Абсолютно: Любов

Цъфтят липите

и всичко живо във това градче 
е под властта

                        на аромата,

набъбват кестените,

а непометената улица             си е постлала

                             шарената сянка.

И хората вървят

                           така спокойни,

даже в двете кафенета – чудо! – има празни маси,

                                               които вероятно ни очакват.

Ние сме с хванати ръце

                                         и незабелязани

(което всъщност е страшно необичайно точно тук)

се сливаме

                    със светлината, а тя... Тя             цял ден

                                                             има цвят

                                                                     на сутрин.

Не бързаме за никъде.

                 Принадлежим на себе си

                                               и скоро

                                                            ще се любим.

И тогава старите огради        ни правят,

                                          път

прахът и мирисът на козя тор

                                                  изчезват,

а паважът става гладък,

                                        та нищо в този

                                        чуден ден

                                        да не нарушава

съвършенството

                            на близостта ни.

Стихове Стоян Радулов 

(Из поетичната книга "Абсолютно: Любов")

Рисунка Мария Баджикчиян

Родното градче по света... Или просто Love.Panagyurishte

Това е новата ми страница във Facebook, с която се опитвам да популяризирам родното Панагюрище сред потребителите на мрежата. Тя е предназначена за и за българи, и за чужденци и цели да привлече вниманието им към любимия ми роден град. Ако мислите, че инициативата е готина и искате повече хора по света да научат за Панагюрище, неговата богата история, достиженията на културата, спорта и бизнеса, да видят неговото изкуство и да го разгледат - отидете на Love.Panagyuriste във Facebook и разпространявайте постерите на града, като ги споделяте в своите профили, страници и групи.

Страницата Love.Panagyuriste е още в развитие и ще бъде обогатявана постоянно с нови визии, хрумки и категории. Ще се радвам на вашите идеи и коментари.

ИНТЕРЕСНИ ВИДЕА и СЛАЙД ГАЛЕРИИ

FAMOUS PEOPLE

 PLACES

 ART

 EVENTS

 FOODS AND DRINKS

 BEQUEST

 WATCH

AND MANY MORE...

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Филмът "Тракийските храмове край Старосел"

АНОТАЦИЯ
Дали ако поискаме да се запознаем с древността, е задължително да пътуваме чак до Крит, Микена или Троя? Това не е необходимо. Достатъчно е да посетим Долината на тракийските царе край Казанлък или да обходим тракийските могили в Средногорието. Там, в местността Орешака, на 3 километра северно от днешното село Старосел, община Хисар, през 2000 година бе открито най-голямото до момента тракийско светилище - истинска научна сензация. Изпод пръстта на една могила пред погледите на съвремието изникна внушителен храм...
И сред научните среди в България заваляха въпроси. На кои точно траки е бил той? За какво точно е служел? Как е бил построен толкова съвършено преди 2500 години? Дали е възможно това да е Слънчевият храм на Дионис на хълма, описан от латинския учен Макробий?...
Документалният филм „Тракийските храмове в Старосел” също търси отговорите на тези въпроси и дори сблъсква различни теории. Във филма участва откривателят на храма – археолога д-р Георги Китов, както ст. н. с. д-р Валерия Фол от Института по тракология при Българската академия на науките. Зрителите ще добият представа за мащабността и значението на култовите комплекси край Старосел, за предполагаемата им роля в обществения живот на траките. С помощта на възстановки пък ще се пренесат в атмосферата на тракийските мистерии и тайните жречески практики на тази изумителна древна цивилизация...
Голямата история на тракийските култови комплекси в Старосел започва по времето на войните между перси и гърци. Пръв Терес, владетел на едно от племената на одрисите, забелязал персийската заплаха от юг и обединил одриските племена в единна държава. Преданието разказва, че Терес живял 90 години. Персийската заплаха отпаднала, но тракийската държава се запазила. Неин трети пореден владетел станал великият Ситалк. Той затвърдил държавността и бил първият владетел, който накарал гърците от Атина и полисите да признаят траките за равностойни в политическо, военно и културно отношение. Една легендата твърди, че в основния храм край Старосел бил погребан самият Ситалк, който според древногръцкия хроникьор Тукидит, е загинал в този район.
Храмовете край Старосел свидетелстват за това, че нищо не започва от нас и с нас няма да свърши. И при липсата на достатъчно ясни изводи за предназначението им, естествено е да си припомним знаменитата фраза на българския поет Иван Динков, че "всяко творческо наследство е свързано с лъжливи сведения и произволни обяснения". Ето защо и документалният филм на „Футура вижън” не преразказва с подробности историята на това място, а рисува с едрите щрихи от впечатленията на екипа.
Но въпреки наличието на десетки храмове и стотици могили, историята на древна Тракия остава все още загадъчна и непроницаема. Траките не са ни оставили писмени свидетелства и автентични обяснения за себе си и своите строежи... Вече години наред много загадки около храмовете в Старосел остават. Те придават на историята и на миналото ни мистичност, която без съмнение ще продължава да буди нашето любопитство и в бъдеще. Част от нея е разбулена в завладяващия кинематографичен разказ на документалния филм „Тракийските храмове край Старосел”.

