Съществително

С...
Същ...
Също...
Същина...
Същност...
Същество...
Съществен...
Съществувам...
Съществително...

Какво съм аз? - Едно обикновено, скромно съществително (с печатни грешки, вероятно); подлог в дълго, сложно, може би съставно изречение... В богатата, безкрайна реч на нашия живот...
Съществително, което съществува в своя същност. Също - неговата същина...
Моля ви, бъдете снизходителни,
когато ме четете, ако изобщо ме откриете и ви направя впечатление в този най-съществен текст за времето отвъд и тук, между раждането и смъртта,
не ми пишете оценки, дори да са отлични,
не ме поправяйте, ако не ви харесам,
не ме зачерквайте,
не ме изтривайте - най-вече с гума или слюнка,
оставете ме да бъда,
там, където са ме подредили други,
там, където вече сте ме подредили вие,
там, където съм се подредило аз самото...
Бъдете милостиви, още моля ви,
внимавайте за думите, с които ме обграждате,
особено за прилагателните да внимавате -
те са най-хубави от всички думи, но и най-опасни;
така боли от тежките и непремислени, дори случайно изтървани прилагателни;
и как е мило, топло, светло и уютно от белите им братя, добрите прилагателни...
И с глаголите внимавайте, с лицата им, с числата - за действията, които ще извършите чрез тях бъдете особено внимателни, тъй като глаголите са палави и хитреци, и често правят пакости...
Ето ме - едно обикновено, скромно съществително,
стоя си тук в едно обикновено, сложно изречение,
извършвам действие...
И колко ще се радвам, ако някога ме прочетете, да разберете смисъла и същината на съществувалото съществително, да запомните същността
и може би - да разкажете за мен, за да дадете пример - положителен или пък отрицателен -
трябва ли,
не трябва ли...
Тогава моят смисъл ще е най-осъществен -
съществено да съществувам;
да съм едно добро, полезно съществително;
да съм едно красиво, симпатично съществително;
да съм потребен подлог,
понеже всеки подлог има роля и в най-простото от всички изречение;
мъничка макар, невзрачна - но все така необходима...

© Стоян Радулов

Рисунка с въглен

За птиците и надеждата

* * *
                   ...В гнездата
                   остават най-обречените птици.
                                        Любомир Качков
І
От юг, далеч от юг се връщат
след зимите на своите надежди
птиците... Надживели пак
сезоните – съпреживените и споделените.
Прелетели океани страх, гостоприемни
брегове утехи и стремежи,
те идват уморени, озарени, окрилени,
че някога - кога не знам -
ще се издигнат толкова високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.

ІІ
Зад хоризонта – моят поглед не стига –
аз и ти
– сме мираж.

ІІІ
От юг ще се завърнеш ли, далеч от юг,
след зимите на моите надежди -
като птиците?… Ще надживея ли
сезоните – самотните, несподелените?
Ще се издигнем ли така високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.
В гнездата, знам, остават
най-обречените птици,
тъй както знам, че полетът единствен
е достатъчен, за да съм сигурен – обичам те!

ІV
От Изток
и из цяло Панагюрище
                 – гълъбите наши.

Стихове Стоян Радулов 
(Из поетичната книга "Абсолютно: Любов")

Художник Цветан Панчовски.Повече за художника четете тук

 Кой е поетът Любомир Качков - четете тук

Трябва ли човек отпреди 2700 г. да ни учи? Трябва! Но хайде да четем!

Уроци по свобода в Древна Гърция. С тогавашните идеи впоследствие са заченати най-значимите моменти в западната политическа история. Илюстрация от Romy Blumel за "Saturday Review"

Като гледам животеца ни, си мисля - колко сме далече от истините. Далеч от Бога (както и да го наричаме), от първообразите, формирали човешкия дух, от любовта, от свободата, от вечните добродетели...
В тия екзистенциални липси ме хвърли, за да ми напомни за съществуването им, строфата на Теогнид, докато четях в един новинарски сайт за долнопробната трагедия, завъртяна около поредния пошъл сюжет от нашата политическа и обществена действителност:
"Стъпвай връз тоя народ празноглав, със остена го ръгай
и на врата му тури този тежък ярем;
само народът обича да има над себе си властник –
никой под слънцето друг господари не ще."
(Теогнид от Мегара)
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против властта, като такава. Ясно е, че всяко общество се нуждае от йерархично обусловена структура с ясна система от  взаимоотношения, за да може да съществува и да се развива. Но колко страшно прав е бил Дякон Левски, когато през 1871-ва е написал на Панайот Хитов: "Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме." И вдъхновяващо е това негово откровение, и плашещо е, като имам предвид времето, в което живеем сега. Затова имам много против овластената простащина и парвенющина, която шества победоносно точно в днешния ни български ден. Не знам дали е от географските ширина и дължина, от бацилите във въздуха ли, от случилата ни се, но така и неразбрана от нас история, от вопиющото ни незнание ли (и сякаш твърдата липса на желание за образование и за още знаене и можене), от видната слабост у нас ли - и физическа, и ментална, и емоционална, но сме затънали до такива мерзки низини в долни лични и обществени страсти, че отвращението ми отдавна прерасна в отчаяние.
Докога, бе???? А!?
Теогнид от Мегара е бил роден преди около 2700 г. Хората и тогава са обичали и мразели, правели са деца и са градили общество, пекли са хляб и идеи. Милиарди съдби са се извъртели по тази наша малка Земя от раждането до смъртта им от тогава, а все едно тук и днес, трябва един човек отпреди 2700 г. да ни покаже с язвителната си сатира, че изглежда малко са променените принципно неща в устройството на човешкия ни свят.
Аристократ по произход, заради активното му участие в политическия живот, разбира се, Теогнид първо е бил лишен от имот по времето на политически борби срещу демоса (народа), а после и прогонен от родината си и живеещ като изгнаник в Сицилия, та донякъде е ясен произхода на саркастичността му. Но си мисля, че трудове като неговия и писани от всички светли умове на старата гръцка школа, а и от всички последващи представители на Ренесанса, на Просвещението и на Българското Възраждане, на Новата и на Най-новата ни история ще трябва да са настолни за първите ни ръководители, а не да се задоволяват единствено с "Винету" и да си мислят, че са Поразяващата ръка. Знанието и мъдростта, до които е достигнало човечеството са необятни. Но липсата на любопитство, на желание да можеш и да знаеш, на трудолюбие, на желание за умност и мъдрост, на готовност за слушане и разбиране, на способност да взимаш решения, да носиш отговорност, ражда съвременните български управленци, за които дори един свестен виц не си струва да измислиш.
Но да се върнем отново на Теогнид от Мегара: "Трудно е дълго да говориш с глупаци. Но да мълчиш през цялото време е нужна нечовешка сила." Затова да им го кажем и да се опитаме да ги обърнем. "По-лесно е да направиш добрия човек зъл, отколкото от злия — добър." Но това не значи, че трябва да спрем да се опитваме да правим второто. "Никой не може да знае всичко." Вярно е, но да започнем да четем. И да се обичаме. Да бъдем добри. И да обичаме четенето, и Бога, и Човека, не само себе си.

Стоян Радулов
София, май 2016