„Апатията. Тя проличава в начина, по който хората мислят, общуват и функционират. В нежеланието да излязат от кълчищата, в които са се омотали с помощта на обществото, разбира се. Казват: "Предавам се! Бях дотук! Не искам повече да се занимавам". Признавам, че тази апатия е доста силна и у мен. Но все пак продължавам да се боря. Но по-голямата драма е в неописуемата агресия. Истински грях. Изведнъж хората около мен - някои от тях изключително интелигентни и на високо средноевропейско ниво - станаха съдници. В божествения смисъл на думата - забравяйки кой единствено има право да съди. Хвърлиха се в дребнотемието. В отказа да живеят собствения си живот, опитвайки се да живеят този на другите. Появи се постоянно прибързване във всичко. Няма осмисляне на ситуациите, а само фронтална атака. Полусамоубийствена. Заради всичко това се отдалечихме един от друг - като хора и като българи. Трудно ни е да си кажем нещо хубаво. Заливаме се с чернилка - постоянно и отвсякъде. Забравяме да се усмихваме, да си разменяме майтапи и смешки. Да се борим за семействата си, за духовното си оцеляване. За наистина важните неща, които можем да променим със собствени и задружни усилия. Започнахме да говорим по принцип - анти или про. Нямам обяснение защо станахме толкова лоши, без да сме такива всъщност. Но процесът на насъскване и обезличаване е от десетилетия. Отказът от правила - също. Няма как да създаваш нещо добро, когато основни понятия са обезсмислени - любовта, семейството, приятелството, вярата, отговорността. Все едно са били в друг свят и в друго измерение. Принципите, които държат хората духовно живи, винаги са били едни и същи. А ние се отказахме от тях.” – сценаристът Димитър Стоянович пред Албена Атанасова в интервю за в. „Стандарт”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар