Ретро "Поздравъ отъ Панагюрище" с нова книга и пощенски картички

Най-сетне дълго подготвяната от мен документална книга "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1 - първа книга от поредицата "Нашето Панагюрище, моите панагюрци" излезе от печат. Издатели са "Ретро Панагюрище" и Община Панагюрище. За издаването книгата спечели финансиране след конкурс по Проекта на Община Панагюрище за стимулиране на местни творци „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ за 2018 година и е отпечатана в ИК "Фабер" - Велико Търново.

Книгата бе представена официално:
- в София - на 19 октомври 2018, петък, от 18:30 ч. в Клуба на журналистите - ет 2 в сградата на СБЖ на ул. "Граф Игнатиев" 4 (до пл. "Гарибалди").
- в Панагюрище - на 2 ноември 2018, петък, от 17:30 ч. в Историческия музей.

„Поздравъ отъ Панагюрище“ е посветена на визуалната история на нашия прекрасен град Панагюрище, съхранена в архивните фотографии, старите снимки и документи и разказана чрез тях – обхватът е ХХ век... И е така, когато настоящето изпитва недостиг на емоции и зрялост, на помощ идват спомените. А в тази книга образ от Панагюрище, хубава снимка или изпипана картичка са ме провокирали да се поинтересувам за местата, хората и събитията, запечатани завинаги от фотографията в родното градче. Това е моето пътуване през времето и километрите към родното място, едно истинско търсене с опит за отключване на точното визуално светлоописание на града, на неговата образна история. Изобщо – красноречив албум на епохата, надявам се, на цяло столетие от историята на Панагюрище.
Към книгата и отделно от нея отпечатах и 24 различни вида пощенски картички с изгледи и сюжети от ретро Панагюрище.
А ето какво мислят моите рецензенти за труда ми:

Книгата на Стоян Радулов е животопис, изразена по своеобразен и оригинален начин с архивни картички и снимки – „паноптикум“ на панагюрските забележителности и на местния жител. Тук той ни се явява във всичките му превъплъщения – патриархалноидиличен, ерудит, зевзек, предприемчив, подигравчия и какъв ли още не... А изображенията са още една причина да бъдат предизвикани вниманието и любовта на всички, които ще имат удоволствието да навлязат в този занимателно-уникален свят.
Тодор Каракашев

Удивлявам се на упоритостта – а най-вече на любовта, – с която Стоян Радулов е издирвал стари пощенски картички и архивни документи, подреждал ги е, описвал е историята им, проучил е съдбата на интересни панагюрци, някои от тях прочули се като „светлописци“.
Георги Спасов

Но кое е онова, което прави книгата на Стоян Радулов много повече от албум със стари снимки и от поредното краеведско историографско описание на града? Отговорът е категоричен – журналистическият талант на автора да борави с кратките историографски форми. И още – в обичливия майсторлък, умението да организира и композира огромния масив от информация, трупан с десетилетия, като постави точните фотоизображения на точните места.
Катя Зографова

