Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

"Любовният архив", разголил Зографова

Редакция и оформление на илюстративния материал, София (2007)
Тази книга се появи на бял свят по повод житейския 50-годишен юбилей на Катя Зографова. В нея Катя е събрала стихотворни и белетристични работи, писани в годините из "тайните" й дневници. "Разбира се, тук не влизат най-ранните поезии и прози, публикувани във времето на средношколския ми дебют в сп."Родна реч", уточнява тя. "Предпочетени са по-зрели неща, появявали се неочаквано в спокойното ми изследователско и музейно битие. Защото, както е казал Далчев: "Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравената дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим..." Според самата Зографова "Любовен архив" може да се мисли като "антиюбилейна автобиография, разказана в стихове и проза". Книгата е посветена на вече порасналата й дъщеря Мария. А аз бях щастлив да съм й продуцент, редактор и художествен оформител.
Впрочем честванията на Катя в София и Панагюрище през 2007 г. включваха още и организирането на изложбата "Фотозографии и словорисунки", на която станах куратор. Тогава тя нарече това "нетрадиционен ансамблов начин", та юбилеят да е "наситен с културни послания и да носи характер на творческа равносметка" на изминатия от нея път.

 "Любовен архив", "Фотозографии и словорисунки" или един разказ за Катя Зографова и нейното Дуенде

