Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Съществително / Из Черно на бяло / New edition video



"Какво съм аз? - Едно обикновено, скромно съществително (с печатни грешки, вероятно); подлог в дълго, сложно, може би съставно изречение... В богатата, безкрайна реч на нашия живот..."

Клип по стихотворението "Съществително
от поетичната антология "Черно на бяло".

Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов





С вкус на виолетка / Из Черно на бяло / New edition video



"Препускат все напред забързани годините. Но защо ли ми довява споменът от нейде, от далече - прекрасен вкус на „Виолетка“..."

Клип по стихотворението "С вкус на виолетка

от поетичната антология "Черно на бяло".

Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов


 

Усещане за Созопол


Колкото пъти ми се случи да съм по нашето Черноморие на юг от Стара планина, все гледам да отскоча до Созопол. Да не говорим, че в старата, вдъхновяваща Аполония и околностите (от Градина, през Златната рибка, Харманите, Смокиня, Каваците, Алепу до Аркутино) през лятото са ми любимите почивки. Дето се вика - въргалял съм се по всички тукашни плажове... Понякога посещавам музея, понякога някои от галериите, църквите, слушам концерти в летния театър, или в някой от баровете като "Мишел", "Липстик", Джини", разхождам се из старите крепостни стени, сред разкопките и т.н...
Но нищо не ми носи онова голямо удоволствие, както разхождането по старите калдъръмени улици, между каменните къщи, чиито горни етажи почти неизменно са обшити или построени изцяло от дърво; съзирането на околните заливи зад старите дувари и разцъфтелите трендафили, зокуми, фрезии и смокини, бликовете на светлината по морската вода - на залез или изгрев; разходките покрай стотиците лодки, яхти, туристически корабчета и рибарски гемии...
Макар, че първото му име, дадено от гръцките колонисти, е Антеа, то е променено още в античността на Аполония - в чест на древногръцкия бог. Може би защото той е покровител на изселниците, а и - почитан в Античността като лечител. От Късната античност градът вече е известен и като Созополис - или Град на спасението, на избавлението, на оздравяването.
Но както и да се е наричал, пристъпвайки всеки път из него, усещам именно това избавление. То ме носи извън реалността, извън времето, извън пространството. И снимам ли снимам, но нито една снимка не може да запази изцяло онова усещане, което лази от кожата ми и се запомня завинаги в костите ми....
Не искам да ви споменавам нищо туристическо - всеки знае къде е Созопол - по магистралата до Бургас, след това по пътя на юг и сте там; нито искам да ви говоря за туристическия бум и прекомерното застрояване на новите квартали с хилядите съпътстващи проблеми.
Думата ми е за тези къщи в Стария град, много от които - архитектурни паметници. А някои - и с историческа, други - с културна стойност.
Такава точно сграда е вила "Буря" например, където Андрей Николов се обяснява в любов към морето чрез своите картини, за да се превърне в един от най-известните ни маринисти. И той е човек от сушата (като мен), от Шумен е... Но Созопол изглежда му действа по същия начин - магнетично, опияняващо, нетърпящ дълги и трайни дистанции. (Всъщност, точно тази къща е в "Новия" град, но отдавна е затворена, а картините на Николов са голяма част от експозицията на галерията в бившето училище, в Стария град.)
Съзнавам, че много от хубавия, стар Созопол, от живота в него, си е отишло безвъзвратно - няма как, така е с неумолимия ход на живота; ясно ми е и че голяма част от старите къщи са изкупени от "софиенци" и хора, придошли откъде ли не. Това обаче е и признак тъкмо на тази любов към града, за която говоря. Но пък и някои хубави неща, позагубени през последните двайсет години, се завръщат в Созопол. Те може да не надвиват китайския евтин кич, който залива всичко... Но моето око ги вижда и оценява, а душата ми пее... Като едно магнитче за спомен от едно вече минало лято, което ще ме гледа години от вратата на хладилника - борова дъсчица, изрязана на ръка, мината с шкурка, колкото да се изчистят тресчиците при обработката, със стара снимка на улица "Аполония" и прикачена към нея дантела... Стари жени още продават от тези дантели по улиците на Созопол... Това магнитче е проява на артистичност от един иначе майстор в строителството, отдал се на художеството и открил малко магазинче за изкуство и уникати. И тази година минах по същата улица, магазинчето още е там, магнитчетата с дантели са сатанали неизброимо число, а артистичността на съдържателите се е разляла и по улицата наоколо...
Созопол и морето винаги ще са тук и все така примамващи. Обожавам морето през юни, когато то е по-красиво отвсякога - по карибски синьо и светло, направо млечно, заради някакви сюблимни морски цъфтежи на фитопланктона.
Така че - Созопол е просто приказка, и то - недоразказана...