Христос се ражда, умира и възкръсва за нас, защото живее в нас за Любовта

Художник Стайо Гарноев

Из моята любима книга за Иисус, за която се сещам в тежки моменти и нужда на упование: 
"...А мълчалива бе нощта в тези часове — мълчалива и тиха като жена, която е дълго плакала. И младежът се изгубваше в мрака, като че ли не мислеше да се връща.
Той отиваше на високия хълм край Назарет, дето вихърът шибаше лицето му с ледни камшици.
И там, в безмълвието на среднощна тъма — Човекът говореше със Себе Си.
— С Обич и Презрение препълни душата Ми, Господи! Вихърът е Твой огнен Шъпот, ала — глуха е душата Ми още! Мълнията е Твоя пламенна Уста, ала — ледно е челото Ми още! Мракът е Твой тъмен Пръст, ала — сляпо е сърцето Ми още!
— Стой, Сине Мой! Ти ще чуеш, ще видиш — и Моята целувка ще косне Твоя лоб! ...
Ти си Мешиах! Ти си Мой Помазаник! Ти дойде в света, за да бъде заклеймена душата Ти с греховете на цял свят — и да преживееш падането на всяка твар! Когато Гневът Ми се излее над човешкия род, той ще се косне до Твоя Език — и през душата Ти ще се разсипе по света! — Душата Ти е път на всяка Моя мълния — сърцето Ти е друм на всяка капка от Моята роса — Твоята помисъл е звук на всяко Мое слово! Чрез Тебе слизам Аз в хората — и в Твоя храм сбирам отломките от Себе Си, за да ги оживотворя с допиране на огнен Пръст! Язва трябва да бъде Твоята Обич — и проказа трябва да стане Твоето Милосърдие! И всяка правда, която Твоите устни не са промълвили на света, ще Те пърли като пламък — и като мълния ще Те обжегва всяка истина, която си утаил от вселената!...
Радвай се, Сине Мой, защото Твоята правда ще бъде Твой гроб — и Твоята тайна ще доведе до Разпятие стъпките Ти!..."
И още:
„Господи, препълнена е земята с Твоята милост: научи ме на Своите повеления! Примира душата ми за спасение от Тебе: на Твоето слово се надявам! Оживи ме с милостта Си, Господи на Силите — и ще запазя клетвата на своите уста! Амен!"
За този необикновен роман - "Между пустинята и живота", неговият автор Николай Райнов е отлъчен от църквата. А това е смел разказ за живота, деянията и смъртта на Сина Божи. За мен това е съдбовен роман, посветен на всеки, който е търсил Любовта, но преди да е имал досег с книгата, не я е намирал. Това е един разказ за Сина на Любовта… Създаден в името на Любовта.
Самият Николай Райнов на едно място пише:
"Въ онова тъмно врѣме, когато надъ града и вселенната царуваше Октавианусъ Августусъ, названъ Справедливи, въ малъкъ градецъ на Гелиль Ха-Гойимъ, по име Назаретъ, се роди дѣте, чиито дѣяния и смърть мнозина благочестивци възфалиха. Не ще повтарямъ и азъ словата на тѣхните фалби, защото Синъ Божи надминава всѣка фалба, изречена отъ устни на смъртенъ. Разказвамъ живота, дѣянията и смъртьта на Сина Божи тъй както малцина еѫ спазили въ правдивъ споменъ: — тъй, както е било. Защото моята върховна почить прѣдъ Човека Йешу баръ Йосефъ ме кара да изреча цѣлата истина за Оногова, Който живѣ и умрѣ за истината."
Неговата отправна точка в това духовно пътуване са следните думи:
"В света бе - и светът чрез Него стана.
Но светът Го не позна;
Между свои дойдe.
А своите Го не приеха."
(Благовестие според Иоканаана, 1:10-11)
"В потайна самота и вътрешно мълчание води Бог душата, кога желае да й говори насаме. Искате ли да кажете нещо Богу, трябва да мълчите."
(Михуел де Молинос, “Дyxoвен водач", 1:129, 132)

Цялата книга може да се изтегли оттук.

Из "Моите фундаменти": Майка Тереза

Най-хубавият ден - днешният.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители - децата.
Най-голямото щастие - да си полезен на другите.
Най-неприятния недостатък - лошото настроение.
Най-красивия подарък - прошката.
Най-добрата защита - усмивката.
Най-доброто лекарство - оптимизмът.
Най-мощната сила на света - вярата.
Най-стимулиращия дар - надеждата.
Единствената реалност - любовта.

Майка Тереза, снимка Associated Press

Моята молитва. За Пастирът мой

 23 Давидов псалом

 

1
Господ е Пастир мой;
няма да остана в нужда.
2
На зелени пасбища ме успокоява;
при тихи води ме завежда.
3
Освежава душата ми;
води ме през прави пътеки заради името Си.
4
Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя,
няма да се уплаша от зло;
защото Ти си с мене;
Твоят жезъл и Твоята тояга – те ме утешават.
5
Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми,
помазал си с миро главата ми; чашата ми прелива.
6
Наистина благост и милост ще ме следват
през всичките дни на живота ми;
и аз ще живея завинаги в дома Господен.

Амин!

Из "Моите фундаменти": "Народе????..." (стр. 115 от бележника на Левски)

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!

