На баща ми

Иван Радулов

Тя е песен за Балкана
и за буйното зелено Средногорие...
И за обичта ни...
Откъдето първите реки се стичат -
най-отдавнашните мои спомени -
думите забравени...
                              И обичта ни...
Тя дъхти на горски ягоди,
малини, шипки, боровинки.
Напита е с води от нашето
Хайдушко кладенче,
по-чиста от небето над скалите е,
където тичах с дечурлигата...
А нашите седяха край огньовете
и греяните песни в чашите,
които и Бенковски е надигал,
и другите войводи от Оборище...
                             И обичта ни...
И искам да те чуя
пак да пееш
с пълно гърло сред букаците
най-древните сърцати истини,
с които си израснал ти
и нашите деди
през времето
на всебългарското ни Възраждане,
избрало свободата
пред смъртта на вечното покорно гниене,
което навикът предизвестява
и днес отново тегне над Родината.
                            И обичта ни...
Искам да пробудя спомена
от свойто детство,
да прогоня този страх човешки
и като ослепителна светкавица
от връх Братия да вдигна в погледа си
                       вярата,
че ще ни има
винаги,
завинаги,
както вечна е гората
и зората от Висок на изток.
                           И обичта ни...
Не сме родени слепи
ние, младите.
Ние сме невинни по призвание.
     Все още ми дъхти на ягоди...
     Все още чувам песента сред буките...
     И нося я със мене
     от онова далечно време.
     Чистотата й не е отнета.
                          И обичта ни....

Стихове Стоян Радулов