Входът на храма под Четиньова могила, снимка - TVT

Тракийските храмове в Старосел
Документален филм / Времетраене 27:00 минути / България
Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Стоян Радулов. С участието на археолога д-р Георги Китов и траколога ст.н.с. д-р Валерия Фол. Оператори Владислав Милиев, Живка Петракиева.  Режисьор по монтажа Цветелина Василева. Музикално и звуково оформление Мариана Вълканова. Текста чете Цветан Ватев. Продуцент Георги Крумов

Следете и научете повече за програмата на TVT на see.bg

Обичам да чета стиховете на майка ми Нина... и да ги слушам

Всички клипове от проекта, в който актрисата Мариана Лечева чете поезията на Нина Радулова, можете да гледате и слушате в плейлистата горе.  

Устрем

Все още тропот на коне
тревожи
дните ни,
надбягващи се
с времето.
На съвестта
прабългарските мечове
със злобата
и завистта
сражават се.
Все още!
И тъй
към теб,
към мен,
към нас
препуска конник,
на обичта
с доспехите
брониран.
През робства
и пепелища
ръката си
напред е
устремил,
за да текат свободни
на България реките.
Все още тропот на коне
разпъва
мислите,
надбягващи се
с времето.
За да живеем
българи,
със силата
на днешния
и утрешния ден,
в най-вярната
посока
устремени…

Сбогуване
Преди да си отидеш,
обърни се!
Единствената власт
във тоя миг
е да те гледам.
Да милвам с поглед
устните,
лицето
и косите
в минутата последна.
Да те отричам
и обичам
в часа,
превърнал се
във вечност.

* * *
                           На Иван
Животът е сълза -
от
обич,
радост,
мъка,
гняв…
Изтрита нервно със ръка.
И продължавам -
по-нататък.

Оставих ли следа?

