За Стендал "човек е онова, което мисли", Сименон смятал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол", за Вирджиния Уулф "да си само мъж или само жена е фатално", докато Бърнс бил уверен просто, че "девет инча правят дамата щастлива".
Голотата в любовта е и една от ценностите й, според мистификатора Жорж Сименон. За него се говори, че правил секс с 10 000 жени. "Лягал съм с жени, не само защото ги желаех, но и за да видя голите им тела, порите на кожата им, бръчките им, формите им, лицата им отблизо, без грим." Той вярвал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол". А Сименон искал да знае много. "Истински страдах от факта - казва бащата на Мегре, - че на света има милиони жени, които никога няма да мога да опозная".
Цял живот Чарлс Дикенс така и не открива сродна душа. Още на 17 г. той изживява силна любов с Мария Беднъл, лекомислена девойка, която си играе и капризничи и след 4-годишна агония Дикенс с жестоко наранена гордост я отхвърля на улицата. Тогава той ражда мъдростта, че "любовта пари жестоко". Дикенс се заклева "вече на никого да не показва чувствата си, дори на децата си". По-късно писателят се жени за Кейт Хогарт, но обича сестра й Мери, дори иска да го погребат в нейния гроб, а по-късно има връзка и с третата сестра Джорджина. В мигове на лудост твърди, че е влюбен дори в кралица Виктория. След 22 годишен брак обаче той се влюбва в 18-годишната Елен Търнън, а в писмо до свой приятел споделя: "Защо ми се случва това? Чувствата, които идват, ме разрушават. Все по-често духът ми търси отсъстващото щастие, приятеля и човека до себе си, които никога нямах…"
Като че ли цял живот подобна близост с човек е търсил и Емил Зола, макар да е бил женен за Александрина Мелей (бивша любовница на Сезан) и същевременно години наред да е с метресата си Жан Розеро, от която има деца. В един момент за Зола явно любовта се превръща в милосърдие. През годините, когато живее в кварталите с червени фенери на Париж, трупа сексуален опит от своите съседки. Мизерният начин на живот, който води Зола, оставя отпечатък върху творчеството му. Някои от съвременниците му дори твърдят, че склонността му да описва покварата всъщност е плод на "заболяване в областта на слабините". Не намерил същността на любовта, в края на краищата Емил Зола влага потиснатите си емоции в писането и книгите му изобилстват с реалистични описания на секс и голота.
За разлика от него Джек Лондон винаги е бил пределно ясен с жените. От тях той изисквал предимно толерантност към неверността му, както и да му родят син - мечта, която никога не се осъществява. "Мъжът трябва да обича жената и нищо повече от това", убеден бил авторът на "Дивото зове". Лондон не се свени да разкрива идеите си за любовта в своите творби. Втората му жена - Бес, обаче не толерирала никак странностите на Джек. Тя смята, че "да устоиш на щенията на плътта е въпрос на воля". Но до самия му самотен край жените постоянно връхлитат синеокия, къдрокос и мускулест писател, който сам се определял като луд любовник.
Такъв е бил и Пол Верлен. Грозотата и немарливостта на големия френски поет формират голямата му чувствителност още от 12-годишна възраст, както сам си спомня. В училище го привличат момчетата, с които завързва "верни" приятелства. На 17 вече е постоянен клиент на проститутките, с които "вкусва с истинска наслада забраненият плод на любовните удоволствия". Че за Верлен любовта е чувства свидетелства бракът му с Матилд Моте, представителка на средната буржоазия. Както и двугодишната му връзка с друг колос на френската поезия - Артур Рембо, която започва веднага след като открива, че Матилд е просто суетна еснафка. Личните си отношения с Рембо Верлен пресъздава в "Нощта на Херкулес", като говори за радостта, споходила "любовта на тигъра". Всъщност Пол живее като сексуален разбойник. Хвърля се от една пагубна връзка в друга, раздвоен между насилие и покаяние, скандали и помирение.
Авторът на незабравимите стихотворения "В цъфналата ръж", "Финдли" и "Старата любов" Робърт Бърнс гледал доста по-ведро на този "проблем". За него в любовта основно значение имал… размерът. И макар любовта и поезията да били неотделими за него, той стига до категоричното заключение, че "девет инча правят дамата щастлива". В едно от писмата до брат му Уилям, публикувано посмъртно, Робърт Бърнс го съветва "да опита да получи интимност веднага, щом усети симптомите на страстта", защото само това е "гаранция за спокойствие". Себе си Бърнс нарича "истински поет в ентусиазма на страстта" и обявява, че "благоденствието и щастието с любимия обект е първостепенно и ненарушимо чувство, завладяло душата му".
Но виж, Вирджиния Уулф, основа на кръга "Блумсбъри", е нещастна в любовта. От шестгодишната й възраст с нея блудстват двамата й братовчеди - първо Джералд, а после и Джордж Дюкуърт. Затова не е странно, че по-късно Вирджиния флиртува с мъже, но обича жени. Личната й трагедия е илюстрирана в известната мисъл: "Изцяло и категорично да си само мъж или само жена е фатално - по-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж".
Авторът на "Алиса" Луис Карол пък така и не разбрал любовта през целия си живот. Той имал един единствен сантимент - малките момиченца. Затова той не се занимавал с жени и умрял без да загуби девствеността си (макар да звучи невероятно). Въпреки недоказаните обвинения в педофилия, той останал благороден, мъдър и чист в помислите си като своите герои. "Ако ограничиш стъпките в живота си до неща, за които никой не би могъл да те упрекне, няма какво повече да сториш за себе си", обичал да казва писателят.
В подобна успокоителна автосугестия изпада и Стендал, който създава бейлизма - метод за съзнателно възпитание на чувствата и мислите. Той смятал, че "човек е онова, което мисли". По повода на надгробната му плоча по негова заръка е изписано: "Анри Бейли, миланец, живя, писа, обича". И наистина, в секса Стендал прохожда с проститутки. "Това, че насила си наложих да преодолея свенливостта си и липсата на опит, направо ме уби и дълго не можах да се съвзема", пише авторът на "Червено и черно". Но по ирония любовите му са свързани с много мъки по недостъпни жени.
До края на живота си и Ханс Кристиян Андерсен не открива любима жена, с която да изгори в пламъците на любовта, така, както пише в "Храбрият оловен войник". "Огромно чувство на плътско желание и вътрешна битка. Още съм невинен, но кръвта ми гори. Почти съм болен", е записал той в дневника си през 1834 г. "Аз съм грозен, а всъщност - останах и беден, и няма жена, която да се омъжи за мен. Ще остана сам - като бедния магарешки бодил, който боде, защото такава е участта му", горчиво пророкува той.
Дали пък всичко написано дотук не идва да покаже най-жестокото, че любовта е споделена самота? И големите писатели, и ние всъщност, каквото и да правим, по един или друг начин се стремим към същността на тази най-сложна дума. Остава само да се държим далече от пропастта на Холдън ("Спасителят в ръжта", Дж. Селинджър), към която политаме всеки път, щом потърсим Нещото, което средата не може да ни даде. Чистотата на любовта…
Текст и дизайн на снимките Стоян Радулов
Илюстрации от Ludwig Von Hofmann
Няма коментари:
Публикуване на коментар