С.Р. © Сюжетите на Радулов

 

Кръстатица / Из Черно на бяло / New edition video

 

"И аз единствен - непознат, по чудо тука озовал се, валя и капя - и като син, и като дъщеря, и като далечен братовчед или пък брат... между Небето и Земята на България."

Клип по стихотворението "Кръстатица

от поетичната антология "Черно на бяло".

Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов

Вишнева градина


Реминисценция по Хармен Стеенвик / Из Черно на бяло / New edition video

 

"...Броя само стъпките и всички проклети неща, които в този живот ме отдалечават от теб."

Клип по стихотворението "Реминисценция по Хармен Стеенвик

от поетичната антология "Черно на бяло".

Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов

Писаните булки не плачат / документален филм


Откъде идва обичаят на рисуваните булки в помашкото село Рибново? Защо една мома иска да е скрита зад маската на „Гелина” в най-красивия ден от живота си? Защо чеизът, който родата събира, е особено важен все още тук? Защо цялото имущество на младото семейство трябва да е на показ пред всички съселяни? Къде е тайната? Откъде идва тази приказка?... На всички тези въпроси отговаря документалният филм на Телевизия Туризъм „Писаните булки не плачат”.
За реализацията му са привлечени популярният глас от „Радио България”, журналистът Венета Николова, както и етнографът от Югозападния университет в Благоевград Илия Недин.  Филмът е заснет в „сезона на сватбите” в Рибново, а герои в лентата са не само младоженците, но цялото село. Защото в това село сватбите са мащабни. Нещо невиждано и немислимо за човека от забързания град... 

Изрисуваната в края на ритуала "Гелина", снимка Венета Николова

"Още с пристигането ни за снимките в Рибново ми направи впечатление, че това село, което се намира високо в планината и е доста отдалечено от другите населени места, е изпълнено с живот – разказва за снимките на филма Венета Николова.-  По стръмните улици непрестанно се движат жени с пъстри забрадки, деца, мъже. Отвсякъде кънтят удари на чукове, стържат длета, защото тук се строи непрекъснато. В далечината се долавя музика. Такова оживление не е характерно за все по-обезлюдените села у нас. Филмът е опит да надникнем в малкия, пъстър, капсулиран във времето и донякъде непонятен за нас свят на рибанци. Сватбеният обред в Рибново изразява най-добре мирогледа и начина на живот на тези хора, тяхното чувство на принадлежност към една малка, обречена рано или късно да се „разтвори” в съвременната действителност общност..."

Младоженците (на първата снимка) и процесът на рисуване. Снимки В. Николова и Г. Крумов

Писаните булки не плачат
Документален филм / Времетраене 27:00 минути / България
Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Венета Николова. Оператор Добрин Керестелиев.  Монтаж Йордан Славов. Музикално и звуково оформление Мариана Вълканова. Текста чете Венета Николова. Редактор и режисьор Стоян Радулов. Продуцент Георги Крумов

Между полумесеца и кръста / документален филм


От хилядолетия Балканите са кръстопът на народите и тук са си дали среща разнородни етнически и религиозни общности. Влизали са в контакт или конфликт различни културни системи. През ХV век почти целият полуостров е включен в набиращата мощ Османска държава. Така районът се превръща в контактна зона на две от основните религии на Средните векове и Новото време: християнството и исляма.


„Между полумесеца и кръста” разказва за една изключително малко позната част от населението на България – къзълбашите. Това е един от тюркоезичните етноси в страната, изповядващи алевизма - религиозно течение в неортодоксалния ислям, близко до неговия автентичен вид и твърде общо с ранното християнство. Учението им е тайно, предава се от уста на уста в родово-религиозните общини, наречени „джемове”, записва се понякога на ръка в обикновени тетрадки, а религията им е скрита, затова и слабо позната...Но самите алевии днес са по-различни. Имат желание да споделят. И го правят с готовност пред камерата на екипа – оживяват разкази, ритуали, звучи автентична музика, показват пазени в дълбока тайна практики...

