам-натам и рядко се поспираме да се вгледаме, за да видим нещата и хората около нас. Като не забелязваме много важни моменти, изхабяваме времето. И след нас остава само мълчание. Във фотографиите на Стоян Радулов са уловени такива мигове - „Спомени за присъствие”. Снимането, наред с писането, е едно от най-интимните изкуства. А попитан за интимността в този случай, Стоян Радулов ще Ви отговори, че „писането, както и фотографията, са израз на един вид душевен ексхибиционизъм.” Да, на пръв поглед думата изглежда грубо, с нюанс на някакъв вид нечистоплътна медицинска патология. Но всъщност не е ли това осъзната потребност за общуване, впрочем – общуване в чист вид. От едната страна е авторът, който споделя своето желание за обмен на идеи, чувства, емоции, впечатления... - без да изисква, да повелява, дори не моли. Той по същество заявява: „Ето това съм аз, това мога, това ме вълнува, искаш ли да си поговорим за тези неща, ако смяташ, че ще ти е интересно?” От другата страна е читателят или зрителят, който е свободен да приеме или откаже това общуване, да се съгласи или да отхвърли поканата, както и идеите, емоциите, поуките, ако щете, които би могъл да извлече. При това този вид общуване се осъществява по един фин, ненатрапващ се, толерантен начин, олицетворяващ идеята за живеене без да се пречи на никой друг, идеята за живот по-скоро с възможности, отколкото със задължения. Защото наистина това общуване е просто още една възможност за сближаването между хората, ако те имат нужда и поискат това. Като автор, е сигурно, че Стоян Радулов вече е направил първата, втората, третата, вече няколко крачки в тази посока. Оттук насетне е работа на зрителя или читателя да реши дали и той има нужда от това. Може да се каже още, че подобно общуване с изразните средства, които ни предлага изкуството, е въпрос на свободен избор, при който едната страна вече е избрала, без да задължава другата да избира, но при всяко положение й предоставя още една възможност за избор.
Ето защо фотографиите от изложбата „Спомен за присъствие”, както и поезията на Стоян Радулов, впрочем, са за това мълчанието между нас да бъде нарушено. Вестник "Време"
Из представянето на книгата "Абсолютно: Любов" и фото изложбата "Спомен за присъствие"
Втора поетична книга, Панагюрище,2005
Тази книга се появи почти ненадейно дори за мен самия. И до днес съжалявам, че поради недостатъчното й финансиране, тя бе редуцирана по обем. Но пък дойде заедно с първата ми самостоятелна изложба художествени фотографии "Спомен за присъствие". И това бе началото на синтеза между различните изкуства, на който съм подвластен и до днес. Тогава си обещах, че ще успея да я издам в пълен обем. Пък и написах много други неща след това. Така че, вече е ред на третата ми книга. Стоян Радулов
Една богата душевност, която съмвестява няколко различни автори в едно, е намерила своя израз!
Признавам, че „Абсолютно: Любов" на Стоян Радулов е книга, за която с удоволствие изразявам публично мнението си. Защото според мен тя завоюва поетическото присъствие на автора по безспорен начин!
И така, втората книга на младия поет е видимо различна от мистериалното му „Пътуване към Акаша". Очевидно Стоян Радулов бяга от самоповторението, от автоклишето. Това впрочем е една позиция на модерен поет, която заслужава подкрепата ни. Впрочем дали това е промислена творческа постановка или спонтанен израз на една човешка сложност, не е толкова важно. Резултатът е налице: една богата душевност, която съмвестява няколко личноти, различни автори в едно, е намерила своя израз!
Самият факт, че в гостоприемното пространство на галерията на Историческия музей в Панагюрище откриваме диалога между две изкуства, говори за сложна, многосъставна творческа настройка! Впрочем, би било интересно да се проследи дали някои от поетическите му мотиви се визуализират в негови фотоси и обратното - дали можем да открием фотообрази, които да кореспондират с поетически сюжети.
(За това говорят много от заглавията на фотосите - стихове на класически поети или находчиво изречени поетични метафори). Дали има дифузия на поезия и визия, на фотонаглед и словесна метафора и докъде стига тя? Може би до естетическия феномен, назован от самия автор: фотописи? Питам се още - дали двете музи на Стоян са в равнопоставени позиции или едната е предпочетена пред другата? И коя ще се окаже в изпитанията на времето любимата Муза - древната Ерато или ...модерната безименна муза на ХХ век - тази на фотографското изкуство? Всеки от нас може да направи своя сравнителен прочит и да си отговори на тези въпроси... Искам да подчертая, че лично за мен е отраден фактът на самото преливане между изкуствата в тази необичайно замислена премиера, която ни създава тъй празнично предколедно настроение... От години имам слабост към пленниците на поне две музи в българската култура. Съвсем скоро, по повод 120-годишнината на любимия ми поет Емануил Попдимитров, от архивите „изскочи" негов великолепен художествен архив и стана ясно, че освен брилянтен лирик, той е и голям художник. Но това ми архиварско откритие ме накара да се размисля с тъга, че подобни многоталантливи личности са на свършване в оскъдната духовна панорама на нашето съвремие. Кой от вас се сеща за нещо подобно на Сирак Скитник, Николай Райнов, Гео Милев или Чудомир - забележителните писатели-художници - с днешна дата? Като че ли „чудомирите" в културата ни свършиха? Но ето, явления, макар епизодични и случващи се в така наречената „провинция", като Стоян Радулов - поета - художник на дигиталната фотография, ме обнадеждават, че енциклопедичните, универсални личности още се появяват на родната сцена. От нас зависи да ги забележим и да им се зарадваме! А не да се усъмняваме в тях по неписаната традиция и да ги урочасваме с лошите очи на прословутия български скепсис, изковал неверническата „премъдрост" за двете дини под една мишница.... Защото има и друга гледна точка - изкуства се взаимозареждат с искрите на различностите си, те си подсказват смели идеи, рушат границите помежду си и така раждат новото. А то е гаранцията, че си казал своята неповторима дума, че си открил себе си в изкуството!
Но да съсредоточа вниманието си върху книгата. На пръв поглед тя е една малка любовна стихосбирка, не така амбициозна като „Пътуване към Акаша", много по-конкретна, зрима и осезаема. И това е нейното предимство! Тъкмо тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно, дава „тяло" на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Новите стихове на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат Абсолюта на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят топъл и интимен начи... Смея да твърдя, че те по някакъв начин ми напомнят стилово за култовия автор на младите четящи хора в България - за „Естествен роман" на Георги Господинов... Дано и съдбата на Стоян бъде някакво щастливо подобие на Господиновото - с преизданията на книгите му, почти безпрецедентен факт сред стагнацията на книжния пазар у нас... (Това - като едно далечно пожелание на приятелски настроената критичка). А дотогава нека всички ние да кътаме това талантливо момче и да се молим журналистическият му делник не потисне твореца у него! Макар че ако отново направим отклонение-исторически преглед на големите поетически имена, ще се убедим, че много негови колеги-вестникари са останали в паметта на нацията. Все пак има и оцелели под печатарската преса?!... Сещам се за Трифон Кунев - поетът-символист и редактор на зеленото „Земеделско знаме" - единственото опозиционно издание след 9 септември 1944 г... Той, разбира се, не е единствен и дори най-красноречив пример...
И все пак - поетът-„полировач на кристали" Стоян Радулов - сам е раним и нежен като своя двойник от тази, смея да твърдя, антологична лирическа творба. Затова нека го обичаме и го приемаме такъв, какъвто е! Колкото и да е различен от нас, които не изневеряваме (или почти не изневеряваме) на своята единствена муза.