Стихове Дамян Дамянов
_______________________________

Гледайте и филма

"Паметникът на Васил Левски в София"

Документален филм / Времетраене 08:07 минути / България

Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм.

Сценарий Стоян Радулов. Камера и монтаж Андрей Русимов. Текста чете Мариана Лечева. Звук Борислав Дрянков. Продуцент Георги Крумов

Следете и научете повече за програмата на TVT на see.bg

Из "Моите фундаменти": Д. Дамянов

Многоточие...

Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
...Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...

Дамян Дамянов

"Красив, умен, прилично дебел..."

Колко хубаво, че Карлсон направи звънчевата инсталация!
— Мога да му звънна и сега, ако поискам — помисли си Дребосъчето и внезапно проумя, че това е отлично хрумване.
Той скочи от леглото, изтича бос до прозореца и дръпна връвта. Три пъти. Този сигнал означаваше: „Как може на света да има човек, който е толкова красив и умен, и прилично дебел, и храбър, и добър във всяко отношение като теб, Карлсон!“
Дребосъчето постоя край прозореца не защото очакваше някакъв отговор, а просто така. Но Карлсон все пак пристигна.
— Да, как може! — рече той.
И нищо повече. После литна обратно към своята малка зелена къщурка на покрива.

(Астрид Линдгрен, из "Карлсон от покрива отново лети")

На Л. с любов

"Всичко е любов", смятат мъдрите. "Любовта е лудост", твърди киното. А българите казват: "Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват…" Тази лудост е жажда за живот. И негова вяра. И негова надежда. Тази лудост е самият живот. Неговата най-голяма истина. Eто защо се зарових в преживяванията на най-мъдрите от нас - големите писатели, всеки от които и страстен любовник, за да ги преоткрия.

 

За Стендал "човек е онова, което мисли", Сименон смятал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол", за Вирджиния Уулф "да си само мъж или само жена е фатално", докато Бърнс бил уверен просто, че "девет инча правят дамата щастлива".

За Джеймс Джойс, "любовта става най-досадното проклятие на добрия секс". До тази мъдрост той достига, след като среща през 1919 г. идеала си за жена - Марта Флайшман от Цюрих. За тяхната първа безсрамна нощ писателят по-късно признава, че е "опознал най-студеното и най-горещо място на женското тяло". Джойс обаче прекарва почти целия си съзнателен живот в бурна връзка с първата си любов Нора Барнакл на която посвещава "Одисей", обявена за "най-неприличната книга на Англия и САЩ за 1920 г". Но и в Нора той предпочита повече плътта, както пише: "Наслаждавам се на тръпката, която плътта ми изпитва под ръката ти… Искам да си силна, силна, скъпа! Да носиш гордо голямата си пълна пазва и широките си здрави бедра. Искам да потъна в теб, Нора, моя любов!".
Голотата в любовта е и една от ценностите й, според мистификатора Жорж Сименон. За него се говори, че правил секс с 10 000 жени. "Лягал съм с жени, не само защото ги желаех, но и за да видя голите им тела, порите на кожата им, бръчките им, формите им, лицата им отблизо, без грим." Той вярвал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол". А Сименон искал да знае много. "Истински страдах от факта - казва бащата на Мегре, - че на света има милиони жени, които никога няма да мога да опозная".
Цял живот Чарлс Дикенс така и не открива сродна душа. Още на 17 г. той изживява силна любов с Мария Беднъл, лекомислена девойка, която си играе и капризничи и след 4-годишна агония Дикенс с жестоко наранена гордост я отхвърля на улицата. Тогава той ражда мъдростта, че "любовта пари жестоко". Дикенс се заклева "вече на никого да не показва чувствата си, дори на децата си". По-късно писателят се жени за Кейт Хогарт, но обича сестра й Мери, дори иска да го погребат в нейния гроб, а по-късно има връзка и с третата сестра Джорджина. В мигове на лудост твърди, че е влюбен дори в кралица Виктория. След 22 годишен брак обаче той се влюбва в 18-годишната Елен Търнън, а в писмо до свой приятел споделя: "Защо ми се случва това? Чувствата, които идват, ме разрушават. Все по-често духът ми търси отсъстващото щастие, приятеля и човека до себе си, които никога нямах…"
Като че ли цял живот подобна близост с човек е търсил и Емил Зола, макар да е бил женен за Александрина Мелей (бивша любовница на Сезан) и същевременно години наред да е с метресата си Жан Розеро, от която има деца. В един момент за Зола явно любовта се превръща в милосърдие. През годините, когато живее в кварталите с червени фенери на Париж, трупа сексуален опит от своите съседки. Мизерният начин на живот, който води Зола, оставя отпечатък върху творчеството му. Някои от съвременниците му дори твърдят, че склонността му да описва покварата всъщност е плод на "заболяване в областта на слабините". Не намерил същността на любовта, в края на краищата Емил Зола влага потиснатите си емоции в писането и книгите му изобилстват с реалистични описания на секс и голота.
За разлика от него Джек Лондон винаги е бил пределно ясен с жените. От тях той изисквал предимно толерантност към неверността му, както и да му родят син - мечта, която никога не се осъществява. "Мъжът трябва да обича жената и нищо повече от това", убеден бил авторът на "Дивото зове". Лондон не се свени да разкрива идеите си за любовта в своите творби. Втората му жена - Бес, обаче не толерирала никак странностите на Джек. Тя смята, че "да устоиш на щенията на плътта е въпрос на воля". Но до самия му самотен край жените постоянно връхлитат синеокия, къдрокос и мускулест писател, който сам се определял като луд любовник.
Такъв е бил и Пол Верлен. Грозотата и немарливостта на големия френски поет формират голямата му чувствителност още от 12-годишна възраст, както сам си спомня. В училище го привличат момчетата, с които завързва "верни" приятелства. На 17 вече е постоянен клиент на проститутките, с които "вкусва с истинска наслада забраненият плод на любовните удоволствия". Че за Верлен любовта е чувства свидетелства бракът му с Матилд Моте, представителка на средната буржоазия. Както и двугодишната му връзка с друг колос на френската поезия - Артур Рембо, която започва веднага след като открива, че Матилд е просто суетна еснафка. Личните си отношения с Рембо Верлен пресъздава в "Нощта на Херкулес", като говори за радостта, споходила "любовта на тигъра". Всъщност Пол живее като сексуален разбойник. Хвърля се от една пагубна връзка в друга, раздвоен между насилие и покаяние, скандали и помирение.
Авторът на незабравимите стихотворения "В цъфналата ръж", "Финдли" и "Старата любов" Робърт Бърнс гледал доста по-ведро на този "проблем". За него в любовта основно значение имал… размерът. И макар любовта и поезията да били неотделими за него, той стига до категоричното заключение, че "девет инча правят дамата щастлива". В едно от писмата до брат му Уилям, публикувано посмъртно, Робърт Бърнс го съветва "да опита да получи интимност веднага, щом усети симптомите на страстта", защото само това е "гаранция за спокойствие". Себе си Бърнс нарича "истински поет в ентусиазма на страстта" и обявява, че "благоденствието и щастието с любимия обект е първостепенно и ненарушимо чувство, завладяло душата му".
Но виж, Вирджиния Уулф, основа на кръга "Блумсбъри", е нещастна в любовта. От шестгодишната й възраст с нея блудстват двамата й братовчеди - първо Джералд, а после и Джордж Дюкуърт. Затова не е странно, че по-късно Вирджиния флиртува с мъже, но обича жени. Личната й трагедия е илюстрирана в известната мисъл: "Изцяло и категорично да си само мъж или само жена е фатално - по-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж".
Авторът на "Алиса" Луис Карол пък така и не разбрал любовта през целия си живот. Той имал един единствен сантимент - малките момиченца. Затова той не се занимавал с жени и умрял без да загуби девствеността си (макар да звучи невероятно). Въпреки недоказаните обвинения в педофилия, той останал благороден, мъдър и чист в помислите си като своите герои. "Ако ограничиш стъпките в живота си до неща, за които никой не би могъл да те упрекне, няма какво повече да сториш за себе си", обичал да казва писателят.
В подобна успокоителна автосугестия изпада и Стендал, който създава бейлизма - метод за съзнателно възпитание на чувствата и мислите. Той смятал, че "човек е онова, което мисли". По повода на надгробната му плоча по негова заръка е изписано: "Анри Бейли, миланец, живя, писа, обича". И наистина, в секса Стендал прохожда с проститутки. "Това, че насила си наложих да преодолея свенливостта си и липсата на опит, направо ме уби и дълго не можах да се съвзема", пише авторът на "Червено и черно". Но по ирония любовите му са свързани с много мъки по недостъпни жени.
До края на живота си и Ханс Кристиян Андерсен не открива любима жена, с която да изгори в пламъците на любовта, така, както пише в "Храбрият оловен войник". "Огромно чувство на плътско желание и вътрешна битка. Още съм невинен, но кръвта ми гори. Почти съм болен", е записал той в дневника си през 1834 г. "Аз съм грозен, а всъщност - останах и беден, и няма жена, която да се омъжи за мен. Ще остана сам - като бедния магарешки бодил, който боде, защото такава е участта му", горчиво пророкува той.
Дали пък всичко написано дотук не идва да покаже най-жестокото, че любовта е споделена самота? И големите писатели, и ние всъщност, каквото и да правим, по един или друг начин се стремим към същността на тази най-сложна дума. Остава само да се държим далече от пропастта на Холдън ("Спасителят в ръжта", Дж. Селинджър), към която политаме всеки път, щом потърсим Нещото, което средата не може да ни даде. Чистотата на любовта…