Филмът разказва кои са алевиите, къде живеят, откъде са дошли, и запознава с историята на вероизповеданието им. Особено отчетливи са моментите за нещата, които ги правят различни от българите, но и нещата, които ги обединяват с тях.
Българските алевии в началото на ХХІ век според различни данни са между 60 и 80 хиляди човека. Живеят в няколко десетки села, основно в  Лудогорието, Добруджа и в Източните Родопи – районът на градовете Момчилград и Джебел. Една част от алевиите били преселени насила през Средновековието от източните погранични територии на Османската империя в близост с Иран и Азербейджан. Друг от пътищата на разпространението на алевизма в българските земи бил чрез влиятелния шиитски орден „Бекташия”, основан през ХІІІ век от шейх Вели Бекташ и проникнал в еничарския корпус...
Камерата посещава няколко от селата, населени от алевиите в Лудогорието, както и три от свещените за тях места – текета, сред които и небезизвестното Демир баба теке в ИАР „Сборяново”. Лентата показва богатството на културата и традициите на днешните алевии, фокусирайки се върху историята, живота, празниците и обредността. Заснет е в детайли най-големият им празник – Хъдрелез...
Това са те - българските алевии. Част от един народ на кръстопът... Между полумесеца и кръста. В една от най-красивите им песни се казва: “Нас ни наричат хора, които най-рано сме прозрели и достигнали божията тайна; ние сме много просветени, съвършени, разумни хора. Ако си от хората с отворени очи, гледай Али. Нас ни наричат хора, знаещи най-голямата тайна. Затова нас ни наричат светци, избавени от мъките на ада, затова ни наричат къзълбаши.”
В историята на българското документално кино „Между полумесеца и кръста” е едва вторият филм, който отправя поглед към културата, вероизповеданието и традициите на алевиите. Попадение на екипа е консултантът на продукцията Невена Граматикова – самата тя представител на къзълбашите, но същевременно и първият професионален историк от общността, посветил живота си на нейното изследване.
_______________________________
"Между полумесеца и кръста"
Документален филм / Времетраене 34:04 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Стоян Радулов. Консултант Невена Граматикова.
С участието на: Гаафил Камбер Юмук, Мехмед Сали Ибрахим, Сюлейман Велиев Ага, Кемал Есев Джеферов, Фериде Сали Юмук и др. Оператори Николай Василев, Живка Петракиева.  Режисьор по монтажа Радосвета Петрова. Музикално и звуково оформление Диана Николова. Текста четат Иван Иванов, Цветан Ватев. Продуцент Георги Крумов

Да се хвърлиш от Аспаруховия мост. Lol! :D



Чувството да си на ръба е неописуемо. То носи ужас и възторг едновременно. И е незаменимо, независимо от ситуацията, в която си попаднал. Може да те въздигне или да те закопае. Само от теб зависи, от никого другиго.

Лудите! Лудите да са живи! :)

Сега: чувството да си на ръба... или да се хвърлиш от Аспаруховия мост. :D Аз се хвърлих, пък за вас не знам.

Рисувам по стъклото / Из Черно на бяло / New edition video



 "...Олтарът е свещен, защото в него виждам твоят образ..."

Клип по стихотворението "Рисувам по стъклото

от поетичната антология "Черно на бяло".

Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов

Преображението по Стоян: същността в края на пътя


От Дарина Дечева

________________________

В литературните анализи има всичко друго, само не и душевни съзерцания. Ще ви говоря за душата на Стоян. За мълчаливото съзерцание на душата ми по отношение на неговата. Защото нея видях в настоящата му книга. А и също като него, не си падам особено по това да „броя сричките, да претеглям суфиксите, да подреждам поантите.“

Зарядът, който носи поезията му, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му директно ме препратиха към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден. И неизменно става диалогът ти с нещо по-високо от теб:

 Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със Земята, защото ти си от Небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.

Св. Тихон от Воронеж

Такъв е светът, който Стоян разкрива в тази книга. Четях и буквално бях „засмукана“ в неговия нереално откровен до голо свят. Текстовете следват един след друг, подредени с долавяща се, но същевременно ненатрапчива прецизност. И с все повече зашеметяваща нежност. „Сърцебурията“ му ме привличаха така, че неусетно превръщаха и моето сърце в малка буря. Следвах Стоян и даже не се питах кое е онова тайно разковниче на неговата обаятелна поетичност.

