"Абсолютно: Любов" - ненадейната втора книга

Из представянето на книгата "Абсолютно: Любов" и фото изложбата "Спомен за присъствие"

Втора поетична книга, Панагюрище,2005

Тази книга се появи почти ненадейно дори за мен самия. И до днес съжалявам, че поради недостатъчното й финансиране, тя бе редуцирана по обем. Но пък дойде заедно с първата ми самостоятелна изложба художествени фотографии "Спомен за присъствие". И това бе началото на синтеза между различните изкуства, на който съм подвластен и до днес. Тогава си обещах, че ще успея да я издам в пълен обем. Пък и написах много други неща след това. Така че, вече е ред на третата ми книга.
Стоян Радулов

Една богата душевност, която съмвестява няколко различни автори в едно, е намерила своя израз!
Признавам, че „Абсолютно: Любов" на Стоян Радулов е книга, за която с удоволствие изразявам публично мнението си. Защото според мен тя завоюва поетическото присъствие на автора по безспорен начин!

И така, втората книга на младия поет е видимо различна от мистериалното му „Пътуване към Акаша". Очевидно Стоян Радулов бяга от самоповторението, от автоклишето. Това впрочем е една позиция на модерен поет, която заслужава подкрепата ни. Впрочем дали това е промислена творческа постановка или спонтанен израз на една човешка сложност, не е толкова важно. Резултатът е налице: една богата душевност, която съмвестява няколко личноти, различни автори в едно, е намерила своя израз!
Самият факт, че в гостоприемното пространство на галерията на Историческия музей в Панагюрище откриваме диалога между две изкуства, говори за сложна, многосъставна творческа настройка! Впрочем, би било интересно да се проследи дали някои от поетическите му мотиви се визуализират в негови фотоси и обратното - дали можем да открием фотообрази, които да кореспондират с поетически сюжети.
(За това говорят много от заглавията на фотосите - стихове на класически поети или находчиво изречени поетични метафори). Дали има дифузия на поезия и визия, на фотонаглед и словесна метафора и докъде стига тя? Може би до естетическия феномен, назован от самия автор: фотописи? Питам се още - дали двете музи на Стоян са в равнопоставени позиции или едната е предпочетена пред другата? И коя ще се окаже в изпитанията на времето любимата Муза - древната Ерато или ...модерната безименна муза на ХХ век - тази на фотографското изкуство? Всеки от нас може да направи своя сравнителен прочит и да си отговори на тези въпроси... Искам да подчертая, че лично за мен е отраден фактът на самото преливане между изкуствата в тази необичайно замислена премиера, която ни създава тъй празнично предколедно настроение... От години имам слабост към пленниците на поне две музи в българската култура. Съвсем скоро, по повод 120-годишнината на любимия ми поет Емануил Попдимитров, от архивите „изскочи" негов великолепен художествен архив и стана ясно, че освен брилянтен лирик, той е и голям художник. Но това ми архиварско откритие ме накара да се размисля с тъга, че подобни многоталантливи личности са на свършване в оскъдната духовна панорама на нашето съвремие. Кой от вас се сеща за нещо подобно на Сирак Скитник, Николай Райнов, Гео Милев или Чудомир - забележителните писатели-художници - с днешна дата? Като че ли „чудомирите" в културата ни свършиха? Но ето, явления, макар епизодични и случващи се в така наречената „провинция", като Стоян Радулов - поета - художник на дигиталната фотография, ме обнадеждават, че енциклопедичните, универсални личности още се появяват на родната сцена. От нас зависи да ги забележим и да им се зарадваме! А не да се усъмняваме в тях по неписаната традиция и да ги урочасваме с лошите очи на прословутия български скепсис, изковал неверническата „премъдрост" за двете дини под една мишница.... Защото има и друга гледна точка - изкуства се взаимозареждат с искрите на различностите си, те си подсказват смели идеи, рушат границите помежду си и така раждат новото. А то е гаранцията, че си казал своята неповторима дума, че си открил себе си в изкуството!
Но да съсредоточа вниманието си върху книгата. На пръв поглед тя е една малка любовна стихосбирка, не така амбициозна като „Пътуване към Акаша", много по-конкретна, зрима и осезаема. И това е нейното предимство! Тъкмо тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно, дава „тяло" на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Новите стихове на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат Абсолюта на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят топъл и интимен начи... Смея да твърдя, че те по някакъв начин ми напомнят стилово за култовия автор на младите четящи хора в България - за „Естествен роман" на Георги Господинов... Дано и съдбата на Стоян бъде някакво щастливо подобие на Господиновото - с преизданията на книгите му, почти безпрецедентен факт сред стагнацията на книжния пазар у нас... (Това - като едно далечно пожелание на приятелски настроената критичка). А дотогава нека всички ние да кътаме това талантливо момче и да се молим журналистическият му делник не потисне твореца у него! Макар че ако отново направим отклонение-исторически преглед на големите поетически имена, ще се убедим, че много негови колеги-вестникари са останали в паметта на нацията. Все пак има и оцелели под печатарската преса?!... Сещам се за Трифон Кунев - поетът-символист и редактор на зеленото „Земеделско знаме" - единственото опозиционно издание след 9 септември 1944 г... Той, разбира се, не е единствен и дори най-красноречив пример...