Текст и дизайн на снимките Стоян Радулов
Илюстрации от Ludwig Von Hofmann

Апатията и неописуемата агресия - истински грехове

„Апатията. Тя проличава в начина, по който хората мислят, общуват и функционират. В нежеланието да излязат от кълчищата, в които са се омотали с помощта на обществото, разбира се. Казват: "Предавам се! Бях дотук! Не искам повече да се занимавам". Признавам, че тази апатия е доста силна и у мен. Но все пак продължавам да се боря. Но по-голямата драма е в неописуемата агресия. Истински грях. Изведнъж хората около мен - някои от тях изключително интелигентни и на високо средноевропейско ниво - станаха съдници. В божествения смисъл на думата - забравяйки кой единствено има право да съди. Хвърлиха се в дребнотемието. В отказа да живеят собствения си живот, опитвайки се да живеят този на другите. Появи се постоянно прибързване във всичко. Няма осмисляне на ситуациите, а само фронтална атака. Полусамоубийствена. Заради всичко това се отдалечихме един от друг - като хора и като българи. Трудно ни е да си кажем нещо хубаво. Заливаме се с чернилка - постоянно и отвсякъде. Забравяме да се усмихваме, да си разменяме майтапи и смешки. Да се борим за семействата си, за духовното си оцеляване. За наистина важните неща, които можем да променим със собствени и задружни усилия. Започнахме да говорим по принцип - анти или про. Нямам обяснение защо станахме толкова лоши, без да сме такива всъщност. Но процесът на насъскване и обезличаване е от десетилетия. Отказът от правила - също. Няма как да създаваш нещо добро, когато основни понятия са обезсмислени - любовта, семейството, приятелството, вярата, отговорността. Все едно са били в друг свят и в друго измерение. Принципите, които държат хората духовно живи, винаги са били едни и същи. А ние се отказахме от тях.” – сценаристът Димитър Стоянович пред Албена Атанасова в интервю за в. „Стандарт”.

Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици

„Въздухът е топъл и свеж, пълен със сенки и мечти... Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици... Жертваме всичко за фантазиите, които изчезват една след друга. Предаваме амбициите си, мечтите си... А приятелите?... Приятелството не е кой знае какво, но онези, които го презират може да са най-добрите ти приятели... Удоволствието, което ни дава един артист, е да ни покаже един свят в повече” – Марсел Пруст, из многотомния роман „По следите на изгубеното време”, из едно писмо до приятеля му Антоан Бибеско и из филма „Една любов на Суан” със сценарист Питър Брук – любим филм, в който Ален Делон е превъзходен барон дьо Шарлю.