Стихове Нина Радулова 
________________________________

"Устрем" е така нареченото програмно стихотворение на все още неиздадената поетична книга на моята майка, което събира в себе си, дори само в една дума, нейната същност през времето и пространството. Написано е през далечната 1981 г., когато съм бил само на 9 години, но далеч не е нито първото, нито последното, сътворено от нея. "Сбогуване" пък е моето любимо...
Майка ми пише още от ученичка. И до днес споменава с уважение своя учител по български език и литература в панагюрската гимназия г-жа Вълкова... Никога не съм я питал, какво я е накарало да заобича литературата и книгите по начина, по който ги обича. Всяка вечер заспива с книга. Не мигва, ако не докосне страници... Дори професионално е свързана с писаното слово - завършила е библиотекознание и библиография и целият й трудов път е минал като библиотекар - първо в "Оптикоелектрон", а последните 20 години и в "Асарел-Медет". Всъщност тъкмо пенсионирането й на 1 октомври, което съвпадна случайно или не със световния Ден на поезията, ми даде повода с баща ми и сестра ми да й направим дълго замислен подарък. Поканих обичаната от мен актриса Мариана Лечева да прочете избрани творби от майка ми. След което ги визуализирах и горното клипче е част от този проект.
Майка ми е изчела десетки хиляди томове книги и безчет други печатни носители... Тя е човекът, който ме накара да разгръщам белите страници; тайно и подмолно ми открехна един свят, който изглежда е по-голям от нашия - защото това е свят на въображението и на фантазията. И през всичките тези години е писала.
Някои от кратките й стихотворения са публикувани спорадично в местната преса. Но повечето никога не са виждали "белия свят". През 80-те тя е един от членовете на литературния кръжок "Богдан Овесянин" в Панагюрище (днес това е литературният клуб "Виделина"). "Моите стихове съм творила, след като осъзнах какво е да обичаш", казва майка ми. И доказателствата са в самите тях. Например това кратко стихотворение по-горе, посветено на баща ми, е писано през 2008-ма. Майка ми, разбира се, има и много други за него и за хората, които обича. "В окото на бурята" пък е посветено на мен. Понеже все се "бутам между шамарите", както казва Митко Стефанов, и все търся себе си в мътилката на житейската атмосфера. "Надежда" пък е за сестра ми, която носи удивително красиво име. А без надежда, какъв устрем?... Докато"Извор" е посветено на единствената нейна внучка и моя племенница... Анна.
Обичам да чета стиховете на майка ми. Те са стройни, точни, лаконични и добри като нея. Сигурен съм, че на повечето от вас също ще допаднат. Ще се радвам и да ги чуете в изпълнението на актрисата Мариана Лечева, която притежава глас дълбок, мек и уютен.
Обичам те, майко!

Стоян Радулов

Всички видео импрасии по стихове на Нина Радулова:
https://www.youtube.com/watch?v=BA_7ifwWsfA&list=PLHECS8ZmoA54Hw5WraBZYlY4RkssGpaAL

По черните бразди на мъртвите неща

"Без пътека" - поредица на TVT за приключения

„Без пътека” - Време за откриване... 

Време за действие... Време за смелост!...

С новата поредица почитателите на екстремния туризъм в България и зрителите на TVT най-сетне получават своята ударна доза адреналин с четирите стартови епизода "Белият улей", "Мътивир", "Пещерата на отшелника" и "В снеговете...".
Камерата показва по нов и нестандартен начин сурови, труднодостъпни урви и планински склонове в най-високите български планини... И скрити от човешкия поглед скални ниши, цепнатини и пещери в българските проломи...
Места, където не е препоръчително да ходите сами!
Места, опасни за неподготвени туристи!
Места, опасни и за подготвени туристи!
Един от най-известните планински водачи в България – Момчил Цветанов, е презентаторът на необикновената поредица за приключения. Страстта му към дивите места и големият му опит са причините да започне работа с екипа на Телевизия Туризъм - TVT. Той ще ни предложи да видим изгрева от най-високите планински върхове, ще ни покаже оцеляване в снежни планини, ще ни преведе през студени, мътни води и ще бъде гостоприемен домакин сред скални ниши... Предстои да видим!
„Без пътека” - Време за откриване... Време за действие... Време за смелост!...
Предупреждение: Не се опитвайте да повторите това, което ще видите! Демонстрираните ситуации,  техники и умения в „Без пътека” крият сериозни рискове и могат да бъдат прилагани само от компетентни лица!  

