Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима


Случи се да се запозная с една интересна жена - Радост Николаева. А както знаете, изглежда случайности няма. Та, това доведе до гостуване с панагюрска група творци в родопското село Дъждовница - над яз. "Кърджали" между 29 юни и 2 юли 2017 г. Място мистично и то не отсега. Но скалните ниши от тракийско време, изсечени във вулканичните скали, които регистрирах по пътя за там, този път не бяха моята цел. Нито останалите оброчища от онова време, старите мостове, каменното село Ненково с типичната за тия места архитектура или пък пещера "Утробата". Целта ми бе Арт къщата на Движение "Кръг" - асоциация за културни политики в сферата на съвременното изкуство. Основана от самата Радост преди около 12 години, за този период къщата е била домакин на близо 940 творци и е член на мрежата Европейски младежки културни къщи. Създадена е с труда на доброволци в бившето медресе (мюсюлманско училище) на селото, в двора на джамията с подкрепата на Община Кърджали и на Швейцарската културна програма в България. И тъй като Дъждовница буквално е село между два свята в смесен район на България, отразяването на тази връзка в творческия процес е важно за местната общност. Но не само.
Така че - словесно-акварелния ми триптих, пресътворен в Дъждовница, не случайно включва обичания от мен Давидов псалм, елементи от сурата на Фатима от Корана и стихът "Цялата вечност" от първата ми книга "Пътуване кам Акаша" - като свързващ елемент. При това - разчитайки на символиката на полумесеца и на кръста, и на вечния птичи летеж, често свързван с полета на душата към Бога. Защото Бог може да е невидим или неясен, може да е наричан така или инак, но сигурното е, че всеки човек в един момент изпитва необходимост от духовно преоткриване. А то често води към проникновено пътешествие. Понякога то е наистина пътуване към Акаша, друг път е пътят на Камино, трети път е изкачване по платата на Тибет, или до мистиката на Андите, четвърти път е влизане в най-билзката синагога, параклис, теке, будистки, бахайски или индуистки храм, а може би - ашрам, а може би - джамия...
Любопитно ми стана и как в Дъждовница духовният център на вярата се е превърнал в център за изкуство, а посланията на мюезина от близката джамия звучат гръмогласно, ала на запис. Това предизвика у мен въпросът за истината. Прочее - основен въпрос и в Библията, и в Корана. Т.е. времето неумолимо променя живота, но традициите понякога си остават едни и същи, без значение от съществуването на интернет или фейсбук. Като някои от обичаите при местните мюсюлмански сватби.
Смесените райони в България - и в Родопите, и в Лудогорието, винаги са ми били любопитни. Писал съм не веднъж за тях - било сценарии за филми или статии. Но след миналогодишното ми изживяване в Кръстатица, май "Сватбено време", написано в Дъждовница, е второто ми стихотворение на подобна тематика.
Всичко е въпрос на възприятия, на усещания, на общуване и на емпатия.


Текст, рисунки, поезия © Стоян Радулов
Снимки © Стоян Радулов, Пепа Маркова и Галина Димова
Снимката на чеиза е от агенция БГНЕС

ОЩЕ СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ ЗА ДЪЖДОВНИЦА:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница  
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие

За „#53 пъти Любов и други важни неща“ на Михаил Караиванов

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов
Р Е Ц Е Н З И Я

#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.
И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?
В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.
Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.
Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.
За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова
Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.
Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“
Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.
Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.
Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.
В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")
Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:
"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";
"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";
"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";
"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".
И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.
Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.
Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.
Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.
Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 
Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов

Два лъча

Добрутро! Не се мръщи, не се пъни, каквото и да правиш
сутрин, два тънки лъча лекичко ще те погалят.
Дори да не забележиш тази ласка мека,
един ден тя със сигурност ще ти е утеха.
Сега бъди без жалост!


Ливадата под блока ги цяла зима тръпне и очаква
да смъкне сивата премяна, в тях да се окъпе.
И тази пръст, скована дотогава и студена
след росата с малки твари да напъпли оживена.
И ах, каква е радост!

Два голи лъча, после още два и все, и все така...
Две капчици живот на час, на ден - до есента...
Добрутро ти! И "Чао!" завинаги кажи на суетата
и някога като росата гол ще попиеш под тревата,
навярно с благодарност.

Стихове Стоян Радулов

Изгрев. Снимка Стоян Радулов

Из "Пейзаж"

...Как е топъл пейзажът.
И как завинаги ще си остана сред поляните,
потънал в лавандулената миризма.
Как ще се вглеждам в тревичките и в храстите;
не в градското си жилище и в шумните трамваи
и не в студените софийски булеварди;
не в калните сокаци на панагюрските бунтовни улици;
не в празните прозорци на надеждите
и не във разпилените конфети мимолетно щастие.
А именно в тревичките и в пеперудите
и в тяхната божествена алхимия...

Стихове Стоян Радулов



Избуяла, ненаситна пролет... Снимки Стоян Радулов

Раз, два, три...

Раз, два, три; по крачка-две, по три -
вървя и мисля си, докато броя,
как лястовиците пак ще си заминат есента
и празни ще останат техните гнезда,
как сочни вишните във двора ще окапят необрани,
как и ябълките сгниха се във шумата от лани
и как не посадих дърво - фиданка да се хване,
и къщичката ми мечта как не стигнах да направя...
и как брезовите ми клонки другаде се нежно веят,
и как разцепи се внезапно орехът от старост.
А беше младост, беше буйна, цветна младост -
вървя и мисля си, докато броя:
Раз, два, три; по крачка-две... Но спри!
О, спри, сърце, за миг. И пак тръгни...

Стихове Стоян Радулов

Фрагмент 1 от латекс. Художник Стоян Радулов

Пътуване към оживялото Възраждане / документален филм


Всеки народ притежава своите основания за национална гордост. За българите това са основаването на една от най-старите държави в Европа, както и техният Златен век през Средновековието... Но може би Възраждането е „най-българското време” – както го нарича Захари Стоянов. Закъснелият, но състоял се български Ренесанс. Времето, когато народът на България получава струите на своя нов живот. Време на личности като Паисий, Левски, Ботев и Бенковски. И както пише Симеон Радев в своя знаменит труд „Строителите на Съвременна България”, именно във Възраждането „трябва да се търсят добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогва над трудностите на една малка държава и над рисковете на една бурна история...”
Филмът „Пътуване към оживялото Възраждане” е именно едно такова вълнуващо пътешествие в миналото и търсене на неговите послания. Той открива истинските впечатления за миналото на българската нация, обхождайки градовете, където са нейните корени... Копривщица, Панагюрище, Мелник, Златоград, Елена, Търново, Габрово...

Сценарист и режисьор - Стоян Радулов, текста четат - Любомир Младенов и Светломир Радев, оператори - Николай Василев, Мирослав Петров и Живка Петракиева, монтаж - Йордан Славов, музикалното оформление - Диана Николова, звук - Борислав Дрянков. Продуцент - Георги Крумов. Филмът се излъчва по Телевизия Туризъм, България.

Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище


С лице към читалището
В М Е С Т О   П Р Е Д Г О В О Р

Знаем, че селищата се крепят на опорни стълбове. Те отразяват като огромни огледала сърцата на жителите си, тяхното любородие и самочувствие. Такъв опорен стълб е нашето читалище „Виделина - 1865“. Когато отбелязваме 150 години от създаването му, 170 години от рождението на първия негов председател Петър Карапетров - Черновежд, и 145 години от първата самодейна постановка в Панагюрище, с умиление връщаме лентата на времето, за да почетем паметта на дейците на културата, които с всеотдайност проправиха и утъпкаха пътеките към изкуството на театъра, на музикално-сценичната дейност, на мащабните спектакли, изнесени на открита сцена…
За кой ли път думите не стигат, за да бъде изразено уважението и признанието към значимия принос в развитието на читалище „Виделина“ на плеядата сърцати професионалисти, сред които са имената на такива панагюрски таланти като режисьор-постановчиците Лука Карайлев и Дочка Кацарева, сценографът акад. арх. Богоя Сапунджиев, актьорите Георги Радомиров, Лиляна Шопова и Василка Сугарева…
Към тях се присъединяват и имената на най-изявените панагюрски самодейци, участвали в театралната и музикално-сценична дейност през последните 50 години: Александър Тухчиев, Ана Ракова, Анка Перфанова, Анна Ацинова, Андон Манев, Андрея Манев, Атанас Ангелов, Васил Говедаров, Васил Славов, Галатион Станев, Георги Карайлев, Георги Кесов, Георги Кожухаров, Георги Чолаков, Георги Чуклев, Делчо Карайлев, Делчо Радивчев, Деян Попов, Димитър Варадинов, Димитър Димитров (Мимо), Дочка Петричева, Елена Толева, Иван Господинов, Иван Колев-Колчака, Иван Радулов, Иван Раленеков, Иван Станчев, Иван Чолаков, Иван Цолов, Илия Тухчиев, Костадин Толев, Крум Босев, Лиляна Дундарова, Лука Зумпалов, Лука Милков, Лушка Загорска - Гевечанова, Лушка Паскалева, Любомир Угринов, Маргарита Търкаланова - Петкова, Мария Сапунджиева, Никола Карайлев, Никола Скачков, Никола Тенекиджиев, Никола Узунов, Николай Ангелов, Петър Шопов, Продан Калоянов, Радко Богоев, Райна Чоролеева, Симеон Петричев, Стефан Петришки, Стефан Рапонджиев, Стоян Бътовски, Стоян Раленеков, Тодор Костурков, Цветана Кукуряшкова, Цвятко Ценов, Цонка Манева - Сугарева, Юлия Богоева, Яко Милков и много други…
В настоящата книга подробно са отразени паметни моменти от историята и възходящото развитие на театралната и музикално-сценичната дейност при читалище „Виделина - 1865“ в град Панагюрище.
Любовта ни към театралното и музикално-сценичното изкуство, както и съхраняването на богатата традиция на читалището ни мотивираха да приемем предложението на неговия председател Спаска Тасева за съставянето на този сборник.
Той е плод на огромен порив за общуване, но и същевременно за правдив, точен и възможно най-пълен хронологичен ред на паметните моменти в средногорската, както я нарича Георги Пашов, „театрална крепост“, какъвто несъмнено е град Панагюрище. Книгата е израз на извървения градивен път през годините - от първите плахи сценични изяви до най-високите върхове на театралното изкуство. Тя е памет за израстването на цели поколения от всеотдайни изпълнители, носещи в себе си и показващи духа на времето, в което са живели и творили.
Целта на настоящият хронологичен сборник е да възпламени отново виделината, озарила миналото, да отправи оптимистичен поглед към бъдещето, защото „никоя крепостна стена не спира безмилостната кавалерия на часовете“, както споделя Георги Господинов в романа си „Физика на тъгата“. Книгата стъпва върху богатата традиция на самодейното изкуство в Панагюрище и тя не би била възможна без тази значима основа.