И понеже за някои може би това е не толкова излишна пунктоалност – разковничето е в почтенността. В способността да бъдеш открит за нещата, които следват ритъма на сърцето ти. В способността да не говориш нито патетично за емоциите си, нито да хленчиш излишно. Да си автентичен в преживяването им, но интелигентен в поднасянето им навън.

Интелигентно и с респект към себе си и света е поднасянето на истината в поезията на Стоян. И няма начин да не се усети това уважение насреща ти. А то е предпоставка да последваш човека и по-нататък. Затова и го следвах. Следвах го и мълчах. Мълчах и си представях, че съм в кино. Че съм единственият зрител там, специалният. Защото Стоян е способен на това – да накара читателя си да се почувства специален, значим.

Тъжна е книгата му, нежна и... Категорична. Като край. Но и някак свети тази тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг. По-тъжен, по-богат, но и по-светъл. Влязъл си неусетно в един свят, в който има „колко малка любов, а колко много – печал“. Свят, в който „къдриците на морето“ са „съвършени“, в който има толкова „проклети неща, които в този живот отдалечават“, в който е „съществено да съществувам“, „понеже знам, че много обичаш“ и  защото е  истина, че дори „смъртта е начало“.

Този свят – по Стоян – сякаш е „залъгалка за наивници“. Но го живеем точно такъв – залъгваме го, че сме наивни. Докато всъщност сме живи. И точно в това е смисълът, онзи плашещ понякога с отговорността си смисъл – да си жив.

Екзистенциалните въпроси по дефиниция са свързани с мъдростта. А мъдростта е привилегия на времето. Не знам дали присъствието на въпроси за смисъла в книгата на Стоян е заради това, че е от поколението, на които някак бързо ни се наложи да пораснем и помъдреем – без време. Не знам. Но е екзистенциално-любовна книгата му. Смисълът като обичане, като обич – толкова осезаема, наситена с живот, с отношение, плътна дума при Стоян!

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път. И ако не си готов да се настроиш и да „пораснеш“, докато я четеш – не я започвай, не продължавай. Не влизай в света на този човек. Защото ще попаднеш на място, недосегаемо за шума и суетата на живота, по улиците на един малък, но толкова òбичен негов град, ще попаднеш на всичко онова съкровено – до голо – което изпълва дните и нощите му. Място, където суетата няма власт. Но четеш ли това – останал си до края. Значи си достигнал до някаква завършеност по отношение на себе си. Значи ще си разпознал края на нещо и това няма да ти е донесло непременно отчаяние, а усещането за богатство. Ще си станал по-богат на преживяно и на смисъл. Защото само такъв ще можеш и да се освободиш от всичко, което е изглеждало толкова важно и е изпълвало душата ти, онова състояние на тревога, превърнало се почти във втората ти природа. Ще си станал светъл тогава – от тъга. Освободен и лек.

Нещо като Стоян. И като Стоян – „нещо като нищо друго на света“. Но по Сароян.

Такава е тази книга – книга за светлото тъжно щастие. И оксиморонът тук е съзнателен. Не за да придаде допълнителна тежест на думите ми, а защото е истината. Тя трябва да се казва такава, каквато е. При Стоян е задължително, предвид неговата лична категоричност по отношение на нея.

Това е книгата на щастието. Щастието по Стоян. Един свят, пълен със светлина, мир, радост и неизразима надежда. Тъгата е просто присъствие в тази книга. Задължително и удивително!

Но до същността винаги стигаш накрая на пътя. Сам.

Тогава се случва и преображението.

И това е така ясно – като черно на бяло“.

Вярвай (ми).

Репортаж и снимки от представянето на книгата вижте и четете тук.

Стихове от книгата слушайте тук. / Онлайн поръчки - от тук.

За перспективите / Черно на бяло / New edition video



 "...По-митични от звезди, по-животворни от слънцето са перспективите..."

Клип по стихотворението "За първи път за преспективите
от поетичната антология "Черно на бяло".
Автор на стиховете и видеото Стоян Радулов.

© Сюжетите на Радулов