Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Небивал спомен за Поленето. И още за рисуването и учителите

Фрагменти...
Първата ми учителка по рисуване в прогимназията - Иванка Раленекова. Учеше ни хем на отношение към изкуството, хем на малко техника - и за линиите, и за светлосенките, и за перспективата, как да смесваме водните боички и т.н. В нейните часове за първи път се докоснах и до истинска глина - от онази същата, в която братя Дейкови са открили през 1949-та Панагюрското златното съкровище. Майсторът грънчар бе току до къщата на д-р Дееничина, срещу училището.
После, при Катя Станчева имахме ателие по приложни изкуства - тя ни учеше как да правим колажи и разни пана, не само от хартия - самата тя работеше много с лен. По стъпките на големите пък тръгнах при бате Цецо Панчовски - направи кръжок по живопис в училище "20 април" - прекосявах почти целия град, включително зимата, за да ми показва тънкостите на изобразителното изкуство. Но това продължи само година, даже и по-малко - бил съм шести или седми клас.
Но най-големият ми учител в изобразителното изкуство е Манол Панчовски - първите истински скици с молив и с въглен, първият досег до маслото и истинското платно. (Опъвахме си го сами, сами си сковавахме рамките, грундирахме си го и т.н.) Всяка седмица по два пъти за по няколко часа старата Ланджева къща в Панагюрище приемаше групата ни от 6-8 деца и се превръщаше в нашия дом на приказките. И така две години. Даже си мислех, че ще ставам художник, виждах се в големите ателиета на Академията в София или зад чертожните маси на Института по архитектура.
Както и да е...
На всички тези хора - благодаря ви!
Рисуването обаче остана моят начин да се скрия за по няколко часа от света, който пресища сетивата ми все по-често не само с хубави неща. Когато имам време, разбира се - за да потъна наистина в света на красивото, на цветното, на спокойствието. Винаги имам подготвени моливи - от 2H до 2В, малко листа, кадастрон или скицник под ръка, комплект пастели, въглен и акварели...
Молете се за сърцето ми...

© Стоян Радулов

П.П. На Поленето, днес под язовира, е била родната къща на татко ми. Затова нямам детски спомени от село, както например от заниманията ми с рисуване. Но пък мога да си ги нарисувам. Когато ходя на Поленето, винаги виждам в съзнанието старите къщи, хармана, диканята... И ходя до старите орехи; те поне още са там...

Небивал спомен от Поленето, рисунка с въглен

Из "Моите фундаменти": Майка Тереза

Най-хубавият ден - днешният.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители - децата.
Най-голямото щастие - да си полезен на другите.
Най-неприятния недостатък - лошото настроение.
Най-красивия подарък - прошката.
Най-добрата защита - усмивката.
Най-доброто лекарство - оптимизмът.
Най-мощната сила на света - вярата.
Най-стимулиращия дар - надеждата.
Единствената реалност - любовта.

Майка Тереза, снимка Associated Press

Дърва. . .


Дърва

Търкулва се в калта и глухо изскимтява
надеждата на най-новата от новите години -
досущ като почернена от умрялата мечта жена,
че тоя недолюбен Черен Петър ще отмине.

Не е ни петък, ни тринайсти, а поличбата
от коледната пита сякаш е късмета
си на карти да изгубиш. И как самотна тишина
потъва във забравената блага дума за утеха.

И ти скърбиш, досущ си стар радиатор,
продънен като джоб на най-окаян просяк.
А можеше да си голям... Можеше и гладиатор!...
Без църква се топи светът ти - църковен восък.

И без надежда, без мечта се свиваш сам
между печката и пълния хладилник.
Колелото на съдбата те оставя ням,
сърцето - празно, а в душата - зимник.

Но ето, че стрелките инак бодро пеят...
Дали си ги разбрал, дали си ги видял?!...
Добре, че са дървата да посгреят
животеца ти дребен и замръзнал от печал.

Стихове и снимки © Стян Радулов

Небето на Барселона

NOSTALGIA
¡Oh verdades
permanentes, aunque silenciosas
por falta de expresion!