Разгръщайки страниците на книгата, ще се убедите, че в нея се намират само частици от истината за това какво се е случвало през годините в читалищната театрална и музикално-сценична дейност. Другата част, която е свързана с емоцията от преживяното, с часовете, с дните,  с годините, отдадени на любимото изкуство, на партньорството и взаимовръзката с прекрасни и талантливи хора, със съприкосновението с публиката и нейната любов - не бихме се наели да опишем, защото те са необятни… Всеки актьор, например, е частица от една вселена, каквото е театралното изкуство, и за него би могла да се напише отделна книга.
Но би било хубаво, докато четем, в мислите си да се изправим и с аплодисменти отдадем нашето уважение и благодарност към труда на стотиците самодейци, работили всеотдайно през годините от създаването на читалище „Виделина“ в Панагюрище през 1865 г. до днес. Една голяма част от тях  вече ги няма между нас, но пламъчето от свещичката за всеки един, като светъл спомен блести в умовете и сърцата на живите и ще озарява пътя на продължителите на това благородно и свято дело.
Спомените за делата на дадена личност са като стъпки в пясъка, които вълните на времето могат да заличат… Но написаното слово остава, за да имаме памет.
Признаваме, че внезапната идея и въодушевление, с което започнахме работата по книгата, се превърна в стотици часове тежък събирателски, организаторски и творчески труд, който ни отне повече от очакваното време. Но този сборник е колективно дело. Неговото издаване стана възможно благодарение на спомените и запазените архивни материали и снимки от десетки настоящи и бивши самодейци, от техните близки. На тях изказваме искрената си благодарност за отзивчивостта им. Фамилните и личните си архиви отвориха: Боянка Чалъкова, Виолета Савова, Георги Пашов, Георги Радомиров, Гроздена Петканска, Дана Карайлева, Делчо Кукуряшков, Делчо Чоролеев, Дочка Кацарева, Евгения  Йончева, Иван Радулов, Ирина Пелтекова, Катя Гявурова, Крум Босев, проф. д-р Лъчезар Цоцорков, Манол Панчовски, Марин Карамаринов, Маргарита Търкаланова, Нели Даскалова, Николай Попов, Нора Кунчева, Стефан Рапонджиев, Стефан Петришки, Стоян Бътовски, Тотка Шопова, Цветана Тенекеджиева, Юлия Толева – Богоева, Яко Калпаков, Янко Узунов.
Изказваме своята най-гореща благодарност за проявената съпричастност и към работещите в Общинска администрация - Панагюрище, в Градска библиотека „Стоян Дринов“, в Читалище „Виделина - 1865“, в Градски исторически музей, в Обединена школа по изкуствата „Евгений Зумпалов“, които ни оказаха ценно съдействие при издирвателската и събирателска дейности, съпътстващи подготовката на хрониката.
Така работата по съставянето на сборника се превърна в едно безконечно и жадувано общуване, за да оживеят паметни моменти от развитието на театралната и музикално-сценичната дейност в Панагюрище, за да възкръснат редица мили и пъстри случки. Това общуване за сетен път доказва, че „животът не е физическо измерение, а духовно“, както споделя звездната българска актриса Цветана Манева.
Към пионерите на театралното изкуство в Панагюрище, към всички ръководители и участници в спектаклите през годините бихме искали от името на вярната панагюрска публика да отправим думи на признателност и преклонение за техния талант, думи на благодарност за проявените ентусиазъм и упоритост, за удоволствието от споделените мигове заедно.
Специални благодарности заслужават и основните спомоществователи на театралната хроника, без чиято подкрепа отпечатването й не би било възможно. Това са Община Панагюрище, която от години реализира Проектът за подкрепа на местни творци „Панагюрище – духовност и творчество в едно”, Фондация "Асарел-Медет", Фондация „Цоцорков род” – Панагюрище и лично – проф. д-р Лъчезар Цоцорков.
Самите ние като самодейци, а Иван и като организатор на читалищната дейност в почти всичките й форми, и бродил над 30 години в нейните дебри, сме изпълнени с оптимизъм и вяра, че интересът на самодейците към театъра и музикално-сценичната дейност в Панагюрище е жив и ще продължава да живее. Защото, както казва изкуствоведът доц. Севелина Гьорова, „Какво е предназначението на театъра, ако не да даде на хората малко надежда!“…