Хората, които обичам

"Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Парадокси. Такива, които имат малки вселени в себе си и могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед. Или да замръзне. Такива, в чиито очи се крият много истини, стига да можеш да ги видиш. Хора, мисълта за които не те оставя да спиш нощем. Които карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. Обичам ги. Светът има нужда от повече като тях, защото, нека си признаем - няма по-отегчаващо и често срещано нещо от това да си просто скучен. И сив."
Само за една вечер попаднах три пъти на тези думи. И не се стърпях да ги запазя за себе си и да ги споделя тук, защото и аз ги обичам. Искам в света да има все повече от тях; да ни вдъхновяват с примера си и изобщо с всичко това, което са. Хора, които искат да бъдат и така да променят света - всеки ден.
А ако можех непрекъснато да съм заобиколен с такива хора, сигурно щях да съм като в рая.
Но, това не са единствените хора, които обичам.

И ТАКИВА ХОРА ОБИЧАМ:

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)

А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.

"Непримиримите" са измислени от Миряна Башева, но не пречи да обитават и моята глава. А да си призная честно, и още един вид хора обичам:

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

    и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
    над калта, над сгурията в двора,
    и добре, че се срещат единици поне
    от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

    и говорим за глупости, важно вирейки нос,
    или с израз на снобска умора,
    и изобщо стараем се да не става въпрос
    за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

    но защо ли тогава нещо тук ни боли,
    щом ги видим да литват в простора -
    да не би да ни спомнят, че и ний сме били
    от вида на хвърчащите хора?

Хвърчащите хора из света забеляза първи Валери Петров, но се оказа, че е имало и други свидетели за съществуването им:

ЛЕТЯЩИТЕ ХОРА

Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.
Летящите хора са малко на брой,
но техния свят е до болка и мой.
Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.
Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.
Летящите хора - повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди и смях.
Летящите хора макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мигът.
Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат, та летежа да стане.
Летящите хора ги срещаш и ти,
но техния полет е в други среди.
Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът - мечта.
Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.

Вярвам, че след като Валентин Йорданов ги открива впоследствие, сред тях са се намерили и други хора. Много се надявам да е така, защото поне засега аз успявам да летя само насън.
От моята кръвна група са и хубавите хора на Станка Пенчева:

ХУБАВИТЕ ХОРА

Те са светли като - диамантите.
Те са редки - като диамантите.
Разпилян е чистият им блясък
сред безкрайни пластове от пръст,
камъни и пясъци...

Мен ми стига, че все пак ги има
по земята -
хора, като мене, зрими.
Ни измислени, не святи.

Стига ми, че в пътища мъчителни
те понякога ме стигат, задминават.
И не знам с кръвта си ли, с очите ли-
хубавите хора винаги узнавам.

Може би -
по топлината, със която ме докосват,
по оная яснота,
дето всичко сложно прави просто;
може би -
по радостната болка,
по мъчителния парив,
нещо хубаво и аз да сторя...

И не питам колко са.
Стига, че ги има -
истинските, хубавите хора.

Моите ШАРЕНИ ХОРА пък опознайте тук.

Обичам да чета стиховете на майка ми Нина... и да ги слушам

Всички клипове от проекта, в който актрисата Мариана Лечева чете поезията на Нина Радулова, можете да гледате и слушате в плейлистата горе.  

Устрем

Все още тропот на коне
тревожи
дните ни,
надбягващи се
с времето.
На съвестта
прабългарските мечове
със злобата
и завистта
сражават се.
Все още!
И тъй
към теб,
към мен,
към нас
препуска конник,
на обичта
с доспехите
брониран.
През робства
и пепелища
ръката си
напред е
устремил,
за да текат свободни
на България реките.
Все още тропот на коне
разпъва
мислите,
надбягващи се
с времето.
За да живеем
българи,
със силата
на днешния
и утрешния ден,
в най-вярната
посока
устремени…

Сбогуване
Преди да си отидеш,
обърни се!
Единствената власт
във тоя миг
е да те гледам.
Да милвам с поглед
устните,
лицето
и косите
в минутата последна.
Да те отричам
и обичам
в часа,
превърнал се
във вечност.

* * *
                           На Иван
Животът е сълза -
от
обич,
радост,
мъка,
гняв…
Изтрита нервно със ръка.
И продължавам -
по-нататък.

