Във в. "Време": Най-ценна е подкрепата, получена, преди да е поискана

Интервю на Веселина Велчева за в. "Време", бр. 21 (659), 2012 г. 

- Все още ли ти е по-лесно да кажеш с какво не се занимаваш, отколкото обратното?
- Не си спомням да съм казвал такова нещо. Вероятно някой друг го е споменавал по мой адрес. Донякъде такова впечатление е обяснимо, предвид различните неща, с които съм се занимавал през годините. Но всъщност смятам дейностите и проектите, зад които заставам, за доста последователни и логични. Още от училищната извънкласна дейност по кръжоци, вокални групи и уроците по изкуство в детството и юношеството ми, през пътуването и началните опити за писане в студентските години, та до журналистическото и творческото писане по-късно. Не вярвам на случайности и смятам, че всеки си има път в живота, който следва малко или повече. Доколко успешно вървя по моя, това не мога да кажа. Казвам за себе си, че съм нещо като журналист, нещо като поет, нещо като режисьор, нещо като фотограф, изобщо „като нищо на света”, защото така се усещам. За мен е важно да се изразявам. Общуването ми е много важно. И цялото писане днес е моят начин това да се случва. А съм писал какво ли не – във всички журналистически жанрове, но и есета, стихове, рецензии, критики, а напоследък сценарии за киното и телевизията... Но ти знаеш, че съм бил и продавач, разносвач, книжар, търговец, рекламен агент, оптик, контрольор...
- И все пак с какво точно се занимаваш в момента?
- Основно с редакторска и сценарна работа в телевизията. Отговарям за няколко важни творчески проекта. Вече съм направил над 30 авторски филма за TVT, където съм и отговорен редактор, и винаги работя по няколко едновременно – мои и на други колеги. През последните години малко занемарих заниманията си с „чисто” изкуство, което ми се отрази негативно и сега поправям тази грешка. Започнах да обръщам повече внимание на есеистиката, повече чета, работя и върху третата си поетична книга. 
- Напълно ли изключваш Панагюрище от плановете си?
- Напротив. Всъщност Панагюрище никога не е бил „изключена територия” в съзнанието ми. И няма как иначе да е – тук до голяма степен съм оформен като личност, тук са майка ми и баща ми, някои приятели... Два от филмите ми са конкретно за града – единият е по любимото ми есе „Моят Каменград” на Катя Зографова – в него участват Манол Панчовски и Стайо Гарноев, които безкрайно уважавам и ценя. А други два са посветени съответно на селата Поибрене и на Бъта. Този за Поибрене ми е много скъп, защото е по мотиви от разказите на баща ми, има лични неща в него. Освен това от тази година започнах изграждането и поддържането на електронния вариант на „Чат-пат” (http://chat-pat-literatura.blogspot.com), което ми отнема доста време. Стремя се да го обновявам всеки ден, та постоянно да има нещо ново и интересно. Радостно е, че той и групата към него във Facebook наистина заслужават името си – „Резерват за братя на перото, четката и музиката”. Пък и популярността му доста нарасна, което изисква отговорно отношение. Така че следя всичко в Панагюрище направо изкъсо и – смело мога да кажа – съм доста по-добре информиран от повечето панагюрци за важните неща в града.
- Кое според теб гони любознателните хора оттук? А може би въпросът е неправилен.
- Мястото на живеене, сферата на професионално развитие, стилът на живот са все предмет на личен избор. Въпрос на хоризонти и перспективи. Не мога да отговарям за всички, но е факт, че много умни, образовани и интелигентни хора напуснаха града. Както и много напуснаха изобщо България. Това е симптоматично за разминаването между целите на човека и възможностите за развитие, които му осигурява обществото. Да не забравяме, че и много от големите ни предци са живели в изгнание и по чужбините, но не са спирали да работят на ползу роду. Ценности и морал! Пък и в днешния глобален, технологичен и информационен свят мястото на живеене не е толкова важно.
- Мислил ли си да ходиш в чужбина?
- Имал съм възможности и като студент, и по-късно да замина и да се установя трайно в други държави. Дори сериозно съм го обмислял. Но самият факт, че съм тук и работя за 30 или 50 пъти по-малко пари, отколкото бих изкарвал в чужбина, говори достатъчно. Смятам, че животът е много повече от едни пари, както е много повече и от работата. Пък и съм се оказвал в центъра на събития, които са ме задържали.