Нина и Иван Радулови

Корицата на книгата. Художествено оформление - Стоян Радулов
„Както вас, така и мене ме боли сърцето за читалището и за неговото преуспяване... А пък на сегашните млади панагюрци - оставям да довършат захванатото от мен и то честно, и добросъвестно…“ 
(Петър Карапетров – Предначинателят)

„От Панагюрище омаята на театъра постепенно и трайно обхваща целия район. Интересните постановки стават причина тази част от Средногорието да бъде наречена „Театрална крепост”. 
(Георги Пашов)

„Само да имаш очи да гледат и уши да слушат, това е театърът - художествено отражение на заобикалящата ни действителност!“ 
(Лука Карайлев)

„Театралната сцена присъства незримо в тези панагюрски хроники и благодарение на тях отново възкръстват постановки, актьори, режисьори, сценографи, шепотачи (суфльори), осветители и сценични работници,  за да дадат опора на съвременните им последователи.” 
(Георги Керкеняков)

„Вярвам, че книгата на Нина и Иван Радулови ще запознава с историята на „панагюрския театър“, но  и ще довежда нови самодейци в читалището. И в това е големият смисъл на техните родолюбиви усилия.” 
(Мария Бегова)

Театър театрува три века
(по вестници)

 В М Е С Т О    П О С Л Е С Л О В
С интернет вече нямам
нужда да прелиствам страници