На добър път на нашия забележително многоталантлив съгражданин и приятел!
И нека Ерато и нейно величество Фотография да бдят над него! Катя Зографова
Любовта: равнопоставена с Бога Всяка творческа изява е празник, а всеки празник е институция, защото споделя и предава ценности от поколение на поколение. И от човек на човек. Искам да благодаря на Стоян Радулов, че ни събра, за да бъде искрен с нас. Да представи емоции и размисли, родени от споделени и самотни игри с хора и с думи... Да ни прикани да останем и ние със себе си и да бъдем по подобен начин искрени и истински. И - преодолявайки сдържаността и страха от провал (навик или недостатък, прекалено застъпен по нашенско и особено в Панагюрище, струва ми се) - да кажем обикновените слова, които таим, да споделим обикновени топоси и образи, в които е разпознаваемо родното... Защото любовта (равнопоставена в тази книгата "Абсолютно: Любов" с Бога), цветята, ручеите, училището, магията на взаимността и мъката от неразбирането, присъствието на духовни, но несъвършени и невечни хора - това са все неща, познати от творчеството и на Стоян Дринов, и на не толкова известни панагюрски книжовници през целия двадесети век. Но при Стоян Радулов деликатно са вмъкнати и две други категории - абсолют и относителност - отвеждащи директно от пасторала в най-проблемното съвремие. Според един днешен български културолог, след годините на колективистично съгласие, трябва да си дадем сметка, че живеем в „епоха на засраменото слово". Десетилетия наред у нас се е злоупотребявало с огромни количества (а често пъти - от различни хора по различни поводи - с едни и същи) думи. Основателно периодичните издания са най-много винени за тези злоупотреби. Днес - и у нас, и в световен план - се търсят начини за възвръщане на първоначалното достойнство на словото. На онова, „което беше в началото". Което е синоним и на хармония, и на ред, и на смислен път през годините... Най-продуктивни в това отношение са взаимодействията на думите с образите, с новите медии и с другите изкуства. Своеобразният синтез дава нови шансове на автентичното преживяване, често пъти наивистично споделено - като на изповед (нека си дадем сметка колко е злоупотребявано и с тази дума). Стоян Радулов предлага "две в едно" чрез фотоизложба и книга, поемайки (и плащайки) рисковете, които само здрав дух може да понесе.
Пожелавам успех на него и още по-голяма точност на екипите, които увлича в своята игра. Защото потенциалът е „световен", но си струва да се състои и споделя точно тук, в родните - понякога прекалено глухи, друг път огласени от свръгълчава - предели. Колкото до световната слава, за която спомена Катя Зографова на откриването - тя едва ли е много повече от повод за екскурзия. Румен Спасов
Тази книга е посветена на Иван и Катя Станчеви, които ме накараха да се обърна към духа. На Ваклуш Толев, защото провокира в мен пътя. На Мила Георгиева, защото за пръв път ме накара да си повярвам. На Веселина Велчева и Невяна Кацарева, защото ми дадоха поле за изява. На Катя Улучева, за търпението и редкия професионализъм. На Красимира Василева - М'Бай и на Иван Гранитски, за доброто чувство. Но преди всичко на баща ми Иван и на майка ми Нина, които винаги са до мен и ме подкрепят безрезервно. Също и благодарност към спонсорите, които си заложиха името срещу моето. И задължително няколко добри думи за малките издатели. Те, заедно с авторите, все още се мъчат опълченски за една отдавна изгубена кауза. Благодаря и на Боян Ангелов. Както и адмирации към читателите с пожелание да не губят своята нужда от красота и винаги да търсят пътя. Стоян Радулов
Логосът - първопричината да бъдем
(послеслов)
Винаги, когато пристьпвам към някоя книга или списание, първото, което ме интересува и определя в немалка степен отношението ми към изданието, е наличието или липсата на единна концепция, която превръща сбирката в книга. В поетичния бум, характеризиращ нашето съвремие, книжният ни пазар е залят от всевъзможни сбирки и издания. Ако се вгледаме в литературното ни битие днес през конвенционалния вече социално-исторически поглед, можем да кажем, че тази мощна поетична вълна в литературата ни е плод на кошмарната действителност, наричана деликатно "преход". Към какво "прехождаме" и прехождаме ли въобще е друг проблем, но ясно е, че поезията днес е духовна емиграция от царството на грозотата, на грубостта и вулгарността. Поезията - начин да емигрираш от един опиянен от злоба и вкаменен в разврата си хронотоп към други измерения, към други светове, където властват Красотата и Доброто, където Човекът може да открие смисъла на своето съществувание.
