Няколко шантави асоциации върху каменни текстури

раковини и миди, канали и шлюзове, тотеми и идоли

#.#:|:

-/#+_... а може би просто - дървото на Джошуа

плоскости и кръстове, жертвоприношения и Възкресения

светлини и сенки, ридове и долини, копиеносци и жертви

долини и равнини, устия и делти

Записки под възглавката... (Из дневника във ФБ)

"Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии... Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди."
Това е Херман Хесе в "Степният вълк" (1927 г.), без да има представа, че описва и първите деситилетия на ХХІ-вия век. Ако живееше днес, сигурно би се самоцитирал и вероятно би отишъл много по-далеч... Налазват ли ви мравки? 23 години (от 17-та до 40-та) живея в безвремието на т.нар. "преход". Но как да се разсърдя на историята?
____________________________________
"Най-страшно е да не настъпи културно мракобесие, както при култа. Тогава за какво трябва да пише човек. А нима сега ми се пише за нещо? Уви, за нищо. Трябва вече да се умира, но смъртта дълго ще трябва да се чака. А колко е тъжно да се мисли и за нея."
(08.11.1964 г. из дневниците на Александър Геров)
Жалкото е, че 50 години по-късно времето е друго, но опасението на Геров се е сбъднало. Културното мракобесие е настъпило.
И все пак... Има за какво да пише човек.
Но дали му се пише на човекът?
А другото... То е неизбежно...
____________________________________
"Беше време, когато парите течаха като река към капиталистическите страни. Достатъчно бе да се наведеш и да ги вземеш. За щастие имаше неколцина, които отказваха да се наведат."
(Фр. Бегбеде)
Кой познава днес ненаведени?

На баща ми

Иван Радулов

Тя е песен за Балкана
и за буйното зелено Средногорие...
И за обичта ни...
Откъдето първите реки се стичат -
най-отдавнашните мои спомени -
думите забравени...
                              И обичта ни...
Тя дъхти на горски ягоди,
малини, шипки, боровинки.
Напита е с води от нашето
Хайдушко кладенче,
по-чиста от небето над скалите е,
където тичах с дечурлигата...
А нашите седяха край огньовете
и греяните песни в чашите,
които и Бенковски е надигал,
и другите войводи от Оборище...
                             И обичта ни...
И искам да те чуя
пак да пееш
с пълно гърло сред букаците
най-древните сърцати истини,
с които си израснал ти
и нашите деди
през времето
на всебългарското ни Възраждане,
избрало свободата
пред смъртта на вечното покорно гниене,
което навикът предизвестява
и днес отново тегне над Родината.
                            И обичта ни...
Искам да пробудя спомена
от свойто детство,
да прогоня този страх човешки
и като ослепителна светкавица
от връх Братия да вдигна в погледа си
                       вярата,
че ще ни има
винаги,
завинаги,
както вечна е гората
и зората от Висок на изток.
                           И обичта ни...
Не сме родени слепи
ние, младите.
Ние сме невинни по призвание.
     Все още ми дъхти на ягоди...
     Все още чувам песента сред буките...
     И нося я със мене
     от онова далечно време.
     Чистотата й не е отнета.
                          И обичта ни....

Стихове Стоян Радулов

Откровение за реда

Някой виждал ли е сресано дърво ­
или пчела да спазва знаци, докато нектара дири и събира ­
или пък мравката за своето зърно да чака по специален списък ­
звездите ли намигат по компютърни програми ­
вълните ли са като от тангентор управляем ­
или по заповед реките текат към низините ­
и енергия от атомни централи ли са лавите вулкански ­
нима животните в гората на нея плащат наем?

Че в природата и материалния й хаос
цари отчайваща хармония ­
защото нямаме представата за нас,
че сме ноти от божествена симфония
и чувстваме се с нея в дисонанс...

Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")