В края на този прекрасен сборник, посветен на театъра в Панагюрище, дойде ред и да се отделим за малко от предмета му, за да хвърлим един привидно страничен поглед върху вестниците. Както сте видели сами, те присъстват зримо в хрониката на времето тук. Нещо повече – вестниците са основен нейн носител.
Кой ли пък в днешно време чете вестници, още повече - местни?
Ето, че се наложи да бъдат „прегледани”; да бъде издухан прахът от подвързаните им течения в градската библиотека, за да се разлисти пред нас светът на панагюрския театър. Нали самият театър е „удоволствието, което ни дава един артист, като ни показва един свят в повече”, както пише Пруст в „По следите на изгубеното време”. Е, сякаш времето на местния, читалищен театър вече не е „изгубено” и неговата „вълшебна виделина” изгрява отново с пълна сила – а до голяма степен това дължим тъкмо на вестниците.
Като разпространител на какво ли не днес интернет е вездесъщ, но когато споменават думичката за първи път през 1974 г., театърът в Панагюрище е вече столетник. А интернет и хабер си е нямал за който. И ето тук се намесва отпечатаното вестникарско слово. Няма да ви занимавам с “В началото бе словото” от “Държавата” на Платон, или от евангелието на Йоан... Макар още древните народи да са вярвали много в силата на думата при нейното произнасяне, а още повече – при записването й. В Египет богинята Изида, за да може да възкреси любимия Озирис, е трябвало да знае истинското му име. Словото е магическата съставка в нашето Аз, Буки, Веди, Глаголи... Но все пак тези неща е важно да бъдат казани, за да стане ясна тезата ми.
А тя е проста: че съставянето на настоящата хроника на сценичния живот в Панагюрище, която (не е ли удивително!) е разположена в три века (дотук, до 2015-та), буквално не би било възможно без наличието на множеството дописки, съобщения, анонси, статии, очерци, интервюта, репортажи и отзиви в панагюрската преса – още от времето на Стоян Власаков, създателят на в. „Оборище”, та до днес, когато вестниците в Панагюрище са най-малко пет (общински, градски, училищни) и когато уверено стъпват и в интернет.
В този разтег от време са се появявали и са изчезвали различни периодични печатни издания, но поучителното е, че са успели да съхранят на страниците си (прошноровани и прономеровани) важните събития за своето време. А сред тях – и животът на панагюрския театър, естествено – по дати и с афишите му, с поканите, с възторзите... Да, вестниците не са единствената ни памет – доказват го и изворите в историческия музей, и десетките книги от местни автори, и книгата за дейността на читалището – но са огромна част от нея.
Как иначе бихме разбрали, че само десет години след първото представление в Панагюрище постановките се посещават толкова „много”, че старото училище на д-р Лонг, където тогава се играят, вече не събира желаещите да ги гледат. И че „трябва да се направи особен театър”, според Иван Оряшков, „за да може да се събира тоя народ.” Че после и как точно е построено читалището. И как век по-късно за три години е вдигнат и Театъра дом-паметника, а „само Миланската Ла Скала е изградена в по-кратки срокове”. Т.е. езикът във вестниците е многопластов и богат – съобщава фактите, но ни дава и оценката на съвременниците; говори и за събитието, и за въздействието му; извлича цветни и релефни детайли, в които оживяват или цели представления, или поне моменти от тях.
Без вестниците не бихме могли да върнем времето до 1890-та и да научим за младата учителка Вела Мицулова, която е първата жена на панагюрска сцена, осмелила се да излезе срещу тогавашните предразсъдъци, току-що завършила Американската гимназия в Самоков. Според зрителите „дебютът на Вела Мицулова бил „чудо на чудесата“, което породило в публиката чувство на възхищение и благодарност“, както пише Атанас Сугарев в споменатата не веднъж статия „Театралният живот в миналото“, и даже на сцената в нея се влюбил бъдещият й съпруг. Ето за такива любопитни подробности става въпрос. А те са запомнени само от вестниците.
Но стига с примерите – да не преразказвам книгата. Важното е, че както отбелязва в рецензията си за нея Георги Керкеняков, „театралната сцена присъства незримо в тези панагюрски хроники и благодарение на тях отново възкръстват постановки, актьори, режисьори, сценографи, шепотачи (суфльори), осветители и сценични работници,  за да дадат опора на  съвременните им последователи”. И че „книгата сполучливо отговаря на необходимостта от енциклопедична информация за развитието на самодейния театър в Панагюрище”, затова и „време й беше да се появи, за да се запълни една празнота в хрониката на културния живот на Панагюрище” (отново Керкеняков).
Разбира се, че при „едно внушително и като намерение, и като обем изследване”, както пише в своята рецензия за сборника Мария Бегова, „проучването на толкова дълъг период, неизбежно предполага и някои пропуски на имена или факти”, то трябва да се подчертае „стремежа на съставителите на хрониката да бъдат представени във възможната максимална степен лицата и събитията, създали и поддържали читалищната самодейност, и завоювали театралната слава на панагюрското читалище”. Сигурно обаче е едно: благодарение на вестниците тези „пропуски” са сведени до минимум. Чрез тях, например, са засичани и сравнявани имена и дати с други източници, за да бъде всичко възможно най-точно поднесено.
С три думи – благодарности към вестникарите. Към панагюрските вестникари. На които дължим голяма част от паметта си за панагюрския театър, за неговите постановчици и артисти.
И накрая – колко ми е хубаво, че имам неразривно родство не само със съставителите на настоящата театрална хроника (които са мои родители – за неинформираните), а тъкмо с вестникарите. И то - панагюрските... Тъй като аз съм господарят на думите, мога да ги кажа, но и да си ги взема обратно... Но когато ги напиша (или отпечатам) с мастило, те остават осмислени и зрими. И започват нов живот...
Театре, театрувай!

Стоян Радулов

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ
Книга събра театралите на Панагюрище по повод първото представление в града през 1870 г.

Потопът в Черно море / документален филм



Къде се е случил описаният в Библията потоп? Защо някои учени имат основания да твърдят, че това е Черно море? Какви доказателства имат?...

Документалният филм "Потопът в Черно море. Истории от Шумерския епос, Библията и археологията" на българската Телевизия Туризъм търси отговорите и разказва за тази твърде любопитна тема, предава думите на най-запознатите по нея български учени. Филмът показва уникални кадри от нашето море, както и невероятни находки.