В пълноводния днес литературен поток, разбира се, щедро се лее сива литература, паралитература, на която слободията и анархията в книгоиздаването дават път. Но нерядко в мътните води на този поток проблясват истински перли, заради които си струва да го преплуваш.
Макар и дълго, това въведение е необходимо за оценката на книгата на Стоян Радулов "Пътуване към Акаша", на първо място, защото в ръцете си, читателю, държиш именно книга, а не сбирка, и защото тази книга е дело на млад поет, изпълнен с порив и смелост да прекрачи отвъд битността и да потърси "вкопаните ни корени, дълбоко в низините на съществуването...". За да чуеш повика на вятъра и на звездите, за да добиеш сетива за съвършеното, за вечното, трябва първо да откриеш онези истини, закодирани в мрака на архетипите, разкриващи първоначалата не на твоето, а на човешкото съществуване. А първоначалото на всичко в този свят е Словото.
"В началото бе Словото" - от тази библейска истина тръгва младият поет, решен да извърви сложния път на Логоса през различни епохи и пространства и като осмисли откритото и изречено преди него, да достигне до решението на вечните екзистенциални въпроси. Логосът - като философска, поетична и екзистенциална категория. Логосът - във всичките му измерения, дори като хармония от багри и от тонове.
Още заглавието въздейства със своята екзотичност, със забуления смисъл на чуждото за българската езикова система понятие "Акаша". Похват, присъщ на поезията на българския символизъм и познат нам от Йовковия разказ "Бялата алаша". Но подборът на такова заглавие има и друг смисъл - разбулването на тайната, което ще става крачка по крачка чрез преосмислянето на познати, приемани или отричани философски тези. Всяко стихотворение чрез оригиналната си структура дори графически отразява този стремеж към постепенното разкриване на тайната и така допринася за изграждането на цялостната архитектоника на книгата.
Всяка лирическа творба от книгата е предшествана от цитат, което определя архитектониката на изданието като диалог с древни и съвременни философи. Това е буколическо приемане на света, което възстановява древните архетипи, дава им нов живот и ги превръща в нова реалност. Интересен е опитът да се съпоставят източната и западната философия и чрез постиженията им на основата на осмисленото минало да се стигне до личното философско прозрение, което с присъщияна младостта устрем да бъде изведено в истина.
В този опит за съвместяване на концепции, чрез което да бъде открит смисълът на съществуването, поетът свързва Аза, единицата с всемогъщото Слово, на което се гради битието на света, националното ни битие, вплетено в "Аз, Буки, Беди, Глаголи...", и индивидуалното битие на човека, определено от тях, за да бъде изведено прозрението до истината, че:
Диалектическият подход на съвременното мислене слива в единицата, покоя и движението, пространството и времето и всички антиномии. Този съвременен субективизъм се изгражда върху съзнанието за общността, за предопределението от националните корени и от принадлежността ни към цивилизацията. Най-удивителното в тази книга обаче е личността на автора. Такова усложнено мислене е неприсъщо на младостта, но то е показател за интелектуалното развитие на поколенията. В това можем да открием и надеждата, че глобалната бездуховност на днешния ден е само кратък период в историята на човечеството. Красимира Василева - М`Бай