Оставих ли следа?

Стихове Нина Радулова 
________________________________

"Устрем" е така нареченото програмно стихотворение на все още неиздадената поетична книга на моята майка, което събира в себе си, дори само в една дума, нейната същност през времето и пространството. Написано е през далечната 1981 г., когато съм бил само на 9 години, но далеч не е нито първото, нито последното, сътворено от нея. "Сбогуване" пък е моето любимо...
Майка ми пише още от ученичка. И до днес споменава с уважение своя учител по български език и литература в панагюрската гимназия г-жа Вълкова... Никога не съм я питал, какво я е накарало да заобича литературата и книгите по начина, по който ги обича. Всяка вечер заспива с книга. Не мигва, ако не докосне страници... Дори професионално е свързана с писаното слово - завършила е библиотекознание и библиография и целият й трудов път е минал като библиотекар - първо в "Оптикоелектрон", а последните 20 години и в "Асарел-Медет". Всъщност тъкмо пенсионирането й на 1 октомври, което съвпадна случайно или не със световния Ден на поезията, ми даде повода с баща ми и сестра ми да й направим дълго замислен подарък. Поканих обичаната от мен актриса Мариана Лечева да прочете избрани творби от майка ми. След което ги визуализирах и горното клипче е част от този проект.
Майка ми е изчела десетки хиляди томове книги и безчет други печатни носители... Тя е човекът, който ме накара да разгръщам белите страници; тайно и подмолно ми открехна един свят, който изглежда е по-голям от нашия - защото това е свят на въображението и на фантазията. И през всичките тези години е писала.
Някои от кратките й стихотворения са публикувани спорадично в местната преса. Но повечето никога не са виждали "белия свят". През 80-те тя е един от членовете на литературния кръжок "Богдан Овесянин" в Панагюрище (днес това е литературният клуб "Виделина"). "Моите стихове съм творила, след като осъзнах какво е да обичаш", казва майка ми. И доказателствата са в самите тях. Например това кратко стихотворение по-горе, посветено на баща ми, е писано през 2008-ма. Майка ми, разбира се, има и много други за него и за хората, които обича. "В окото на бурята" пък е посветено на мен. Понеже все се "бутам между шамарите", както казва Митко Стефанов, и все търся себе си в мътилката на житейската атмосфера. "Надежда" пък е за сестра ми, която носи удивително красиво име. А без надежда, какъв устрем?... Докато"Извор" е посветено на единствената нейна внучка и моя племенница... Анна.
Обичам да чета стиховете на майка ми. Те са стройни, точни, лаконични и добри като нея. Сигурен съм, че на повечето от вас също ще допаднат. Ще се радвам и да ги чуете в изпълнението на актрисата Мариана Лечева, която притежава глас дълбок, мек и уютен.
Обичам те, майко!

Стоян Радулов

Всички видео импрасии по стихове на Нина Радулова:
https://www.youtube.com/watch?v=BA_7ifwWsfA&list=PLHECS8ZmoA54Hw5WraBZYlY4RkssGpaAL

Записки под възглавката... (Из дневника във ФБ)

"Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии... Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди."
Това е Херман Хесе в "Степният вълк" (1927 г.), без да има представа, че описва и първите деситилетия на ХХІ-вия век. Ако живееше днес, сигурно би се самоцитирал и вероятно би отишъл много по-далеч... Налазват ли ви мравки? 23 години (от 17-та до 40-та) живея в безвремието на т.нар. "преход". Но как да се разсърдя на историята?
____________________________________
"Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея."
(08.11.1964 г. из дневниците на Александър Геров)
Жалкото е, че 50 години по-късно времето е друго, но опасението на Геров се е сбъднало. Културното мракобесие е настъпило.
И все пак... Има за какво да пише човек.
Но дали му се пише на човекът?
А другото... То е неизбежно...
____________________________________
"Беше време, когато парите течаха като река към капиталистическите страни. Достатъчно бе да се наведеш и да ги вземеш. За щастие имаше неколцина, които отказваха да се наведат."
(Фр. Бегбеде)
Кой познава днес ненаведени?