„Факт е, че от доста време се опитваме да докажем на цялата международна общност и на научната общност, че Библейският потоп, за който става дума и който е описан в Библията и в Шумерския епос, е станал в Черно море”, казва океанологът проф. Петко Димитров. Според н.с. Тодор Димов, специалист по праистория и заместник директор на историческия музей в Добрич, обаче „Библейският потоп е колкото научно, толкова и емоционално понятие, защото съвременните общества и повечето хора като че ли не успяват да осъществят това, което ние праисториците правим - да впишем нашето съзнание в тогавашното време, а не обратно”. Ако се поинтересувате, ще научите, че дълго време Шумер е смятан за първата голяма човешка цивилизация, възникнала през IV хилядолетие преди Христа на територията на Южна Месопотамия. Но само докато в края на ХХ век историческата наука не открива така наречената Варненска цивилизация. Но как това се отразява на теорията за Библейския потоп в Черно море, разказва документалният филм на Телевизия Туризъм „Потопът в Черно море. Истории от Библията, Шумерския епос и археологията”.

Сценарист и режисьор - Стоян Радулов. Текста четат актьорите Светломир Радев и Манол Къков, главен оператор - Николай Василев. Музикално оформление - Мариана Вълканова, звук - Борислав Дрянков. Продуцент - Георги Крумов.
Филмът се излъчва по Телевизия Туризъм, България.

Маковете... и моята страст към тия полски красавци

Маковете, рисунки с акварел Стоян Радулов

Квадрант макове

Очи ми зелени,
твоите ничии, пъстри.
Вашите всякакви.
Виждам. И виждащ. Или невидими.
Среща на погледи, срещнати.
Закъсняваш.
Душа ми в пламъци
с душа на любима.
Няма мостче.
Вече и река няма.
Само целувка и плачем -
Рай под Небето.
Сънуваме. Снимат ни...
Лачени.
Вселената пременува се с нас.
Квадрант макове.
Всичко е макове!
Обичам те!
И минуваме под Дъгата.

Рисунките са от мен, а стиховете - от моя дългогодишен приятелник Иван Станчев, провокирани от страстта ми към обилните макови цъфтежи, особено в родното и мило Средногорие.

Черги...


Черги

Греят от багри старите селски носии,
звънтят пендари и се радват на булка.
Греят от радост и в Тодоро̀ви кушии –
момчешки игри, викове, смях, люлка...

Като в песен народна се сбира село̀то,
сякаш сватба насам иде голяма.
Като в приказка шарена хорото
върти се. Празник е, да тъгуваме – няма.

Тук жена меси погача и плаче –
за мъж ли, за дъщеря ли – не зная.
Там мома е целуната от красиво юначе
румени бузите ѝ, в погледа – злачна омая.

Зад шиндите мъж води млада кобила,
под калпака запретнал е цвете.
Зад чешмата невеста с очи го съблича
и дете незаченато ражда му вече.

Този кокалест възел като на старчески пръсти
дали ще развърже жената над стана?
В този пу̀сти живот е важно кросно̀то.
И да не оплиташ орисията със ина̀та.

Стихове Стоян Радулов

Снимки © Стоян Радулов

Сезонът на мълчанието

І
Ако само леко ме докоснеш
и очи откъснеш от тавана,
ще те целуна.

Ако си захвърлиш самомнението,
ще ти призная пазена
до болка дума.

Така студено е
в сезона на мълчанието.

ІІ
Каменният тътнеж на тишината ме убива.
            Говори ми,
за да чуя, че в скалите има незабравка жива.

(Из поетичната книга "Абсолютно: Любов")

Сенки, еп. 4. Още снимки от Стоян Радулов - във Фото-култ
* * *
...И по водата прописах:
- Познавам ли на истината зноя,
на чувствата – дълбоките нива?

- Когато благодатни мигове
в извора на любовта откриеш,
усещане за глъбината свежа,
понятие за истина ще придобиеш.

Стихове и снимки Стоян Радулов

Сенки, еп. 2. Още снимки от Стоян Радулов - във Фото-култ