Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Макове като звездни системи...

Цели полета, изпъстрени с маргарити и червен полски мак. Изумително! Това може да се види само през май и то не навсякъде в България. Но ако имате път някъде през южното централно Средногорие - района на язовир "Пясъчник", Красново, Кръстевич, Паничери, Старо Железаре, Старосел, не профучавайте както винаги забързани нанякъде, а се вгледайте в панорамата около себе си.
В България растат само осем вида мак от цялото растително семейство. Най-разпространен е тъкмо този, който вирее като плевел. Но той дава онова семенце, което се използва в хлебарската индустрия за украса на гевреци и различни видове хлябове. Не се заблуждавайте, това не е опиумният мак, макар всеки вид от това красиво цвете да е отровен до някаква степен. Такава е противоречивата природа на този полски красавец.
© снимки Стоян Радулов

Денят на нестинарката / документален филм


Към един от най-впечатляващите български обреди отвежда документалният филм „Денят на нестинарката”. Той търси и показва защо нестинарството е включено в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.
Огън и тъпан. Танц и жарава. В Странджа планина, в България, тези четири думи са обединени в един огнен танц. Краката на танцуващите стъпват върху нажежените въглени, сякаш водени от силата на светец. Няма рани, има транс и нещо необяснимо... Но последователите на огнения култ са убедени, че огънят е благодатен и  има небесен произход. Затова, според тях, в първите минути след появата си той не пари и не изгаря. Може би това е и обяснението защо огънят не наранява танцуващите върху него.
На деня на Св. Константин и Елена – 21 май (3 юни), е най-големият нестинарски събор в Странджа. Приготовленията в село Българи започват от рано сутринта. Младо животно пада в жертва заради традицията. Нестинарските икони участват и в голямото шествие от селото до извора Голямото Аязмо в местността Влахов дол – най-свещеното място в Странджа за нестинарите... Изпълнението на нестинарския танц обаче е след залез слънце на селския мегдан в Българи. Нестинарите са облечени в бяло. Над околните баири отекват единствено монотонните удари на тъпана.
Но танцуващите върху жар днес са на изчезване. Само няколко човека са. И се опитват да запазят древната традиция... Както казва старият  епитроп от село Българи баба Дукена Костадинова: „На свети Костадин нестинарките играят. Панагир правят... Нестинарят, който фане, та го прифата, та играе... той си знае. Другите, ние нищо не знаеме. Гледаме само и серенуваме...”


"Денят на нестинарката"
Документален филм / Времетраене 27:00 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм
________________________
Сценарий и режисура Стоян Радулов. Оператори Николай Василев, Николай Стоянчов.  Монтаж Янко Славов. Музикално и звуково оформление Диана Текелиева. Текста четат Мариана Лечева, Манол Къков, Любомир Младенов. Продуцент Георги Крумов

Сърдечни протоколи

Честит 24 май!
Сърдечни протоколи

Какво безкрайно могъщество в думите,
които пробуждат спящото чудо
на живота - обречен на хората,
на чувството за живот - винаги будно.
И от техните страници вечни
говорят ни сърдечните протоколи,
увенчани от поетите с песни
и поръсени с най-светлия прах лунен
на Аз, Буки, Беди, Глаголи...
И това слово посочва ни как се създава
в огнени битки на радостта битието,
че страшно щастие е нямало и няма,
а само подвиг - да продължиш, накъдето
сърдечните протоколи ти сочат
и да тръгнеш по стъпките святи.
Не слагай никога своята точка
и в бъдеще ще бъдете слети
в чувството за живот - винаги будно,
в това прекрасно и сънено чудо на чули
безкрайното могъщество на светлото слово
на Аз, Буки, Беди, Глаголи... 

Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Прочетете как кодът на глаголицата крие смисълът на съществуването тук

Птичи следи


                 ...В гнездата
                   остават най-обречените птици.
                                        Любомир Качков
І
От юг, далеч от юг се връщат
след зимите на своите надежди
птиците... Надживели пак
сезоните – съпреживените и споделените.
Прелетели океани страх, гостоприемни
брегове утехи и стремежи,
те идват уморени, озарени, окрилени,
че някога - кога не знам -
ще се издигнат толкова високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.

