Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Преображението по Стоян: същността в края на пътя


От Дарина Дечева

________________________

В литературните анализи има всичко друго, само не и душевни съзерцания. Ще ви говоря за душата на Стоян. За мълчаливото съзерцание на душата ми по отношение на неговата. Защото нея видях в настоящата му книга. А и също като него, не си падам особено по това да „броя сричките, да претеглям суфиксите, да подреждам поантите.“

Зарядът, който носи поезията му, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му директно ме препратиха към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден. И неизменно става диалогът ти с нещо по-високо от теб:

 Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със Земята, защото ти си от Небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.

Св. Тихон от Воронеж

Такъв е светът, който Стоян разкрива в тази книга. Четях и буквално бях „засмукана“ в неговия нереално откровен до голо свят. Текстовете следват един след друг, подредени с долавяща се, но същевременно ненатрапчива прецизност. И с все повече зашеметяваща нежност. „Сърцебурията“ му ме привличаха така, че неусетно превръщаха и моето сърце в малка буря. Следвах Стоян и даже не се питах кое е онова тайно разковниче на неговата обаятелна поетичност.

И понеже за някои може би това е не толкова излишна пунктоалност – разковничето е в почтенността. В способността да бъдеш открит за нещата, които следват ритъма на сърцето ти. В способността да не говориш нито патетично за емоциите си, нито да хленчиш излишно. Да си автентичен в преживяването им, но интелигентен в поднасянето им навън.

Интелигентно и с респект към себе си и света е поднасянето на истината в поезията на Стоян. И няма начин да не се усети това уважение насреща ти. А то е предпоставка да последваш човека и по-нататък. Затова и го следвах. Следвах го и мълчах. Мълчах и си представях, че съм в кино. Че съм единственият зрител там, специалният. Защото Стоян е способен на това – да накара читателя си да се почувства специален, значим.

Тъжна е книгата му, нежна и... Категорична. Като край. Но и някак свети тази тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг. По-тъжен, по-богат, но и по-светъл. Влязъл си неусетно в един свят, в който има „колко малка любов, а колко много – печал“. Свят, в който „къдриците на морето“ са „съвършени“, в който има толкова „проклети неща, които в този живот отдалечават“, в който е „съществено да съществувам“, „понеже знам, че много обичаш“ и  защото е  истина, че дори „смъртта е начало“.

Този свят – по Стоян – сякаш е „залъгалка за наивници“. Но го живеем точно такъв – залъгваме го, че сме наивни. Докато всъщност сме живи. И точно в това е смисълът, онзи плашещ понякога с отговорността си смисъл – да си жив.

Екзистенциалните въпроси по дефиниция са свързани с мъдростта. А мъдростта е привилегия на времето. Не знам дали присъствието на въпроси за смисъла в книгата на Стоян е заради това, че е от поколението, на които някак бързо ни се наложи да пораснем и помъдреем – без време. Не знам. Но е екзистенциално-любовна книгата му. Смисълът като обичане, като обич – толкова осезаема, наситена с живот, с отношение, плътна дума при Стоян!

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път. И ако не си готов да се настроиш и да „пораснеш“, докато я четеш – не я започвай, не продължавай. Не влизай в света на този човек. Защото ще попаднеш на място, недосегаемо за шума и суетата на живота, по улиците на един малък, но толкова òбичен негов град, ще попаднеш на всичко онова съкровено – до голо – което изпълва дните и нощите му. Място, където суетата няма власт. Но четеш ли това – останал си до края. Значи си достигнал до някаква завършеност по отношение на себе си. Значи ще си разпознал края на нещо и това няма да ти е донесло непременно отчаяние, а усещането за богатство. Ще си станал по-богат на преживяно и на смисъл. Защото само такъв ще можеш и да се освободиш от всичко, което е изглеждало толкова важно и е изпълвало душата ти, онова състояние на тревога, превърнало се почти във втората ти природа. Ще си станал светъл тогава – от тъга. Освободен и лек.

Нещо като Стоян. И като Стоян – „нещо като нищо друго на света“. Но по Сароян.

Такава е тази книга – книга за светлото тъжно щастие. И оксиморонът тук е съзнателен. Не за да придаде допълнителна тежест на думите ми, а защото е истината. Тя трябва да се казва такава, каквато е. При Стоян е задължително, предвид неговата лична категоричност по отношение на нея.

Това е книгата на щастието. Щастието по Стоян. Един свят, пълен със светлина, мир, радост и неизразима надежда. Тъгата е просто присъствие в тази книга. Задължително и удивително!

Но до същността винаги стигаш накрая на пътя. Сам.

Тогава се случва и преображението.

И това е така ясно – като черно на бяло“.

Вярвай (ми).

Репортаж и снимки от представянето на книгата вижте и четете тук.

Стихове от книгата слушайте тук. / Онлайн поръчки - от тук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар