не е истина, ама боледувам от идеалност.
Бягството е моят антидепресант.
Но и злоупотребата, уви, не ме спасява.
Скрил съм се зад тлъстини от срам,
тъпча се със красота, преяждам уж със радост.
От сутринта до мрака се наливам с разни чудеса,
но грозното животът бавно умъртвява.
А то е бяло като смърт, като платно
и върху него трябва да се нарисувам. Сега,
дайте ми, за Бога, силите да пресътворя света!...
Или поне ваксина да измисля, братя.
В диспансера по дисморфофобия лежа,
смъртоносно заразен, нелечимо с идеалност.
Стихове Стоян Радулов
София, 2014
Няма коментари:
Публикуване на коментар