ІІ
Зад хоризонта – моят поглед не стига –
аз и ти
– сме мираж.

ІІІ
От юг ще се завърнеш ли, далеч от юг,
след зимите на моите надежди -
като птиците?… Ще надживея ли
сезоните – самотните, несподелените?
Ще се издигнем ли така високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.
В гнездата, знам, остават
най-обречените птици,
тъй както знам, че полетът единствен
е достатъчен, за да съм сигурен – обичам те!

ІV
От Изток
и из цяло Панагюрище
                 – гълъбите наши.

Стихове Стоян Радулов 
(Публикувано и във втората поетична книга "Абсолютно: Любов")

Загубен между илюзиите и стените


 (Публикувано и във втората поетична книга "Абсолютно: Любов")

Филмът "Завръщане в миналото"

АНОТАЦИЯ

Родът, семейното чувство – това са основните добродетели, допринесли за здравите черти на българското общество. Родословното дърво е като брод между миналото, настоящето и бъдещето, чрез който човешкото чувство за принадлежност ни свързва с корените, със земята, предизвиква обичта към родното място.
Документалният филм „Завръщане в миналото” ни отвежда в историята на село Поибрене. Но разказът е пречупен през спомените на един от неговите жители – Иван Радулов. А останалите герои са разположени в автентичната среда на селския бит от началото и средата на миналия век.
Поибрене е едно от най-самобитните села в община Панагюрище. Но и село с превратна съдба. Само допреди 60 години то е включвало в себе си още 18 махали, разпръснати на километри във и около пролома на река Тополница в Средна гора. Днес от тях населявани са едва 4, а някои буквално са изчезнали под водите на построения през 1948 година язовир „Тополница”. През 1934 година жителите на Поибрене са били 4 499, а сега са само 850. Но въпреки това, както казва Иван Радулов, животът в Поибрене наистина продължава...
В епизоди от филма оживяват поибренските традиции -  уникалното хоро „ламба”, както и самобитните тракийски песни. През призмата на спомена е разказана ролята на местната черква, както и множеството легенди, битуващи из тамошните планински била. Зрителите ще бъдат запознати и с това как се прави поибренският тутманик с мътеница... Изобщо за забързания градски човек сюжетите, които се откриват за очите в средногорското село, са като истинска приказка.
„От родната ми къща не е останало нищо – споделя пред камерата Иван Радулов. - Цялата махала Поленето отдавна е залята от язовир „Тополница”. Изселиха ни. Старото ми семейство се разпиля. На едни дадоха земи в Мало Конаре – Пловдивско, други се преселиха в Оборище, в Панагюрище, по цялата страна. От цялото ми детство са останали само старите орехи. Бяха в единия ъгъл на голямата ни нива. Стволовете им са още силни, значи корените са здрави и дълбоки. Плодът под здравите черупки е вкусен.
Преглъщам последната глътка.
Усещам и горчилката, и насладата.”
Така е в Поибрене, когато отвориш вратата на миналото. За да се завърнеш...


"Завръщане в миналото. Село Поибрене"
Документален филм / Времетраене 27:39 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Стоян Радулов. По мотиви от разкази на Иван Радулов. Оператор Роберт Далали.  Режисьор по монтажа Цветелина Василева. Музикално и звуково оформление Мариана Вълканова. Текста чете Цветан Ватев. Продуцент Георги Крумов

Филмът "Старовремска жътва"

АНОТАЦИЯ
Един наистина уникален и своеобразен филм е „Старовремска жътва”, създаден за Телевизия Туризъм. Той ни прави свидетели на една истинска, старовремска жътва и ни отвежда до село Стефаново, в Радомирското поле, където местните жени и мъже ни показват как се е жънело в стари времена, далеч преди да бъдат измислени тракторите и комбайните. Облечени в автентични носии и сред атмосферата на незабравимите жетварски песни, те ни представят отдавна забравени ритуали и обичаи, посветени на жътвата. Разказът умело стъпва на класически български произведения за жътвата от Елин Пелин и Йордан Йовков, звучи неповторимият глас на народната певица Славка Секутова. Понеже неизменна част от жътвата е типичната  жетварска песен. Започната от една жена, друга й припява и така песента се носи от клас на клас над полето – химн и на тежкия жетварски труд, но и на надеждата за бъдеще.
Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци. Неуморно те жънат там и трупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка. Узрялото жито не чака...”
В края на всяко лято по полетата на България започва една от най-сакралните селскостопански дейности – жътвата. За да сме честни, трябва да признаем, че жътвата ни въвежда в светилището на живота - там, където човек с двете си ръце извършва обредите на миросътворението. В старо време житните класове са се събирали на ръка, като са спазвани определени обреди и ритуали, пеели са се жетварски песни...
В Радомирското село Стефаново все още пазят обичаите на жътвата. Рано сутрин косачите подготвят нивите, след това идват жетварите. На-младата жена от тях зажънва първа под надзора на по-опитна. Жените правят просека, а тази на пръв поглед обикновена полска работа се извършва по строги правила. Има ритуален хляб, отделя се и „брадата” на нивата -  сплетени като женска плитка житни класове. Отрязването на „брадата” прибирането й в хамбара до есенната сеитба е действие, насочено към осигуряване на плодородие следващата година.
Колко хубаво го е описал Елин Пелин: „...Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синори, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път. Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно. Пред такава картина душата на човек  се разтваря лист по лист, като книга, и той неволно чете далечни, неясни и мили спомени, които го натъжават..."
Жетварството, такова, каквото е заснето от сценариста Симеон Мильов и оператора Симеон Григоров, е една от наистина запазените, но на изключително малко места, традиции на българина. Традиция, която го връща към неговите корени, близко до земята.

"Старовремска жътва"
Документален филм / Времетраене 28:22 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм
______________________
Сценарий Симеон Мильов. Оператор Симеон Григоров.  Редактор и режисьор по монтажа Стоян Радулов. Музикално и звуково оформление Стоян Радулов и Симеон Мильов. Текста чете Симеон Мильов. Продуцент Георги Крумов

Семейство в уловени "Мигове"

Редакция и художествено оформление, Панагюрище-Пловдив (2004)
Тази книга се появи по повод 60-годишнината на баща ми Иван Радулов. Той отдавна пишеше изключително забавните разкази от своя живот, с които ни разсмиваше като малки. Но не публикуваше. Затова с майка ми Нина решихме да го изненадаме. Събрахме всичко, оформихме го криво-ляво, издадохме го и му подарихме тиража навръх празника. Баща ми щеше да получи инфаркт от изумление. Остана без думи. Но затова пък цял живот е намирал верните думи и най-вече вярното поведение към семейството си.
Стоян Радулов

За уловените мигове
(послеслов)
Убеден съм, че писането има една основна функция - да сближава хората. И че в крайна сметка литературата няма как да отстъпи от това си призвание. Въпреки следващите една след друга дълбоки промени - обществени, мисловни, писателски.
Настоящата книга набързо може да бъде отнесена към периферията на съвременната българска литература, дори далеч от процесите, които кипят в нея днес. Което само по себе си ще бъде смешно, дълбоко невярно. А и в крайна сметка - неважно, тъй като преди всичко това е една дълбоко лична книга, без никакви претенции. Пък и зависима от езика и същевременно с това обогатяваща се, и обогатяваща го, литературата не остава вярна само на едно течение и не върви само по един утъпкан път. В еклектиката си тя преоткрива постоянно света и го приближава в очарованието му, към всеки, дръзнал да отвори широко сетивността на четенето (любимо занимание впрочем на Радулови).
Писани в различни периоди и носещи самооценката (дори равносметката) на баща ми Иван, неговите творби, включени в този сборник, всъщност са собствения му автопротрет от уловени житейски мигове. При това заредени от силата на наблюдението, претворено в майсторски разказ с неповторимо въздейсвие.
Идеята да бъде издадена тази книга представлява желанието и смелостта на моето семейство да потърси близостта в себе си открито, да я сподели с всички и с протегнати ръце да помоли за същото. При това с увереността, че всяко усилие в тази посока си струва.
Бях дълбоко удивен след първите прочити на разказите на баща ми. Неговата чувствителност доби за мен други измерения. Както и чувството му за хумор, което познавам вербално от най-ранно детство. Бях удивен най-вече от емоционалните дълбини, в които беше задълбал, за да преоткрия впоследствие същността на мъдростта.
Възхищавам се на майка ми, която в предаността към чувствата си реши да му направи този смел и красив в откровенността си подарък. При това след дългогодишен брак, който сам по себе си е постижение.
Гордея се, че имам такива родители, че аз и сестра ми принадлежим на това семейство. И се радвам, че мога да споделя всичко това открито.
Стоян Радулов

"Любовният архив", разголил Зографова

Редакция и оформление на илюстративния материал, София (2007)
Тази книга се появи на бял свят по повод житейския 50-годишен юбилей на Катя Зографова. В нея Катя е събрала стихотворни и белетристични работи, писани в годините из "тайните" й дневници. "Разбира се, тук не влизат най-ранните поезии и прози, публикувани във времето на средношколския ми дебют в сп."Родна реч", уточнява тя. "Предпочетени са по-зрели неща, появявали се неочаквано в спокойното ми изследователско и музейно битие. Защото, както е казал Далчев: "Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравената дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим..." Според самата Зографова "Любовен архив" може да се мисли като "антиюбилейна автобиография, разказана в стихове и проза". Книгата е посветена на вече порасналата й дъщеря Мария. А аз бях щастлив да съм й продуцент, редактор и художествен оформител.
Впрочем честванията на Катя в София и Панагюрище през 2007 г. включваха още и организирането на изложбата "Фотозографии и словорисунки", на която станах куратор. Тогава тя нарече това "нетрадиционен ансамблов начин", та юбилеят да е "наситен с културни послания и да носи характер на творческа равносметка" на изминатия от нея път.

 "Любовен архив", "Фотозографии и словорисунки" или един разказ за Катя Зографова и нейното Дуенде