Без пътека. Белият улей  
– премиера по ТVТ в неделя, 9 юни 2013 г., от 14:00 и от 21:00 ч.
Белият улей - един от Злите потоци. Стръмен наклон. Отвесни скали. Остри зъбери... С това място ще поставим началото на приключенията в „Без пътека”.
Минали са повече от 100 години от написването на „Дивото зове”. Но стремежът ни към  поезията на суровата природа... Към романтиката на безкористното мъжество при извънредни физически и морални изпитания - не престава... Предизвикателството в този филм е Момчил Цветанов и неговият спътник Здравко да се спуснат  в едно от най-опасните места в Рила.
„За пръв път видях Белия улей на една страхотна снимка. Тя беше направена от Кирилова поляна. И на нея се виждаха извисени над 1000 метра над долината Злият зъб и Двуглав”, споделя Момчил.
От алпийските върхове на Мальовишкото било Белият улей се хвърля по стръмните склонове сред отвесни скали и зъбери. Тук рядко идват туристи. И никой не го препоръчва. Има защо - страшно опасно е. Това е територия на каменопади и лавини. Те буквално премазват всичко по пътя си. Влошаване на времето за броени часове може да превърне Белият улей в истински капан. Но единствено той от Злите потоци може да бъде използван за спускане към долината на Рилска река...

Без пътека. Мътивир 
– премиера по ТVТ в неделя, 16 юни 2013 г., от 14:00 и от 21:00 ч.
„Тополница” - най-големият язовир в Средногорието, изграден на едноименната река. Идиличният му пейзаж на пръв поглед придава усещане за спокойствие и отмора. Но през 2005 г. мощната язовирна стена, изградена току над село Мухово, едва успя да удържи напора на буйните пролетни води. Реката наводни низината и близката магистрала „Тракия”. Тополница е планинска, капризна река. Но с още по-своенравен характер е притокът й, който се влива в най-големия язовирен ръкав – река Мътивир.
В този филм предизвикателството пред Момчил Цветанов и неговата спътничка Теди е да  преминат по една от най-негостоприемните речни долини у нас, образувала множество теснини, бързеи и мътни, опасни вирове. Каменисто дъно, ледено студена вода, нощен студ, техника за преминаване през бързеи, средновековна крепост, много адреналин и дори един сал... Всичко това - в новия филм „Без пътека. Мътивир”.

Без пътека. Пещерата на отшелника 
– премиера по ТVТ в неделя, 23 юни 2013 г., от 14:00 и от 21:00 ч.
Земенският пролом на река Струма между Конявска и Земенска планина. Едно от най-красивите и диви места в България. В продължение на 20 километра между град Земен и село Раждавица няма други населени места. За цивилизацията напомня единствено влаковата линия през дефилето. С дни тук може да не видите жива душа. Това е мястото, където Момчил Цветанов и неговият спътник Здравко ще търсят нови приключения. Ще се катерят, ще се спускат и ще нощуват в „Пещерата на отшелника”... Какви тайни крият още Църните дупки, защо карстовите образувания са така красиви и интересни и заради вкусът на какво България си струва да бъде обичана завинаги – всичко това - в новия филм „Без пътека. Пещерата на отшелника”.

Без пътека. В снеговете...
– премиера по ТVТ в неделя, 30 юни 2013 г., от 14:00 и от 21:00 ч.
Ден между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Навсякъде е бяло, тихо и... измамно спокойно.... Някои се радват на пухкавия сняг. Но други са притеснени, особено ако се налага да нощуват на открито. И настроението им е далеч от приказната „Зима” на Вивалди...
В този филм от поредицата за приключения „Без пътека” презентаторът и планински водач Момчил Цветанов и неговата спътничка Теди ще ни покажат вероятна ситуация с туристи през зимата, които непредвидено се оказват закъснели на път за планинска хижа и са принудени да пренощуват в снеговете...
Лошото време в планината е най-рядката причина един турист да се изгуби...
Грешките са предимно в нас самите...
Човек не допуска, че нещата могат да се развият по различен  от представяното начин...
Кога ще признаем пред себе си, че нещо не е наред?...
И още ред тежки психологически решения, които трябва да сте готови да вземете. Бъдете готови за яростна съпротива, без алтернативни предложения!
Най-страшното нещо е неизвестността...
"Без пътека. В снеговете..." - само по Телевизия Туризъм.
________________________________________

Без пътека
Поредица документални филми / България
Времетраене 4 х 25:00 минути
Продуцентски център Футура вижън
По поръчка на Телевизия Туризъм