(Joan Brossa, Poemas de El saltamarti)


В Барселона съм. Рано, рано сутринта на пристанището. Изоставих всички, с които бях, за дойда тук сам и да се взирам за пореден път в един от звездобройците на скулптора Роберт Лимос. Това са всички онези плаващи скулптури, нарчени от него тъкмо "Miraestels", които той е инсталирал в най-голямото пристанище на Каталуния, за да поздравяват кораби и лодки и да посрещат, и да изпращат сутрин и вечер звездите. Те неволно ме пренасят на крилете на някой албатрос или поне на някоя нежна чайка, обитаваща съзнанието ми. И ако изключа звуците, които чувам в главата си - непрестанните птичи крясъци, корабните сирени и шумът от денонощната върволица по сюрреалистичните кейове, то остава тъкмо онази тишина, за която говори и поетът Хуан Броса в своята поема "El saltamarti". Защото тъкмо тя е вдъхновила Лимос да сътвори своите звездобройци. Хуан Броса (1919-1998) е бил сред най изявените арт личности на Барселона – световноизвестен поет, поставян многократно драматург, талантлив графичен дизайнер и експериментален визуален артист, концептуалист. Запознатите с твореството му казват, че неговата "визуална поезия" (poesia plastica), създадена на каталунски, преминава езиковите граници и е възприемана като еталон в много части по света...
Звездобройците, поклащащи се от морските вълни като шамандури, но изпълнени за разлика от последните с огромно съдържание; чайките и албатросите; всички шумове на колосалното пристнище; потокът от хора с най-различни лица, красота и история; тази магична, влажна светлина на морския въздух и поднебието на великолепната статуя на Колумб, под която се разиграва целият този спектакъл - те ме изпълват с носталгия... А е странно да изпитваш носталгия по място, което не ти е родно, което всъщност е на 2500 километра от родния ти дом.
Но моята носталгия по Барселона, по небето на Барселона, е носталгията по един друг свят: това е свят по-красив, по-сътворен и по-замечтан от този, който повечето познаваме. Това е светът, пресъздаден от Дали, Пикасо, Гауди, Миро, Хуан Броса и Роберт Лимос...
Тук няма никакво значение "постоянството на паметта" и всичко, което Салвадор Дали е вложил като идея в тази велика своя картина: понеже и моето време е огънато като в неговата рамка. Изкривено е досущ Веласкесовите Менини в картините на Пикасо, изпълнили два двореца в Готическия квартал на Барселона, където е неговият музей, включително и неговия "Арлекин"; моето време тук се е надиплило като невъобразимите форми в сградите на Гауди из целия този прекрасен град, начупило се е е като в техните керамики и огледала... И е тъй шарено и тъй изпълнено с живот...
Това е носталгия в най-чиста форма. Това е истината, която мълчи в тишината, докато намеря думите, с които да я облека. А дотогава и завинаги аз оставам един от звездобройците на Лимос - няма как иначе - полюшващ се върху своето полукълбо с разкрачени крака за равновесие в този забързан, объркан свят и отправил поглед към Синевата над мен... Понеже аз се намерих в Барселона и прозрях. Това съм. Една малка фигурка в големия свят, една малка песъчинка на върха на морската пяна, загледан в звездите, където живеят истинските мечти. "Това е скромен, поетичен образ", казва самият Роберт Лимос в материала "It's a buoy, it's a boat... No, it's Stargazer" на Julie Chazin за "The New York Times" от 23 ноември 2007 г.
А нима истината за живота е сложна?
Ето, аз съм онзи гларус на кея и си похапвам сандвич с риба тон, който един случаен, възпитан българин има добрината да сподели с мен. Така и пристанището, и водата, и небето са мои – сега и завинаги. Светът е мой. И мога да отида където си поискам. Аз съм свободен. Аз летя. В небето на Барселона.

Текст и снимки © Стоян Радулов


За проекта на Robert Llimos вижте повече тук: www.miraestels.com