Как да накараме разлиствайки страниците между кориците на една книга да запеят, да затанцуват? Да запленят? Да заразят с онази магия, с онази "тайнствена сила, която всеки усеща, но никой не е обяснил докрай”? Да заведат читателя до нови и красиви светове или да го запокитят в непознатите и безкрайно любопитни сокаци на този иначе по делнично познат човешки свят? Как тези страници да себеизразят и обогатят авторовата личност и да потърсят нови читателски приятелства? Да разширят неимоверно способността за общуване, за обмен на мисли, чувства и идеи?
Това са въпроси, които, уверен съм, всеки изкушен по някакъв начин от литерутарата си задава. И на които Катя Зографова без да иска дава прекрасен отговор с публикуването на нейния "Любовен архив" в тази дълбоко лична, но и книга-мистификация.
В такъв случай вероятно се питате какво общо има българската реч, естетика и чувственост на Катя с испанското Дуенде? Много просто. Защото в тази книга е закодирана нейната българска Оренда - прабългарската дума за сила на духа, неизменна част от която е любовта. И доколкото Дуендето е истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща, дотолкова и новата, юбилейната книга на Катя Зографова, замаскирана под формата на "архив" е блестяща изява преди всичко на нейния дух, на нейната Оренда, пресъздадена чрез любовта - към словото, към живота, към самата любов.
В тази плоскост на разсъждения ме тласна едно място в предговора към книгата, където Катя споменава, че Дида Гемиджиева нарекла текстовете й "страстна поезия - танц болеро". А повечето от вас навярно са слушали Равеловото "болеро" - музика, която е апотеоз на тоновете в оркестъра, която свързва силата с лекотата, изтънчеността с духа, спокойствието с динамиката.
По този начин са свързани в книгата на Катя и силата на посланията с лекотата на изказа, изтънчеността на словото с неговата дълбочина. Ясно се вижда, че българолюбивото, родопреклонното, любовонаситеното, чувствено Дуенде на Катя идва буквално от петите й и се открива във всяка от страниците на тази книга.
Та погледнете самата Катя! Пъстрият й начин на изразяване, игривите очи, многопластовостта на погледите и забележките й, симпатичността и значността на жестикулациите й - не са ли те красива игра на пребогатата й личност!? И това - само като мънички външни нейни прояви. Ани Финджикова забеляза тези нейни качества още при първата им среща преди години. "Лъчезарната усмивка на Катя и обезоръжаващата общителност всъщност крият един по-вглъбен поглед" - написа по повода Ани. Какво остава да кажем тогава за произведенията на Катя? Най-малкото - че разказва увлекателно истории. Вземете примерно книгата й за Орчо войвода, която никак не прилича на сухо историческо четиво, а напротив - увлича не само с одухотворения и ожизнен Орчов образ, а и с майсторство на повествованието - защото тя много повече прилича на документален роман. Или пък да погледнем "Многоликата българка", в която истински оживяват (и то не само енциклопедично) образите и характеристиките на една от друга по-ценни за идентичността ни български жени. Не случайно за тази й книга на националната премиера в Музей "Земята и хората" в София Катя бе удостоена от Национален форум "Българка" с наградата "Блага Димитрова" за авторка на годината.
Различното в новата книга на Катя е, че в "Любовен архив" тя разказва по един твърде необичаен начин за себе си - не хронологочно, а - извънвремево; не събитийно, фактологично, а - емоционално, дори оценъчно.
И както казва Игов - "Книгата има архивно име, но е наречена не исторически или културен, а любовен архив". Понеже "любовта е онова, което обезврежда архива и го превръща от документация за кървави национални рани - в културна памет". "Защото авторката на този архив смята, - пише Игов - че животът не е война, полемос, както е смятал Хераклит, а любовен порив, за който Данте казва, че движи и звездите."
Според Игов, с който безусловно се съгласявам, "любовният архив на Катя Зографова е книга - равносметка, жанрово неопределена смес от стихове, пътеписи и импресии, колаж от текстове, фотографии и рисунки", в които, според мен, се изгражда точно любообилната, словолюбивата, любовопреклонната биография на Катя - наречена от него "пъстра тъкан на това, което някои смятат за "биографична илюзия", а аз наричам, с помощта на заемка от Лорка - "епистоларна изява на дълбочинната Дуенде-сила на авторката". Книгата наистина е нейната ословесена памет за любовта - родителката на живота.
А що се отнася до съпътстващата изложба - името й "Фотозографии и словорисунки" само подсказва - тя е нейната фотодокументална любовна памет, неразривно свързана с вече ословесената.
Впрочем - ще ми се да ви разясня откъде идват неологизмите в това изложбено заглавие. Преди близо две години в музея на Панагюрище подредих първата си изложба художествени фотографии, а Катя Зографова представи втората ми книга "Абсолютно: Любов". Тогава тя наиситна хареса "диалогичността" между двете изкуства, откри за себе си както я нарече - "сложна, многосъставна творческа настройка" и се запита: "Дали можем да открием фотообрази, които да кореспондират с поетически сюжети. Дали има дифузия на поезия и визия, на фотонаглед и словесна метафора и докъде стига тя? Може би до естетическия феномен, назован "фотописи"?"
В настоящата собствена изложба тя се опря точно на този творчески феномен, когото нарече с нови имена - типично по Зографски. Както и в книгата, в изложбата фотографии също не съществуват нито хронологията, нито събитийността. Наблегнато е на по-важни и същностни неща - каквато е пълнотата на момента и разгръщането на спомена за мимолетността на мисълта и емоцията до жизнеподдържащо и жизнеутвърждаващо трайно чувство. Например - сюжетът от завършването на Руската гимназия в Пловдив в колажа "Носталгии", или моментът на прегръдката между майка и деца във "Фамилни хроники", или пък полетът на Константин над Кабо ди Рока - уж "краят на света", дори в мистификацията на снимки като "Катя - Магьосница" или "Коленопреклонна молитва на пл. "Св. Петър" в Рим".
В заключение само ще добавя, че с книгата си и с изложбата личността на Катя Зографова наистина добива литературна, но и видима човешка плътност, показвайки ни, че междухорските отношения са нещо повече от думи и жестове, в крайна сметка - че животът и любовта са нещо посилно, постижимо и запаметяващо; удовлетворяващо; достойно да бъде словорисувано, фотозографисвано, дори ако трябва - архивирано - щом това е част от пътя към бъдното, където тя самата вече си е завоювала завидно място.
Стоян Радулов