Презентатор Момчил Цветанов, по идея на Здравко Григоров, сценарий и редакция Стоян Радулов, текста чете Светломир Радев, главни оператори Александър Пенков, Питър Костов и Георги Михайлов, оригинална музика Йордан Славов, монтаж и звук Борислав Дрянков, продуцент Георги Крумов

Бетон

Филмът "По следите на Първомайстора"

АНОТАЦИЯ
Мостът Понте Векио на река Арно е един от бисерите в короната на флорентинските архитектурни забележителности. Той е и първият покрит мост в Европа, проектиран през 1345 година, за да подсигури безопасното преминаване на херцог Козимо Първи Медичи от днешната галерия Уфици до двореца Пити, новото седалище на династията. Първоначално дюкянчетата на моста били обитавани от занаятчии и месари, но през 16-ти век херцогът ги прогонил заради неприятните миризми, след което в тях се нанасят бижутерите, останали там и до днес...
По време на изграждането на Флорентинския мост, на няколко хиляди километра на изток, България пада под властта на Османската империя. Настават тъмни векове на подтисничество и застой. Оцеляването се превръща в основна цел на българите за дълго време. Така било до 19-ти век, когато духът им започнал да се възражда. Развивали се занаятите, укрепвало чувството за национална принадлежност. Във второто десетилетие на същия този 19-ти век един млад българин чува разкази за Понте Векио. След тия разкази той решил да вдигне такъв мост и в земите на поробената си родина. Било времето на българското Възраждане... А мъжът се казвал Никола Иванов Фичев.
Документалният филм „По следите на Първомайстора” разказва за дългия съзидателен път на най-известния български строител. Показани са в детайли десет от най-известните му строежи в Дряново, Велико Търново, Ловеч, Свищов и няколко манастира. Разказът е построен върху автентични документи и спомени за Кольо Фичето. Използван е и особен драматургичен похват – звукови възстановки, чрез които зрителят добива усещането, че чува гласът на самия майстор.
През десетилетията много от строежите на Кольо Фичето са разрушени – било от земетресения, било поради небрежност или други недомислици. За щастие майсторът е останал в народната памет. Споменаването на името му е като мост между миналото и настоящето. И до днес няма друг архитект от хилядолетната българска история, за когото да е разказвано и писано толкова много. А филмът „По следите на Първомайстора” допълва неговия колоритен образ.
„Когато чух за италиянския мост, нямах и двайсет години. Чиракувах на ангария при устабашии в Тракия. Ама по-насетне все тоя мост ми беше в главата. Чудех се как и защо е направен точно такъв. Не им ли е стигало да минават по него, па е трябвало и дюкяни да турят! Поне 100 пъти съм се питал кога ли и аз ще успея да направя нещо такова. Нима нямахме достойни дюлгери, дърводелци и каменоделци!?... Е, с Бога напред и малко късмет, даде ни се да го постигнем. Що вар, що материал е минал през мен, само ръцете ми знаят. Единствено дето Понте Векио никогаж не го зърнах. Но чиляк не знае какво е орисан. На мен писано ми било друго.”

Образът на Уста Кольо Фичето, колаж Стоян Радулов

По следите на Първомайстора
Документален филм / Времетраене 26:23 минути / България
Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Стоян Радулов. По идеи на Николай Василев и Радосвета Петрова. Оператор Николай Василев.  Режисьор по монтажа Мариана Пенчева. Музикално и звуково оформление Диана Николова. Текста четат Любомир Младенов, Цветан Ватев. Продуцент Георги Крумов

Следете и научете повече за програмата на TVT на see.bg

Сърдечни протоколи

Светите братя Кирил и Методий и нашата азбука

Сърдечни протоколи

Какво безкрайно могъщество в думите,

които пробуждат спящото чудо

на живота - обречен на хората,

на чувството за живот - винаги будно.

И от техните страници вечни

говорят ни сърдечните протоколи –

увенчани от поетите с песни

и поръсени с най-светлия прах лунен

на Аз, Буки, Веди, Глаголи...