Как да накараме разлиствайки страниците между кориците на една книга да запеят, да затанцуват? Да запленят? Да заразят с онази магия, с онази "тайнствена сила, която всеки усеща, но никой не е обяснил докрай”? Да заведат читателя до нови и красиви светове или да го запокитят в непознатите и безкрайно любопитни сокаци на този иначе по делнично познат човешки свят? Как тези страници да себеизразят и обогатят авторовата личност и да потърсят нови читателски приятелства? Да разширят неимоверно способността за общуване, за обмен на мисли, чувства и идеи?
Това са въпроси, които, уверен съм, всеки изкушен по някакъв начин от литерутарата си задава. И на които Катя Зографова без да иска дава прекрасен отговор с публикуването на нейния "Любовен архив" в тази дълбоко лична, но и книга-мистификация.
В такъв случай вероятно се питате какво общо има българската реч, естетика и чувственост на Катя с испанското Дуенде? Много просто. Защото в тази книга е закодирана нейната българска Оренда - прабългарската дума за сила на духа, неизменна част от която е любовта. И доколкото Дуендето е истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща, дотолкова и новата, юбилейната книга на Катя Зографова, замаскирана под формата на "архив" е блестяща изява преди всичко на нейния дух, на нейната Оренда, пресъздадена чрез любовта - към словото, към живота, към самата любов.
В тази плоскост на разсъждения ме тласна едно място в предговора към книгата, където Катя споменава, че Дида Гемиджиева нарекла текстовете й "страстна поезия - танц болеро". А повечето от вас навярно са слушали Равеловото "болеро" - музика, която е апотеоз на тоновете в оркестъра, която свързва силата с лекотата, изтънчеността с духа, спокойствието с динамиката.
По този начин са свързани в книгата на Катя и силата на посланията с лекотата на изказа, изтънчеността на словото с неговата дълбочина. Ясно се вижда, че българолюбивото, родопреклонното, любовонаситеното, чувствено Дуенде на Катя идва буквално от петите й и се открива във всяка от страниците на тази книга.
Та погледнете самата Катя! Пъстрият й начин на изразяване, игривите очи, многопластовостта на погледите и забележките й, симпатичността и значността на жестикулациите й - не са ли те красива игра на пребогатата й личност!? И това - само като мънички външни нейни прояви. Ани Финджикова забеляза тези нейни качества още при първата им среща преди години. "Лъчезарната усмивка на Катя и обезоръжаващата общителност всъщност крият един по-вглъбен поглед" - написа по повода Ани. Какво остава да кажем тогава за произведенията на Катя? Най-малкото - че разказва увлекателно истории. Вземете примерно книгата й за Орчо войвода, която никак не прилича на сухо историческо четиво, а напротив - увлича не само с одухотворения и ожизнен Орчов образ, а и с майсторство на повествованието - защото тя много повече прилича на документален роман. Или пък да погледнем "Многоликата българка", в която истински оживяват (и то не само енциклопедично) образите и характеристиките на една от друга по-ценни за идентичността ни български жени. Не случайно за тази й книга на националната премиера в Музей "Земята и хората" в София Катя бе удостоена от Национален форум "Българка" с наградата "Блага Димитрова" за авторка на годината.
Различното в новата книга на Катя е, че в "Любовен архив" тя разказва по един твърде необичаен начин за себе си - не хронологочно, а - извънвремево; не събитийно, фактологично, а - емоционално, дори оценъчно.
И както казва Игов - "Книгата има архивно име, но е наречена не исторически или културен, а любовен архив". Понеже "любовта е онова, което обезврежда архива и го превръща от документация за кървави национални рани - в културна памет". "Защото авторката на този архив смята, - пише Игов - че животът не е война, полемос, както е смятал Хераклит, а любовен порив, за който Данте казва, че движи и звездите."
Според Игов, с който безусловно се съгласявам, "любовният архив на Катя Зографова е книга - равносметка, жанрово неопределена смес от стихове, пътеписи и импресии, колаж от текстове, фотографии и рисунки", в които, според мен, се изгражда точно любообилната, словолюбивата, любовопреклонната биография на Катя - наречена от него "пъстра тъкан на това, което някои смятат за "биографична илюзия", а аз наричам, с помощта на заемка от Лорка - "епистоларна изява на дълбочинната Дуенде-сила на авторката". Книгата наистина е нейната ословесена памет за любовта - родителката на живота.
А що се отнася до съпътстващата изложба - името й "Фотозографии и словорисунки" само подсказва - тя е нейната фотодокументална любовна памет, неразривно свързана с вече ословесената.
Впрочем - ще ми се да ви разясня откъде идват неологизмите в това изложбено заглавие. Преди близо две години в музея на Панагюрище подредих първата си изложба художествени фотографии, а Катя Зографова представи втората ми книга "Абсолютно: Любов". Тогава тя наиситна хареса "диалогичността" между двете изкуства, откри за себе си както я нарече - "сложна, многосъставна творческа настройка" и се запита: "Дали можем да открием фотообрази, които да кореспондират с поетически сюжети. Дали има дифузия на поезия и визия, на фотонаглед и словесна метафора и докъде стига тя? Може би до естетическия феномен, назован "фотописи"?"
В настоящата собствена изложба тя се опря точно на този творчески феномен, когото нарече с нови имена - типично по Зографски. Както и в книгата, в изложбата фотографии също не съществуват нито хронологията, нито събитийността. Наблегнато е на по-важни и същностни неща - каквато е пълнотата на момента и разгръщането на спомена за мимолетността на мисълта и емоцията до жизнеподдържащо и жизнеутвърждаващо трайно чувство. Например - сюжетът от завършването на Руската гимназия в Пловдив в колажа "Носталгии", или моментът на прегръдката между майка и деца във "Фамилни хроники", или пък полетът на Константин над Кабо ди Рока - уж "краят на света", дори в мистификацията на снимки като "Катя - Магьосница" или "Коленопреклонна молитва на пл. "Св. Петър" в Рим".
В заключение само ще добавя, че с книгата си и с изложбата личността на Катя Зографова наистина добива литературна, но и видима човешка плътност, показвайки ни, че междухорските отношения са нещо повече от думи и жестове, в крайна сметка - че животът и любовта са нещо посилно, постижимо и запаметяващо; удовлетворяващо; достойно да бъде словорисувано, фотозографисвано, дори ако трябва - архивирано - щом това е част от пътя към бъдното, където тя самата вече си е завоювала завидно място.
Стоян Радулов

Творческата ми съдба вероятно щеше да е по-различна, ако преди години битността ми на журналист не ме беше събрала с Катя Зографова. След години тя ме покани да стана редактор на тази най-лична нейна книга, а се превърнах и в продуцент, и в куратор на съпътстващата я изложба. По-късно творчески се преплетохме съответно като режисьор и автор при филмирането на есето й "Моят Каменград" - един от любимите ми филми.

Още за творческото ми битие вижте тук

За следващата юбилейна книга на Катя - "Словозографии", четете тук

Няма коментари:

Публикуване на коментар