"ЧЕРНО на БЯЛО" - поетична антология, събрала най-доброто

"ЧЕРНО на БЯЛО" - корицата, фрагмент, худ. Пепа Маркова

Няколко години след зараждането на идеята и три години от замисъла на това издание, юбилейната ми антологична поетична книга "ЧЕРНО на БЯЛО" е факт. Тя идва на този свят точно 15 години след втората ми стихосбирка "Абсолютно: ЛЮБОВ" и 20 години след дебютната ми поетична книга "ПЪТУВАНЕ към АКАША".

На много хора трябва да благодаря за появата на това прекрасно издание и се страхувам да не пропусна някого. На първо място - приятелите, които ме окуражаваха. Сред тях ще откроя Мария Бегова, Стойна Елкина, Катя Зографова, Дарина Дечева (прочее, тя написа и най-хубавия текст за книгата ми, които ще имате удоволствие да прочетете в томчето като предговор) както и Пепа Маркова, разбира се (тя пък нарисува чудните, приказни илюстрации). След това семейството ми и близките ми - те винаги са до мен и ме подкрепят безрезервно. Благодаря и на външните ми рецензенти Георги Спасов и Тодор Каракашев – и двамата от Съюза на българските писатели, за топлото отношение към поезията ми. Книжката нямаше да е факт без съществуването на проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище, който подкрепя личното творчество на талантливите люде от Панагюрище. Благодаря изкючително много за спомоществователството и на Фондация "Асарел" – Панагюрище, сдружение с нестопанска цел, което извършва наистина активно и с отношение общополезна дейност. Признателен съм на професионалния екип на издателка къща "Фабер" – Велико Търново, както и на всички книжари и разпространители. Надявам се, че книгата ще открие точните си и страстни читатели. :)

В "ЧЕРНО на БЯЛО" са събрани моите най-добри поетични творби през годините, както и най-новите ми стихотворения, поетични миниатюри и поеми, някои от които с награди от поетични конкурси, отпечатвани в национални литературни издания и списания, звучали по БНР. Всъщност, това е истинска антология на поетичния ми път през годините и с "ЧЕРНО на БЯЛО" отелязвам 25 години от стъпването ми в света на писаното словото, донесъл ми вече няколко книги, няколко десетки документални филма и няколко хиляди публикации в периодичния печат.

Лебедовата ми песен в областта на лириката, биха казали някои. Или "краят", както казва Дарина Дечева. Веселина Велчева пък смята от своя страна, че това е "ново начало". Признателен съм за думите, които Катя Зографова произнесе веднъж в Панагюрище по повод мои стихотворения: „Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава "тяло" на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Новите стихове на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.“

Ще си позволя да цитирам няколко изречения и от текста на Дарина Дечева – самата тя твърде талантлив поет, затова ценя думите ѝ по специален начин: „Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път... Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден... Тази книга е тъжна и нежна... И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг... Това е книга на щастието. Щастието по Стоян... И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Книгата бе представена на 23 септември 2020 г. в двора на възрожденската Джуджева къща в Панагюрище.

С мен тогава бяха още рецензентът ми Дарина Дечева и музикантите Нонка Маслева и Михаил Караиванов, с техните красиви акустични изпълнения с глас и китара. 

Репортаж и снимки от събитието вижте и четете тук.

Стихове от книгата слушайте тук. / Онлайн поръчки - от тук.

Самостоятелна изложба "ИЛЮСТРАЦИИ" на художника Пепа Маркова бе показана още по времето на представянето на книгата "ЧЕРНО на БЯЛО"...  

Пепа е възпитаник на художественото училище в Казанлък и на Факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Освен живописец, рисувач и график със самобитен стил, тя е талантлив приложник и интериорен дизайнер; работи с коприна, стъкло, дърво, метал и камъни. Изработва бутикови бижута-уникати, рисува върху стъкло и съдове, изработва миниатюрни картички, прави мартеници. Изобщо – златни са сръчните ѝ ръце. Понастоящем живее и работи в София, където заедно с нея сме провокиращ се приятелски и творчески тандем. 🙂 А това са само някои от работите на Пепа, които ще бъдат показани в двора на Джуджевата къща в Панагюрище на 23 септември от 18:30 ч.

