NOSTALGIA
¡Oh verdades
permanentes, aunque silenciosas
por falta de expresion!
(Joan Brossa, Poemas de El saltamarti)
В Барселона съм. Рано, рано сутринта на пристанището. Изоставих всички, с които бях, за дойда тук сам и да се взирам за пореден път в един от звездобройците на скулптора Роберт Лимос. Това са всички онези плаващи скулптури, нарчени от него тъкмо "Miraestels", които той е инсталирал в най-голямото пристанище на Каталуния, за да поздравяват кораби и лодки и да посрещат, и да изпращат сутрин и вечер звездите. Те неволно ме пренасят на крилете на някой албатрос или поне на някоя нежна чайка, обитаваща съзнанието ми. И ако изключа звуците, които чувам в главата си - непрестанните птичи крясъци, корабните сирени и шумът от денонощната върволица по сюрреалистичните кейове, то остава тъкмо онази тишина, за която говори и поетът Хуан Броса в своята поема "El saltamarti". Защото тъкмо тя е вдъхновила Лимос да сътвори своите звездобройци. Хуан Броса (1919-1998) е бил сред най изявените арт личности на Барселона – световноизвестен поет, поставян многократно драматург, талантлив графичен дизайнер и експериментален визуален артист, концептуалист. Запознатите с твореството му казват, че неговата "визуална поезия" (poesia plastica), създадена на каталунски, преминава езиковите граници и е възприемана като еталон в много части по света...
Звездобройците, поклащащи се от морските вълни като шамандури, но изпълнени за разлика от последните с огромно съдържание; чайките и албатросите; всички шумове на колосалното пристнище; потокът от хора с най-различни лица, красота и история; тази магична, влажна светлина на морския въздух и поднебието на великолепната статуя на Колумб, под която се разиграва целият този спектакъл - те ме изпълват с носталгия... А е странно да изпитваш носталгия по място, което не ти е родно, което всъщност е на 2500 километра от родния ти дом.
Но моята носталгия по Барселона, по небето на Барселона, е носталгията по един друг свят: това е свят по-красив, по-сътворен и по-замечтан от този, който повечето познаваме. Това е светът, пресъздаден от Дали, Пикасо, Гауди, Миро, Хуан Броса и Роберт Лимос...
Тук няма никакво значение "постоянството на паметта" и всичко, което Салвадор Дали е вложил като идея в тази велика своя картина: понеже и моето време е огънато като в неговата рамка. Изкривено е досущ Веласкесовите Менини в картините на Пикасо, изпълнили два двореца в Готическия квартал на Барселона, където е неговият музей, включително и неговия "Арлекин"; моето време тук се е надиплило като невъобразимите форми в сградите на Гауди из целия този прекрасен град, начупило се е е като в техните керамики и огледала... И е тъй шарено и тъй изпълнено с живот...
Това е носталгия в най-чиста форма. Това е истината, която мълчи в тишината, докато намеря думите, с които да я облека. А дотогава и завинаги аз оставам един от звездобройците на Лимос - няма как иначе - полюшващ се върху своето полукълбо с разкрачени крака за равновесие в този забързан, объркан свят и отправил поглед към Синевата над мен... Понеже аз се намерих в Барселона и прозрях. Това съм. Една малка фигурка в големия свят, една малка песъчинка на върха на морската пяна, загледан в звездите, където живеят истинските мечти. "Това е скромен, поетичен образ", казва самият Роберт Лимос в материала "It's a buoy, it's a boat... No, it's Stargazer" на Julie Chazin за "The New York Times" от 23 ноември 2007 г.
А нима истината за живота е сложна?
Ето, аз съм онзи гларус на кея и си похапвам сандвич с риба тон, който един случаен, възпитан българин има добрината да сподели с мен. Така и пристанището, и водата, и небето са мои – сега и завинаги. Светът е мой. И мога да отида където си поискам. Аз съм свободен. Аз летя. В небето на Барселона.
Текст и снимки © Стоян Радулов
За проекта на Robert Llimos вижте повече тук: www.miraestels.com