И това слово посочва ни как се създава

в огнени битки на радостта битието,

че страшно щастие е нямало и няма,

а само подвиг - да продължиш, накъдето

сърдечните протоколи ти сочат

и да тръгнеш по стъпките святи.

Не слагай никога своята точка

и в бъдеще ще бъдете слети

в чувството за живот - винаги будно,

в прекрасното и сънено чудо на чули

безкрайно могъщество на светлото слово

на Аз, Буки, Веди, Глаголи...
    

Стихове Стоян Радулов

(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Кодът на глаголицата крие смисълът на съществуването

Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть, Животе, Земля, Како, Люди, Мислете, Наш, Он, Покой, Ръци, Слово... 
Слово...
Това са само част от названията на буквите в първата славянска азбука - глаголицата. И до днес - единствената азбука, в която буквите си имат имена. Така по-лесно се запомняли, казват... Но и азбука, съдържаща в себе си основното послание за човека и знанието... Слово... "В началото бе словото"...
Изреждана последователно, глаголицата общо взето образува фразата "Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек..." А нима това не е смисълът на съществуването!? Истински дар за човечеството е тази азбука...С промисъл свише...
Този своеобразен код на старославянския език бил създаден от Константин-Кирил Философ някъде в средата на ІХ век. Но защо ли му е било на Константин да глаголати на старославянски!?
 „С божия милост здрави сме, ала между нас са дошли мнозина учители-християни от Италия, Немско и Гръцко, които ни учат различно. А ние славяните сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и да ни научи на разум. Ти, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни разясни всяка истина."
За истината ставало дума....
С това писмо от моравския княз Ростислав, цитирано по памет в житието на Методий, князът през 862 г. молел византийския император Михаил ІІІ за помощ в тази негова нужда. В борбата за политическо самоопределение и самостоятелно културно съществувание, в стремежа за окончателно утвърждаване на християнството като всеобща религия, моравският княз искал да възпре немското, латинското влияние, да ограничи правата на чуждото духовенство. И избрал да противопостави на латинския език славянския, на латинското богослужение - славянското.
„Чуй, Философе, никой друг не може да свърши това освен тебе - обърнал се императорът към Константин. - Ето ти дарове, вземи своя брат игумена Методий, и иди. Защото вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски". На което получил следният отговор от Константин: "Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще ида, ако имат букви на своя език".
Буквите!...
Това е първото условие за създаване на книги, а книгите са необходимо условие за формиране на самостоятелна културна идентичност. И тогава. И днес. Писаното слово...
Константин не се отнесъл формално към задачата си. Той се замислил за бъдещето на славяните. Трябва да ги е обичал, за да направи такова значително нещо - да сътвори глаголицата... И не просто да я сътвори, а да вплете в нея кодът на цялото знание, до което се бил докоснал през живота си.
Нямало как да му покажат славянските букви, защото до този момент никой още не познавал такива. „Дядо ми, и баща ми, и много други, които са дирили това, не са го намерили, как мога аз да го намеря?", отговорил императорът. Но Кирил продължил да разсъждава. Да се пише беседа без букви, не значи ли да се пише върху вода? Букви трябвало да има! „Ако ти пожелаеш това (т. е. буквите), бог може да ти ги открие", заключил накрая Михаил.
Бог ли е открил буквите за Константин!?... И дали днес е важна причината? Та нали в началото глаголицата била ползвана тъкмо за превод на богослужебните книги от гръцки на старославянски език...
По-важното било обаче, че чрез учениците на двамата братя - Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, това славянско дело намерило почва в България, която в края на същия ІХ век търсела повече сила и културно разграничение от ромейската империя - Византия. Именно в България под давлението на княз Борис-Михаил и сина му Симеон ІІ се основали първите книжовни школи, където пък се родила новата азбука - съвременната кирилица...
Названието на Константиновата азбука - глаголицата, идва от думата глагол, означаваща „дума“ (такова е и названието на буквата Г в самата азбука). Тъй като глаголати означава "говоря", глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“...
Но същите тези букви имат и числена стойност - първите десет букви са за единиците, вторите - за десетиците, а третите - за стотиците. Т.е. е и числена система. При това численият ред в глаголицата е оригинален.
И тъкмо за това делото на Кирил и Методий днес, в света на глобализацията и размиването на националната ни културна идентичност добива особена важност. Представяте ли си как то е променило хода на историята, как е определило съдбата на стотици поколения векове наред... Гигантска е тази представа...
Не е случайно, че двамата братя са определени за равноапостоли, т.е. светци - равни на апостолите. Всъщност, до тях неизменно стоят петимата им ученици и става дума за светите Седмочисленици...

