Апатията и неописуемата агресия - истински грехове

„Апатията. Тя проличава в начина, по който хората мислят, общуват и функционират. В нежеланието да излязат от кълчищата, в които са се омотали с помощта на обществото, разбира се. Казват: "Предавам се! Бях дотук! Не искам повече да се занимавам". Признавам, че тази апатия е доста силна и у мен. Но все пак продължавам да се боря. Но по-голямата драма е в неописуемата агресия. Истински грях. Изведнъж хората около мен - някои от тях изключително интелигентни и на високо средноевропейско ниво - станаха съдници. В божествения смисъл на думата - забравяйки кой единствено има право да съди. Хвърлиха се в дребнотемието. В отказа да живеят собствения си живот, опитвайки се да живеят този на другите. Появи се постоянно прибързване във всичко. Няма осмисляне на ситуациите, а само фронтална атака. Полусамоубийствена. Заради всичко това се отдалечихме един от друг - като хора и като българи. Трудно ни е да си кажем нещо хубаво. Заливаме се с чернилка - постоянно и отвсякъде. Забравяме да се усмихваме, да си разменяме майтапи и смешки. Да се борим за семействата си, за духовното си оцеляване. За наистина важните неща, които можем да променим със собствени и задружни усилия. Започнахме да говорим по принцип - анти или про. Нямам обяснение защо станахме толкова лоши, без да сме такива всъщност. Но процесът на насъскване и обезличаване е от десетилетия. Отказът от правила - също. Няма как да създаваш нещо добро, когато основни понятия са обезсмислени - любовта, семейството, приятелството, вярата, отговорността. Все едно са били в друг свят и в друго измерение. Принципите, които държат хората духовно живи, винаги са били едни и същи. А ние се отказахме от тях.” – сценаристът Димитър Стоянович пред Албена Атанасова в интервю за в. „Стандарт”.

Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици

„Въздухът е топъл и свеж, пълен със сенки и мечти... Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици... Жертваме всичко за фантазиите, които изчезват една след друга. Предаваме амбициите си, мечтите си... А приятелите?... Приятелството не е кой знае какво, но онези, които го презират може да са най-добрите ти приятели... Удоволствието, което ни дава един артист, е да ни покаже един свят в повече” – Марсел Пруст, из многотомния роман „По следите на изгубеното време”, из едно писмо до приятеля му Антоан Бибеско и из филма „Една любов на Суан” със сценарист Питър Брук – любим филм, в който Ален Делон е превъзходен барон дьо Шарлю.

Сбогуване / поезия от Нина Радулова

СБОГУВАНЕ
                                   “Ако тревата е покосена, не е изкоренена.”
                                                         Българска народна мъдрост

Преди да си отидеш,
обърни се!
Единствената власт
във тоя миг
е да те гледам.
Да милвам с поглед
устните,
лицето
и косите
в минутата последна.
Да те отричам
и обичам
в часа,
превърнал се
във вечност.

Стихове Нина Радулова, 1981
Видео Стоян Радулов, 2014
За поезията на майка ми вижте повече тук

Всички видео импрасии по стихове на Нина Радулова:
https://www.youtube.com/watch?v=BA_7ifwWsfA&list=PLHECS8ZmoA54Hw5WraBZYlY4RkssGpaAL