Дърва. . .

Дърва

Търкулва се в калта и глухо изскимтява

надеждата на най-новата от новите години -

досущ като почернена от умрялата мечта жена,

че тоя недолюбен Черен Петър ще отмине.

Не е ни петък, ни тринайсти, а поличбата

от коледната пита сякаш е късмета

си на карти да изгубиш. И как самотна тишина

потъва във забравената блага дума за утеха.

И ти скърбиш, досущ си стар радиатор,

продънен като джоб на най-окаян просяк.

А можеше да си голям... Можеше и гладиатор!...

Без църква се топи светът ти - църковен восък.

И без надежда, без мечта се свиваш сам

между печката и пълния хладилник.

Колелото на съдбата те оставя ням,

сърцето - празно, а в душата - зимник.

Но ето, че стрелките инак бодро пеят...

Дали си ги разбрал, дали си ги видял?!...

Добре, че са дървата да посгреят

животеца ти дребен и замръзнал от печал.

Стихове и снимки © Стян Радулов