Няколко щастливи мига: Созопол

 

Фотографии и колажи: Стоян Радулов

Неизмеренето време - моето време

Не обичам часовниците - сравняването на живота ми по тях, ми предизвиква напрежение. Когато бях дете, някой ми подари часовник - така и не помня какво се случи с него. Неизмереното време, онова без обем, тегло и дименсии, е моето време. Дните, датите, седмиците и годините не ме вълнуват. Броенето, числата, и описването на света в цифри също не ме интересува. Моето време е пълно с мистика и хубави тайни, които или си представям, или чакам да науча - но с търпение. Обичам да си фантазирам за разни места, все непознати, мистични, шарени и красиви, обитавани от добри и интересни хора. Пътувам и по атласите, и по картите, и по интернет, и между паралелите и меридианите. Животът е пътуване, опитвам се да го осмисля по този начин. Харесвам напечатаните книги и нарисуваните от художнически ръце картини - само така усещам, че творчеството има и плът, освен виталност. Не знам дали Спиноза е прав, като смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър - знам само, че не съм съгласен с него по отношение на себе си. Исках и искам да бъда много неща, освен това, което съм в момента. Пораснах и осъзнах, че не всяко желание води до очакван резултат. За съжаление съм обречен да си остана Стоян Радулов - приех го и се опитвам да се откривам по малко в неговите книги. Думите и историите, които разказват, ме осмислят. Знам, че има и по-добро занимание от писането на проза и стихове - четенето на такива. Затова често се откривам в думите, написани от други; чувам се в звуците, изсвирени или изпяти от други; виждам се в мазките, нарисувани от други. Всички те са моите истински близки. Понякога съм тъжна нота от акордирано пиано, друг път съм игрива мелодия от тамбура. Обичам да звуча между баирите - като ехо от света и от самия себе си; харесва ми да се нося и над водата - като вълна от ефира на съществуването...

-

Ето така става, когато Лилия Радоева - Дестарди ме провокира с откъси от Хорхе Луис Борхес, като например този:

"Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от ХVІІІ век, етимологичните изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън… Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара."

Стоян Радулов, текст и илюстрация (авторски акварел)

„От другата страна на стъклото“ на Михаил Караиванов

 

От другата страна на стъклото. Корица на книгата. Фото: Теодора Димитрова

В книгата “От другата страна на стъклото“ Михаил Караиванов преследва "истинската поезия", макар да знае, че "никой не обича истината в поезията", "където думите са бодлите на смисъла". Какво е тя? Златната рибка на живота ли е тя и удовлетворява ли авторовите търсения "от другата страна на стъклото"? Или "морето изхвърля трупове на думи / неуспели да спасят никого"?

Настоящата книга е брилянтен представител на свободата в родния стих. Движението на речта в нея е естествено като дишането. С удоволствие намерих факта, че Михаил е запазил и доразвил употребата на афоризмите, извеждайки някои стихове до гениалността на сентенции. Забавлявах се с повествователното му сладкодумие, повдигнато до звученето на притчите. И се усмихвах на неговата носталгична ретроспективност, която потапя четящия в светлината на спомените – белег на зрелостта му като автор. Но най-вече се оставих на емоциите, бликащи от неговата специфична "кратка енциклопедия на чувствата" – заради тях по мен "полепна лятото" и "южният вятър завъртя света като грамофонна плоча".

Повярвайте ми, като ви казвам, а то значи да повярвате и на Михаил Караиванов:

"не е приказка / по истинско е".

Стоян Радулов

ЧИСЛАТА СА ОПАСНИ ПРОТИВНИЦИ

от дете

първо родителите

после в училище

те учат да броиш

до десет

до сто

до хиляда

първата си заплата

вноските по кредита

навършените години

оставащите години

размера на пенсията

моментите на щастие

моментите

когато не успя

и разбираш

че един ден

числата се обръщат

срещу теб

като мъртво течение

от което може да не излезеш

жив

ПОНЕ ВЕДНЪЖ

отиди на голям футболен мач

отиди на голям рок концерт

танцувай като миг джагър

пожелай си нещо от падаща звезда

изсвири три акорда на китара

пей под душа

спи в палатка

чети книга в хамак

разбий нечие сърце

разбий своето сърце

повярвай в Бог

повярвай в себе си

направи закуска за човека когото обичаш

сготви италианска храна

изгледай филм на сорентино

позволи си да се изгубиш в непознат град

излез без чадър когато вали

погледни слънцето без тъмни очила

напиши любовно писмо

опитай да напишеш стихотворение

разкажи виц надишан с хелий

прави секс на безлюден плаж

отиди на риболов с приятели

правѝ жабки върху гладка водна повърхност

скачай в локви

слушай тишината

слушай сърцето си

поне веднъж

Стихове: Михаил Караиванов, из книгата "От другата страна на стъклото"

ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА СТЪКЛОТО

Българска, първо издание

Автор: МИХАИЛ КАРАИВАНОВ

Редактор и рецензент: СТОЯН РАДУЛОВ

Фотограф и оформление корица: ТЕОДОРА ДИМИТРОВА

Издателлска къща "Оборище"

Страници:64

Година: 2023

С вятъра и въздушните му молекули

Казват, че вятърът пази нашите богатства... Понеже хората хвърлят на вятъра много неща: пари, мечти, думи, надежди, обещания, обич... И за съжаление, прави са тези, дето го казват. А и колко животи отиват ей така - на вятъра...

Притеснявам се, че ако не обходя този свят от край до край и не стигна до тук или до там, май и аз ще съм заминал с вятъра. И много други притеснения си имам, но тук става дума за пътуването като необходимост... Ала не да крачиш, заради самото разхождане, а за да усетиш и поемеш на големи дози светът около себе си. С отворени сетива. С атавистичното любопитство на детето, което иска да научи за това и за онова, да пипне, да види, да се учуди, да се ококори, да се разсмее... За да го заобича и да се почувства истинска песъчинка от брега на морето, листо от стар чинар наесен, февруарска снежинка върху ревера, цвят на череша от пролетта...

А всъщност как обичам вятъра! Всеки вятър е различен, но винаги - от други хоризонти и носи със себе си молекули, изпарени -  например - от Атлантика, Сахара и Средиземноморието, или издишани от някого в Синтра, в Барселона, в Малта, в Янина, в Охрид... Особено обичам фьонът в София. Той винаги духа откъм Витоша и облизвайки северните склонове на планината, носи свежест, от която душната атмосфера на големия град се плаши и бяга надалеч. Софийският фьон винаги е лек, топъл, сух и поривист - като игриво момче, което не се интересува от болежките и проблемите на старата госпожа. Но покрай което и тя неусетно става по-млада и някак си от само себе си добива желание да се поразходи.

А да пътуваш има много начини. Но колкото и надалеч да стигнеш, винаги съм смятал, че най-важното пътуване на човека е вътрешно. То започва нейде от дълбините на съществото ти и винаги, винаги те връща отново там - където си си вкъщи.

Къде сте телом сега - това няма значение. А къде сте духом? 

Знаех си. И аз съм там. 

Стоян Радулов, текст и илюстрация (авторски акварел)