Творческата ми съдба вероятно щеше да е по-различна, ако преди години битността ми на журналист не ме беше събрала с Катя Зографова. След години тя ме покани да стана редактор на тази най-лична нейна книга, а се превърнах и в продуцент, и в куратор на съпътстващата я изложба. По-късно творчески се преплетохме съответно като режисьор и автор при филмирането на есето й "Моят Каменград" - един от любимите ми филми.

Още за творческото ми битие вижте тук

За следващата юбилейна книга на Катя - "Словозографии", четете тук

"Началото и краят на света" на Дънеков

Заснемане и оформление на корицата и всички илюстрации и снимки, Панагюрище (2005-2006)
Жребичко.
Този път, по който вървим двамата с Митко Стефанов, е издялан от твърдия родопски гранит и е построен със сух градеж от един силен мъж само за три месеца. Той свързва останките от старата му къща с неговите ниви. И е пример за несъкрушимата сила на човека, когато силно жадува нещо. От него пък се излиза на стар черен път, свързващ гробищата на родопското село Жребичко с 12-метровия кръст и параклиса на св. Илия, издигнат в прослава на завърналата се вяра на един друг жребичанин. Оставам поразен обаче от два вековечни дъба в самите гробища - единият отдавна изсъхнал, а другият само с едно живо клонче. "Дърветата умират прави", сочи Митко към тях и аз потръпвам не само от пророческия тон, с който са изречени тези думи. Защото преди това ми е разказал за жестоката борба на Вълчан войвода, докато се взирахме в "Родопското море" от канарите на Куката. А и от предишния ден ме потриса из дъното на душата ми, разказвайки ми за тежките съдби на жребичани. Особено за старицата, която живеела сама в една съборетина, накрая съвсем не можела да ходи, но всеки ден се влачела по ската до улицата, за да брани ябълката си от прибиращите се вечер кози.
Накъдето и да погледнеш - воля за живот. Дърветата умират прави... Или ги посичат.
Жребичко е родното село на писателя Димитър Стефанов ("Взривена тишина", "Шок след шок", "Началото и краят на света", "Дойдох. Видях!..."), настоящият председател на литературния ни клуб в Панагюрище, вдъхновител и един от основните автори на безподобния вестник "Чат-пат". Той обаче е живял там само четири години. "Татко продаде къщата и се изместихме в Брацигово, - доверява той. - Аз обаче имам спомени отпреди това - как лазех по старите каменни стълби". По-късно, той ще признае, че когато го попитат откъде е, в съществото му се явява смущение. Роден в Жребичко, израснал в Брацигово, днес е панагюрец. Впрочем, любопитна е историята за панагюрството, което придобива за един ден - на шега. В Брацигово остава без къща, която е обявена за паметник на културата, а в Панагюрище му предлагат апартамент, срещу неговите знания за двигателите с вътрешно горене. "Дайте ми апартманет, и ще дойда", подмята той тогава случайно. А те му го дават. За да напише по-късно с ирония, насочена към брациговци: "Сродил съм се със средногорските диваци и варвари, които говорят на панагюрски само с козите си". Между другото - работил е няколко години и като учител в Ангола, откъдето е пълен с истории, но то е друга - тритомна история (книгата "През джунглата на времето"). Митарствата му обаче показват едно - че ако не друго, Митко поне е дърво с широки корени. И още е прав. Той е петият от седем деца, а самият е отгледал две.
Димитър Стефанов винаги е казвал, както съм писал и друг път, че не се изживява като писател, поет, изобщо - като човек на литературата, в смисъл, че не се е взимал насериозно. В случая обаче важното е не какво мисли той, а какво мислят другите за него. И тук идва първото разминаване. Второто пък идва от факта, че се води Стефанов, а всъщност е Дънеков (дядовата му фамилия) - "Така че, Дънеков съвсем не ми е псевдоним" - докато братята му са Спасови. Около личността на всеки писател обаче трябва да има и малко мистика - за да е по-интересно. Щото нали и "Пегас не е магаре, за да го яхнеш". Това обаче може да го каже само човек, който прекрасно си дава сметка за силата на словото. А словото е началото на всичко друго. Включително и на онези дървета, които умират прави, но... възпяти.
Стоян Радулов
Щастлив съм, че след двете творчески срещи в Жребичко, Димитър ми се довери и през 2005 г. започнах работа по заснемането и цялостното художествено оформление на тази книга.
Повече за творческото ми битие вижте тук