- София не е ли като чужбина за мнозина панагюрци!
- Не мога да отговоря на този въпрос. Та тя е само на час и половина път с автомобил! Никога не съм страдал от чувството за малоценност на провинциалиста. Това не е моя тема. Селяндуринът си остава такъв и във Виена, и в Чикаго, какво остава за София, справка – „Бай Ганьо”. Възпитан съм с висок дух, имам труден, но почти непоклатим характер. Няма как да забравя откъде съм тръгнал и кой съм. То значи да плюя на родословието си и на всички преди мен. А не съм такъв. Освен това съм горд, че съм панагюрец. Някои мои преподаватели в университета даже така се обръщаха към мен, с „Ей, панагюрецо!”.
- Кога за последно си имал нужда от приятелска ръка?
- Нали знаеш какво е чешит? В някои отношения съм много странен тип и от всичко, което мога да поискам, най-трудно искам помощ или подкрепа. Не мога и да плача. Смятам, че близките ти хора и приятелите ти най-добре трябва да те усещат като човек и ако трябва да се стигне до момент на „искане” на подкрепа, значи вече някъде сте се разминали. Най-ценна е подкрепата, която се дава без да бъде поискана – като дар. За съжаление напоследък ситуацията в държавата като че ли доста изкривява мисленето на хората и дори го извращава. И на мен ми се случи да бъда предаден от близки приятели. Не съм си представял, че ще ми се наложи да го кажа, но е факт.
- Кое ти дава хъс и вдъхновение?
- Нямам муза или друга такава измишльотина. Сам се провокирам. От някъде дълбоко намирам причини и да се ядосам, и да се вдъхновя. Понякога нещо ме вади извън равновесие за кратко и това ми е достатъчно. Освен това имам за пример пред себе си цяла кохорта силни люде и техните живот или творчество ми дават смисъл да продължавам.
- Кое те уморява?
- Четири неща и ще бъда пределно кратък. Уморяват ме мързелът у повечето хора, претенциите на други без грам покритие, самодоволството и вопиющата простащина, която напоследък дори се институционализира.
- Как си почиваш?
- Със сън и с разходки сред зеленина или покрай вода. Общо взето сред тишина и спокойствие. Сетивата ми са толкова пренаситени от впечатления, че четенето, гледането на филми, театър или обикалянето по музеи и галерии не възприемам като почивка.
- Как се справяш с бита?
- Криво-ляво... Единствената ми гордост е, че готвя много добре. Гледам на храната не само като на ядене, а и като на изкуство. Често готвенето или пазаруването на храна са ми по-приятни от писането, снимането и рисуването.
- Последната ти смешна случка?
- Най-много ме разсмива моят котарак – прави невъобразими котешки неща. Новините също са много смешни – често извадени сякаш от пиеса на Радичков или на Бекет. Човешката глупост е непресъхващ извор на смях.
- Последната ти тъжна случка?
- Осъзнаването колко съм малък и нищожен в сравнение с природата около мен. Провокира ме земетресението в Перник, което силно разлюля блока, където живея. Тъжно е, че само около подобни екстремни случки разбираме празната суета на човешкия живот.
- Последното ти щастливо събитие?
- Открих няколко неподозирани неща при скорошно пътуване до Пловдив. Способен съм да се радвам като малко дете, когато правя лично откритие.
- Какво четеш в момента?
- Покрай „Чат-пат” ми се налага да чета и препрочитам доста родни автори. Открих нови и ярки за мен гласове като Кръстьо Раленков и Дима Дюлгярова – нея я познавам отдавна, но новата й поезия е направо зашеметяваща. А Кръстьо скоро ще го видим с дебютна книга, сега е включен и в сборник с къси разкази... Чета първия роман на Мартин Райчевски „Безкрайна нощ”. Това е нов български романист с вече три книги и ми е любопитен. Едновременно с това за кеф и разтуха чета „Неканоничният Вазов” на Катя Зографова – няма да спра да се наслаждавам на игривия й, ярък език, с който пише леко за сериозни неща, следя и няколко списания и сайтове за култура и литература.