И все пак - поетът-„полировач на кристали" Стоян Радулов - сам е раним и нежен като своя двойник от тази, смея да твърдя, антологична лирическа творба. Затова нека го обичаме и го приемаме такъв, какъвто е! Колкото и да е различен от нас, които не изневеряваме (или почти не изневеряваме) на своята единствена муза.
На добър път на нашия забележително многоталантлив съгражданин и приятел!
И нека Ерато и нейно величество Фотография да бдят над него!
Катя Зографова

Виж тук повече за фотоизложбата, съпътствала появата на книгата.

Любовта: равнопоставена с Бога
Всяка творческа изява е празник, а всеки празник е институция, защото споделя и предава ценности от поколение на поколение. И от човек на човек. Искам да благодаря на Стоян Радулов, че ни събра, за да бъде искрен с нас. Да представи емоции и размисли, родени от споделени и самотни игри с хора и с думи... Да ни прикани да останем и ние със себе си и да бъдем по подобен начин искрени и истински. И - преодолявайки сдържаността и страха от провал (навик или недостатък, прекалено застъпен по нашенско и особено в Панагюрище, струва ми се) - да кажем обикновените слова, които таим, да споделим обикновени топоси и образи, в които е разпознаваемо родното... Защото любовта (равнопоставена в тази книгата "Абсолютно: Любов" с Бога), цветята, ручеите, училището, магията на взаимността и мъката от неразбирането, присъствието на духовни, но несъвършени и невечни хора - това са все неща, познати от творчеството и на Стоян Дринов, и на не толкова известни панагюрски книжовници през целия двадесети век. Но при Стоян Радулов деликатно са вмъкнати и две други категории - абсолют и относителност - отвеждащи директно от пасторала в най-проблемното съвремие.
Според един днешен български културолог, след годините на колективистично съгласие, трябва да си дадем сметка, че живеем в „епоха на засраменото слово". Десетилетия наред у нас се е злоупотребявало с огромни количества (а често пъти - от различни хора по различни поводи - с едни и същи) думи. Основателно периодичните издания са най-много винени за тези злоупотреби. Днес - и у нас, и в световен план - се търсят начини за възвръщане на първоначалното достойнство на словото. На онова, „което беше в началото". Което е синоним и на хармония, и на ред, и на смислен път през годините... Най-продуктивни в това отношение са взаимодействията на думите с образите, с новите медии и с другите изкуства. Своеобразният синтез дава нови шансове на автентичното преживяване, често пъти наивистично споделено - като на изповед (нека си дадем сметка колко е злоупотребявано и с тази дума). Стоян Радулов предлага "две в едно" чрез фотоизложба и книга, поемайки (и плащайки) рисковете, които само здрав дух може да понесе. 

Пожелавам успех на него и още по-голяма точност на екипите, които увлича в своята игра. Защото потенциалът е „световен", но си струва да се състои и споделя точно тук, в родните - понякога прекалено глухи, друг път огласени от свръгълчава - предели. Колкото до световната слава, за която спомена Катя Зографова на откриването - тя едва ли е много повече от повод за екскурзия.
Румен Спасов