Един от Рилските глаголически листове

Но за съжаление, основните и най-известни писмени паметници с използвана глаголица от Х век не се намират в България. Зографското четвероевангелие се съхранява в Санкт Петербург, Асеманиевото евангелие пък е във Ватиканската библиотека, Мариинското евангелие - в Московската държавна библиотека,  Мюнхенският абецедар - в Баварската държавна библиотека, Синайският псалтир се пази в синайския манастир „Света Екатерина“ в Египет, Охридското евангелие е в колекцията на университета в Одеса и само част от Рилските глаголически листове се съхраняват и до днес в Рилския манастир, докато друга част също са в Санкт Петербург.
Сякаш светът научавайки повече за значението и силата на глаголицата се е опитал да запази за себе си всяка важна част от нейния живот сред славяните.
Но най-странното от всичко е, че на глаголица и кирилица е написан и молитвеникът в катедралата „Нотр дам” във френския град Реймс, където традиционно се е провеждала коронацията на френските крале. Ръкописът е известен във Франция като „Свещен текст” („le Texte du Sacre”) и до ден днешен се смята за народна светиня, понеже над него са се клели във вярност главите под короните. А всъщност представлява препис от молитвеник, написан на старобългарски език. Защо французите са избрали точно такава книга, чиито текстове никой в страната им не е можел да прочете? Каква прекрасна загадка. Те са смятали, че това са някакви древни божествени писмена, съдържащи тайните на миросътворението... Но както вече разбрахме глаголицата пази в себе си смисълът на съществуването и този факт не би трябвало да предизвиква голямото ни учудване... Едва руският император Петър І през 1717 г. при посещението си във Франция по държавни дела и попадайки в Реймс за изумление на всички започва свободно да чете на глас първата част на ръкописа.

Реймският ръкопис - Texte du Sacre des Rois de France - Реймска библиотека

Реймският ръкопис се състои от две части – 32 страници, изписани на кирилица, и още 62 – на сътворената от Константин-Кирил Философ глаголица. Първата съдържа празнични четения на евангелието според православния обред. Втората част съдържа апостолски послания и празнични паремии според католическия обред и е написана през 1395 г. на ъглеста глаголица от монасите на Емауския манастир, основан в Прага през 1347 г. като католическа обител с богослужение на славянски език.
Написаната на глаголица втора част съдържа неделни четения от Новия завет (от Цветница до Благовещение). Върху този текст има надпис на френски: „Лето Господне 1395. Това Евангелие и послание са написани на славянски език. То трябва да се пее в продължение на цялата година, когато се състои архиерейската служба. Що се отнася до другата част на тази книга... тя е написана от ръката на св. Прокопий, игумена, и този текст е подарен на покойния Карл ІV, император на Римската империя, за увековечаване на св. Йероним и св. Прокопий. Боже, дай им вечен покой. Амин”.
Та затова, Боже, дай вечен покой и на Седмочислениците, особено на Кирил, защото благодарение на него съществуваме днес като българи. И прости ни, защото все по-рядко се обръщаме един към друг с важните думи на родното ни слово!

Стоян Радулов

Знаци

Подковата и Пеперудата

Избеляващите образи

Няколко шантави асоциации върху каменни текстури

раковини и миди, канали и шлюзове, тотеми и идоли

#.#:|:

-/#+_... а може би просто - дървото на Джошуа

плоскости и кръстове, жертвоприношения и Възкресения

светлини и сенки, ридове и долини, копиеносци и жертви

долини и равнини, устия и делти

Записки под възглавката... (Из дневника във ФБ)

"Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии... Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди."
Това е Херман Хесе в "Степният вълк" (1927 г.), без да има представа, че описва и първите деситилетия на ХХІ-вия век. Ако живееше днес, сигурно би се самоцитирал и вероятно би отишъл много по-далеч... Налазват ли ви мравки? 23 години (от 17-та до 40-та) живея в безвремието на т.нар. "преход". Но как да се разсърдя на историята?
____________________________________
"Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея."
(08.11.1964 г. из дневниците на Александър Геров)
Жалкото е, че 50 години по-късно времето е друго, но опасението на Геров се е сбъднало. Културното мракобесие е настъпило.
И все пак... Има за какво да пише човек.
Но дали му се пише на човекът?
А другото... То е неизбежно...
____________________________________
"Беше време, когато парите течаха като река към капиталистическите страни. Достатъчно бе да се наведеш и да ги вземеш. За щастие имаше неколцина, които отказваха да се наведат."
(Фр. Бегбеде)
Кой познава днес ненаведени?

На баща ми

Иван Радулов

Тя е песен за Балкана
и за буйното зелено Средногорие...
И за обичта ни...
Откъдето първите реки се стичат -
най-отдавнашните мои спомени -
думите забравени...
                              И обичта ни...
Тя дъхти на горски ягоди,
малини, шипки, боровинки.
Напита е с води от нашето
Хайдушко кладенче,
по-чиста от небето над скалите е,
където тичах с дечурлигата...
А нашите седяха край огньовете
и греяните песни в чашите,
които и Бенковски е надигал,
и другите войводи от Оборище...
                             И обичта ни...
И искам да те чуя
пак да пееш
с пълно гърло сред букаците
най-древните сърцати истини,
с които си израснал ти
и нашите деди
през времето
на всебългарското ни Възраждане,
избрало свободата
пред смъртта на вечното покорно гниене,
което навикът предизвестява
и днес отново тегне над Родината.
                            И обичта ни...
Искам да пробудя спомена
от свойто детство,
да прогоня този страх човешки
и като ослепителна светкавица
от връх Братия да вдигна в погледа си
                       вярата,
че ще ни има
винаги,
завинаги,
както вечна е гората
и зората от Висок на изток.
                           И обичта ни...
Не сме родени слепи
ние, младите.
Ние сме невинни по призвание.
     Все още ми дъхти на ягоди...
     Все още чувам песента сред буките...
     И нося я със мене
     от онова далечно време.
     Чистотата й не е отнета.
                          И обичта ни....

Стихове Стоян Радулов

Откровение за реда

Някой виждал ли е сресано дърво ­
или пчела да спазва знаци, докато нектара дири и събира ­
или пък мравката за своето зърно да чака по специален списък ­
звездите ли намигат по компютърни програми ­
вълните ли са като от тангентор управляем ­
или по заповед реките текат към низините ­
и енергия от атомни централи ли са лавите вулкански ­
нима животните в гората на нея плащат наем?

Че в природата и материалния й хаос
цари отчайваща хармония ­
защото нямаме представата за нас,
че сме ноти от божествена симфония
и чувстваме се с нея в дисонанс...

Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Литературни павета. Да тъпчем или да ходим възвишени?...

Пловдив. Градинката току до пл. "Джумаята", Античния хиподрум и джамията със слънчевия часовник. Началото на ул. "Съборна", подстъп към Стария Пловдив... На това място литературата буквално е вкопана в земята, на метални плочи между паветата. Това са цитати от мисли на най-големите ни писатели - от Патриарха Вазов до неповторимия Радичков... Едно от най-красивите градски пространства в България. Ако не и най-красивото. Литературни павета или литература между паветата... Да я стъпчем или да ходим възвишени!? Изборът е според човека.
Снимки Стоян Радулов