Относно: Радулов, Стоян. Поздравъ отъ Панагюрище. Том 1. 2018.
Писмо от читател, вместо предговор към Том 2. 2020.
§§§
Щрак.
Изненадващо и много приятно начало! Едно повтарящо се междуметие, но не стряскащо, а подканващо, въвеждащо.
Чувам мекото щракване на фотоапарата и виждам Панагюрище, усещам топлината, мекотата и чувам мелодията на панагюрския говор. Усещам топлата панагюрска душа.
А не съм била в Панагюрище.
Щрак.
Богатият картинен език на Стоян Радулов ме е пренесъл там. Той просто не ме оставя да се настроя на строгата документално-изследователска вълна, което по подразбиране се очаква от мен, а ме въвлича в чувствата на снимката, на епохата, на откривателството. И в същото време ми показва точно това – документа като носител на информация, без декоративни или сантиментални изкривявания, без фалш и залъгалки – само автентичност, само истина, при това – в нейната пълнота.
Прави ми впечатление и старателното посочване на източниците.
Описаните проучвания на историята на някои конкретни снимки ме правят съпричастна на „разследването“, уплътняват представата ми за значението им. Например „Българско хоро в Панагюрище“. Усещам насладата от откривателството и от това, че не съм останала на повърхността на факта, а навлизам в живота, изобразен на картичката, в историята ѝ и дори разбирам влиянието ѝ върху хората от епохата. И отново ме кара да се усмихвам, съпреживяла радостта на откривателя. Увлича ме дотолкова, че се хващам как потропвам хорото, което може би панагюрци потропват. Питам се дали знам щеркольовата, знам ли каракачанското или някое от другите изброени хора? Впрочем и с това описание се добавят допълнителни знания – за местните хорà – а това увеличава любопитството ми.
Щрак!
Седянката: „…че хората продължили да се търсят едни други.“ (с. 52) Е, как да пропусне човек тази вметка, която за онова време не значи нищо – хората да живеят с хора е нещо, което не само се подразбира, но и няма алтернатива. Но днес… Днес ни трябва подсещане, трябва да ни се каже, да ни се напомни (!), че хората трябва да се „търсят едни други“.
Обичам да чета краеведски книги. Чета и такива, които са за далечни от моя роден край селища на България. Но не бях си и помисляла да чета за Панагюрище. Защо ли? Моят край в миналото е беден, народът му е неграмотен, а и до днес е слабо проучен. А Панагюрище! Панагюрище е символ на българския дух, град с историческа значимост. Не очаквам да намеря паралели. Но Стоян Радулов просто ме предизвика, не ми даде възможност да прелистя небрежно страниците на книгата. Чувството на радост е за мен основното чувство по време на четенето ѝ. Очаквам с нетърпение следващия том от поредицата. Старите панагюрци ме изпълват с възхищение и въодушевление. Очевидно и новите.
Книгата покрива тематично и хронологично един повече от стогодишен период и с това отговаря на заявката на автора да проследи фотографската история на Панагюрище, но и историята на фотографията, свързана с града. Някак си успява, не залита в една или друга посока, постига равновесие между изображения, документи и разказ. Данните за тях (размери, покритие, автор, източник, хранилище, история на обекта, любопитни факти и др.) се редуват без да стават еднотипни и монотонни, което преди смятах за неизбежно. Понякога има само кратък надпис с името на обекта сред по-обширно обяснените изображения или при основния текст. Навсякъде авторът поставя подходящата илюстрация с необходимите думи… В момента, в който у читателя възниква въпрос, веднага получава отговора. Тази разнообразна динамика на изложението поддържа интереса и на изкушените от фотографското изкуство и неговата история, и на любителите на града, миналото и хората му, а също и на почитателите на българската история въобще. И както се чудя как Стоян Радулов постига всичко това едновременно, откъде намира толкова талант и трудолюбие (защото краеведските изследвания са доста изтощително занимание), отварям следващата страница (176) и авторът веднага ми отговаря със следния цитат:
„Не можеш да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от най-крехка възраст.“ (Георги Гемиджиев, един от най-добрите познавачи на панагюрската история… Бел. на Стоян Радулов)
Ясно. Не стига само талант. Трябва и панагюрска кръв.
Щрак.
Ако за мен, която не съм виждала Панагюрище, нямам роднини там и за която Панагюрище е част от общата българска история (вярно – част от най-значимата българска история, но все пак не и от моята лична) тази книга е така поглъщаща, какво ли е усещането на панагюрци?!?
Щрак!
Благодаря на Стоян Радулов за това, че с книгата си „Поздравъ отъ Панагюрище“ ми създаде неочакван духовен празник!
Незабравка Лалова
Няма коментари:
Публикуване на коментар