Спазми под лъжичката

Винаги, без изключение, когато чета разказ от български автор, нещо започва да ми дълбае под лъжичката. А то е онова неизбежно чувство на разочарование, което с времето се научих да разпознавам и прилича на пулсациите преди опустошително главоболие. Наречете го цинично предубеждение, наречете го издайническа проява на типичен роден нихилизъм, ако щете. Но това мое чувство си остава факт и никога не успя да ме напусне. Особено при очакването, че ето, сега, при този разказ, може и да не е така. Разочарованието в този случай стига почти до физическа болка, тъпа и абсурдна. Какво пък толкова важно? Някакъв си разказ там!
Нямаше да е проблем, ако не обичах да чета литература и примерно се вълнувах повече от това дали Мара Отварачката и д-р Енчев са постигнали нови чудеса в пластичната хирургия без първата да отлети в облаците с помощта на изкуствените си цици. За беда, посаденото семе на думите в мен така и не успя да хване плевели. И все се притеснявам, че при четенето на поредната боза, началото на този процес може и да започне.
Разбира се, веднага трябва да уточня - става въпрос не просто за “български автор”, а за “съвременния български автор” – една фраза, която сама по себе си е безсмислена, доколкото характеристиката “съвременност” е твърде относително и не на последно място – преходно понятие. Все пак разните му там класици като Вазов, Йовков, Пелин, Хайтов и цялата кохорта, дето ги изучаваме още в училище, имат с какво да се похвалят. Особено Чудомир, когото чета наистина с удоволствие.
Ето, напоследък попрочетох едно-две нещица, уж еротични, ама някак си еротичното стои само като намерение. И цялата надежда, която бях посъбрал в лъжичката, отново взе, че се разплиска. Добре, че все пак стигнах до края и във всичките случаи, което при мен е показател “приемливо”. Но то е по-скоро защото съм дисциплиниран читател. Макар напоследък склонността ми да захвърлям книга след 10-та страница да взима превес. Ама, нямам време за глупости! Та, от “ приемливо” до “наистина добро” има особена разлика, несъизмерима с двете буквички “до” и двете шпации около тях. Както е, да речем, при Ъпдайк. Вероятно е подличко да мисля така, щом като и аз минавам за някакъв вид писач, български, “съвременен” и т.н., но пък с ръка на лъжичката ще си призная: това е фактор важен, който ме спира да публикувам проза и до днес. Защото кой съм аз, че да си въобразявам разни работи и да се мисля за нещо по-добър от останалите, да пренебрегвам усилията на другите като мен. Вижте, не искам да обидя никой, понеже всеки има право да пише и харесва различни неща. Навярно просто не съм попаднал на онзи писател, който ще заключи в мен вратата на съмнението веднъж завинаги.

© Стоян Радулов

Фотоалбумът "Панагюрище. Земята на Април `1876"

Избрани страници от авторския фотоалбум 
"Панагюрище. Земята на Април 1876" (2006)
Автор, съставител и фотограф: Стоян Радулов