Книгата вече е достъпна чрез системата на "Български книжици" –  София – онлайн и в книжарницата им на ул. "Аксаков", под колонадата на градинката "Кристал", както и във всички книжарници и магазини за книги в Панагюрище. 

За екземпляр с автограф се свържете с мен чрез профила ми във Фейсбук и ще получите копие или копия по куриер с наложен платеж. 

За всички актуални книги на пазара от мен, вижте тук: Книги с автограф. :)

Помнете: има и по-добро занимание от писането на стихове - четенето на такива. 

Благодаря ви за вниманието и приятно четене! :)

А това е едно от включените стихотворения, в прекрасното изпълнение на актьора Златко Павлов. Красивата музика е на маестро Филип Маджаров. 

Мегаломанска история от Адамклиси или... "Траяновият обелиск"

"Траяновият обелиск" край Адамклиси е мегаломанска история - така подходяща за големите императори или за... комплексираните диктатори.

Ей сега ще разберете защо...

Някога, през 102 г. сл. Хр., римският император Траян побеждава дакийските племена след продължителни войни. В една от тези битки - битката при Тапае, днес в Румъния, а някога в България, а още по-някога - в земите на траките (мизите, гетите, даките), победата му е внушителна. Ала през 92 г. неговият XXI Хищнически легион е победен, а войниците - избити почти до крак. Та, ето защо в негова чест край Адамклиси през 109 г. римските завоевтели издигат внушителен монумент, вдъхновен от мавзолея на император Август в Рим и посветен на римския бог на войната Марс. На монумента с 54 метопа (барелефи) са изобразени различни битки на римските легиони с враговете на империята, по-голямата част от които се провеждат между 48 и 54 година. Метопите днес се пазят в музей, а един от тях е даже в Цариград. Паметникът тогава има за цел да послужи като предупреждение към племената в близост до новозавоюваната Дакия, превърната в римска провинция. До изграждането му на мястото имало олтар, върху стените на който били изписани имената на 3000 легионери и ауксилиарии, погинали тук в битката за римската република.
Но както често се случва, оригиналният монумент не оцелява до наши дни... Както и Никополис ад Иструм в днешна България - цял град, издигнат в чест на същата успешна военна експанзия, чийто величествени останки днес са до брега на река Росица при Никюп. Дакийските войни са отразени и на фамозната колона насред Траяновия форум в Рим...
И ето, нали румънците се смятат за наследници на онези, някогашните римляни, та... За да се съизмерят с тях, старият им диктатор Николае Чаушеско разпорежда на същото място до селцето Адамклиси да се издигне ако не същият, то поне равен или даже още по-внушителен "Траянов обелиск". И през 1977 г. се появява тази реконструкция-реплика-възстановка-фалшификат... Наоколо има останки от почти недостъпна римска крепост, както и разкопани и изоставени след проучванията гробове, и нито един оригинален барелеф.
И какъв странен паралел: единият самодържец е увековечен в обелиски, докато другият - разстрелян като куче и хвърлен в неизвестен гроб от службите на собствения си режим...
Прочее, това го знам от друго място (тъй като по стечение на обстоятелствата сътворих докуентална лента за Никополис ад Иструм), Траян се влюбва в новите си завоевания, обожава Мизия, където строи град след град, изгражда пътища, фортове и акведукти по целия Дунавски лимес...
А всичко това ми напомня, че сътвореното от живота на човека след преминаването му в Онзи свят, от който никой не се е върнал, остава на Земята - и делата, и победите, и загубите, и парите, и славата, и прокобата, и спомените. Ако има такива, разбира се. Животът ни е миг във Вечността. И за нея може би той, животът ни, е съизмерим с този на... винарките.
Римляните, прочее, са тачели виното.

С.Р. © Сюжетите на Радулов

Под пласта на занимателното слово се крият жилите на истинско самородно „злато”

Рецензия на втория том от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище"

§§§
Стоян Радулов отново се обръща към миналото на Панагюрище, което е неизчерпаемо по теми и внушения. Читателят се запознава с факти, събития и личности, някои от които по-малко известни, но всички с огромно значение с патриотизма, достолепието, достойнството на поведението на панагюреца.
За основа на повествованието са използвани архивни материали – стари картички и фотографии, както и спомени на хора, които са плод на явно голяма издирвателска дейност.
В книгата доминират морално-етичните и естетически проблеми на времето. Историите са свидетелство за стремежа на обществото да покаже своята национална и духовна идентичност. В този смисъл читателят става свидетел как местното и регионалното придобива силно национално значение.
Стоян Радулов успява да събере научно-историческия и белетристичния начин на изказ. В допълнение към него е сладкодумното и оригинално описание на „епизодите”, напълно в стила на панагюрската традиция. Същевременно под пласта на занимателното слово се крият жилите на истинско самородно „злато” с неизмерима ценност, която се оценява единствено с величието на родовата памет. А еднаквите чувства през различните исторически периоди говорят за проникване на времената, където миналото се съдържа в настоящето, а настоящето е белязано от гена на миналото.
Оживяването на стародавните случки и нрави води до видими съпоставки с днешното ни време. Показвайки неподправената и неповторима атмосфера на старо Панагюрище, авторът не спира дотук. От книгата се прокрадва един смущаващ извод – личностите от миналото винаги са гледали най-първо социалното благо, после своето лично такова. И то не само най-забележителните и общоизвестни от тях, като Райна Княгиня или Марин Дринов, но и другите, макар не толкова познати. За разлика от днес, когато нещата са тъкмо обратно и при липсата на алтернативност.
„Поздравъ отъ Панагюрище” е една възстановка на славното минало на този град, а в контекста на изложението се показват същностни черти на българската народопсихология. Книгата има комплексно значение. Тя е познавателна, родолюбива и краеведска и може да се превърне в културно събитие за този край.

Тодор Каракашев,
поет и есеист, член на Съюза на българските писатели, носител на няколко национални награди за поезия, есе и превод.

Дано не спрем да мечтаем - голи и боси след болестта

"Ханами" при сакурите в София. Сн. Стефан Филков

Тучна пролет е. Дори в София, чийто градинки, дворове и всякакви незастроени задоградия преливат от злачна растителност. Пролет, която чаках с неимоверна надежда през всички студени месеци. От година на година все повече ми дотягат мъгливите, студени софийски дни от ноември до март. Едва издържам почти безпрогледния смог, в който надушвам цялото безпардонно и безразлично отношение към самите себе си, което си причиняваме като общество. Смрадта е символ и на вмирисаните ни междучовешки отношения, на които понякога по-приляга прилагателното междузверски. В тоя видим, гъст въздух се нагнетяват едно върху друго ред нечистоплътни обстоятелства и най-невинното сред тях са температурните инверсии - те са незаобиколим географски факт, докато всичко останало би могло да бъде променено...
И ето - пролетта дойде, внезапна, цветна, жадувана, влажна, зелена, кичеста, неумолима... Но покрай нея в живота ни се вмъкна и един никак не невинен, невидим вирус... И изведнъж световната санитарна пандемия сложи ръка върх моята софийска, тучна пролет. Прегради достъпа ми до нея с решетките на карантината... И радостта ми от пролетта започна да нагарча. А от няколко дни насам се хванах, че все повече си мисля за есента. И то не за каква да е есен, а за Болдинската есен на Пушкин. Не знам защо, но тя не ми излиза от главата още от ноември, когато се разхождах и постоях известно време около паметника на поета в София. Още тогава в мен се загнезди предчувствие за нещо мрачно...
Някога, преди години, обичах есента - още повече, че съм роден на прекрасна дата - 17 септември. Съвсем не намирах в този сезон онази тегоба, която често се пркрадва в отношението към нея. Но заради възрастта ли, или заради нещо друго - все повече жадувам за пролет и лято и все по-малко за есента и зимата.
Но да се върна на Болдинската есен.
Пристигайки на 3 септември 1830 г. във фамилното имение „Болдино“, Александър Пушкин е принуден да прекара там почти три месеца. А причината - карантина, заради избухналата епидемия от холера. Успява да се завърне в Москва едва през декември.
За тези три месеца, обаче, той написва произведения, без които днес е просто немислимо да си представим руската литература: довършва романа си в стихове „Евгений Онегин“, за който е прието да бъде наричан „енциклопедия на руския живот“; пише трагедиите „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Пир по време на чума“ и „Дон Жуан“, повестите на Белкин, както и около 30 стихотворения... Ето защо този уникален период за поета се нарича „Болдинска есен“. Нещо повече, след три години Пушкин, вече преднамерено, идва тук за втора „Болдинска есен“ и изпод перото му излизат „Медният конник“, „Приказка за мъртвата царкиня и седемте богатири“, „Приказка за рибаря и рибката“ и „Дама пика“.
Така се оказва, че за поета есента се превръща най-плодотворният сезон. Той успява да превърне заседналостта заради холерата, кишата, лошото време, краткият ден и всичко останало, заради което обикновено не обичат есента, в естествена преграда срещу неприятните опасности, като така се съсредоточава върху главното – творчеството. И върху това да не спре да мечтае...
Но все пак аз не успях да превърна моята карантинна, коронавирусна пролет в плодотворен период, така както Пушкин превръща своята Болдинска есен. Но защо?
Днес е невъзможно човек да се изолира от света както някога. Непрекъснато писукат всякакви съобщения, електронни писма, известия от електронни пощи, месинджъри, групи и прочие социалномрежови инструменти. Те хем ни свързват, хем ни разделят. Но със сигурност не ни изолират. Не си ли в "матрицата" им, сякаш не си на този свят. Освен че безспорно ни помагат в общуването и боравенето с огромна информация, която по времето на Пушкин е била немислима, те ни и объркват, натоварват, уморяват, отчайват... Не знам за вас, но понякога се чувствам почти удавен в информационната вълна. Затова почти не гледам новини и публицистика по телевизията и изобщо - всячески се стремя да разтоварвам обремененото си съзнание, още повече, че над 20 години вече плувам в блатото на българските медии... Т.е. имам опит, уж знам как да се пазя... Така тази принудителна  а мен карантина се превърна в глътка свеж въздух, малка почивка, в която дори творческите импулси (а те винаги са били животорни за мен) се оказаха спорадични.
От 13 март 2020 г., когато парламентът обяви извънредно положение на територията на цялата страна, един куп планове, бизнеси и мечти отидоха по дяволите... Някои загубиха животите си - светла им памет!... Всъщност, това се случи навсякъде по света по доста сходен начин. Всички се оказахме в ситуация неочаквана... Всичко, за което мечтаех и правех макар и дребни планове преди това, се срина. И от няколко дни установих, че не съм толкова депресиран, колкото съм леко уплашен. Не заради вируса, а заради следното: дали ще намеря сили да продължа и след края на всичко това. Да имаш мечти и цели, които да преследваш, да си любопитен и търсещ са едни от най-силните движещи сили на човека. Поне при мен е така.
Но животът и провидението изглежда не се интересуват от нашите мечти и планове. Те се случват така или иначе. И те изправят гол и бос пред ръба на пропастта... Днес караш колело и мечтаеш как утре ще покориш Мусала, но падаш и чупиш крак... Утре си представяш лято с копманията на Джерад Даръл в Корфу, или пътуване из Хърватска Адриатика, но си прецакваш двигателя на колата... Обстоятества превземат дните ти, парите ти, енергията ти, мечтите ти... А за мечтите най-много ме боли.
Затова се моля: дано не спра да мечтая!
Затова си пожелавам не само да доживея следващия “ханами”, но и наистина да успея да се порадвам на това “съзерцаване на вишневия цвят” в цялата му дълбочина и красота. Пък и “ханами” винаги е през пролетта. Няма как иначе да е.
Затова, освен здраве и сила, си пожелавам и Болдинска есен, докато търся спасение в ръжта.
Затова се моля: дано не спрем да мечтаем!
Спрем ли, всичко ще изгуби смисъл.
А на всички ви, освен здраве и сила, желая и светлина.

© С.Р. / Сюжетите на Радулов