Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Корфу - един ден ще разкрия неговата тайна


"Един пролетен ден, син като перцето на сойка", се озовах в неочакваната приказка на Корфу, извадена сякаш от мечтите на моето детство... Предварително нямах идея колко невъобразимо ще ми допадне това място.
Не! Не, чувството е по-силно: как ще се влюбя в него!
Зелено и цветно, слънчево и топло, но не горещо, едновременно синьо и с цвят на креда. Светло и лъчисто. И с вкус на сладко от кумкуат...
Като започнах с цитат от Джералд Даръл, да продължа с него, понеже той е описал природата на този изключително красив йонийски остров чудесно, а аз в никакъв случай не бих се справил по-добре: * "По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемони с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като направени от восък – човек имаше чувството, че само да доближи кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат"...
О, какво великолепие на прилагателни и багри, нали! Бих добавил и гигантските кактуси - така необичайни и впечатляващи за човек от умерените ширини, особено ако цъфтят в този момент. Но повярвайте ми, човешките ни думи са слаби да опишат усещането, когато си насред тази южна, субтропична красота. А най-хубавото е, че пъстротата не обитава само растителния свят на Корфу, но е заразила с шаренията си и хорските обиталища. Какъв прекрасен град е Керкира, наистина - екзотичната смесица от няколко култури!
Едно изумително съчетание от противоречия - с огромен, изпъстрен с цветни лехи площад и след това - мрежа от тесни улички с каменни плочи и поолющени, цветни сгради - повечето във венециански стил, но и с неизменния дух на древна Елада. Все пак неслучайно през вековете за Корфу са се водели непрекъснати борби - в един или друг момент е владян от римляните, Византия, Венеция, Неапол, Франция, Австрия, Русия (в съюз с Турция), Англия... От някои от къщите се носят ароматите на неназовими за мен цъфтящи храсти и цветя, смесени с духа на кухня - зехтин, канела, разни печива... Мисля си, че трябва да се науча да разпознавам флората и фауната, но се боя, че точно като Даръл трябва да посветя години в образованието си по темата - той все пак е бил естествоизпитател. Но се боя, че не разполагам с такива... години. А насред улиците - вездесъщото пране на керкирските жени. Пък аз, нали, като видя пране и... пощръклявам. Буквално. От кеф. То ми носи неизменно усещане за живот, уют, грижа и семейна любов. Макар досега нито един психолог да не се е опитал да ми обясни точно обсесията ми по хорските простори. :)
И още - Керкира е пълен със замъци - където да разигравам игрите си с принцове и с рицари, в които потъвах с часове в детството си. Под замъци имам предвид старите крепости - доста внушителни и респектиращи, които пазят пристанищата, пълни с хубави някога сгради. Но не само. Впечатлих се, например, че в една от старите крепости се намира и днешният музикален факултет на Йонийския университет - най-старото висше учебно заведение в Гърция (1824). А в него един от първите преподаватели е бил Никола Савов Хаджиилиев (Никола Пиколо) – лекар, общественик и писател от български произход - роден в Търново и завършил университет в Букурещ... Изобщо, тази смесица от култури - венецианска, френска, австрийска и гръцка, налична тук; романтиката, която носи името Република на седемте острова, част от нея за известно време е бил и Корфу - това ми звучи като приказка. Няма нужда да измисляш нищо, просто защото всичко вече е измислено. Пускаш си въображението, докато се разхождаш по тези цветни и тесни улички, и те изведнъж се изпълват с приказни герои, а не с туристи. :)
На всчикото отгоре островът е насред сребристото, синьо Йонийско море - морето на Одисей - т.е. значи и място, подходящо за платноходи и пирати, особено с този начупен и накъсан бряг, изпълнен с неподозирани заливчета и крайбрежни пещери, издълбани от мощния прибой!... Истински остров на съкровищата!... Всичко това наистина ме заставя да опитам да вляза в обувките на чудесния и палав Джералд Даръл, който като малчуган е тичал по магичните керкирски сокаци, под прането на добросъвестните и строги жени на Корфу, които все стоят с ръце на "Ф" и дебнат за задължителните пакости... Патиланско царство е това! Царство на игрите!... И ето, че ми замирисва на топлата бабина престилка, попила миризмата на кекс с ванилия и портокалови кори, и на доматена супа с босилек, и на баница с домашно сирене и хрупкава коричка, постигната от смес между яйца и захар... "Моето детство в Корфу оформи живота ми. Ако имах дарбата на Мерлин, щях да подаря на всяко дете моето детство" - казва веднъж този нехранимайко Джералд Даръл.
А аз бих подарил моето - тогава, освен че играехме с приятели от улицата на стражари и апахи, пътувах с въображението си къде ли не. Това се случваше предимно, докато разглеждах големия и дебел географски атлас, останал от основното образование на майка ми и вуйчо ми. Чертаех експедициите на Христофор Колумб, на Фернандо Магелан и на Марко Поло, докато поглъщах жадно "Островът на съкровищата" от Робърт Луис Стивънсън и "Децата на капитан Грант" от Жул Верн. Това са едни от малкото книги в моето детство и юношество, за които си спомням - и то само защото бяха изпълнени с приключения в непознати земи. Разбира се - това доведе до манията ми по Тур Хейердал и неговите знаменити експедиции - плаването със сала "Кон-Тики", пътуването с папирусовата лодка "Ра", експедициите му до Галапагоския архипелаг и Великденския остров... Доведе, разбира се, и до други неща, сред които и тропота на обувките ми по излъсканите коридори на Геолого-географския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски"...
Ех, Джералд, ех, Даръл, да бе Мерилин, все пак! Понеже още очаквам вълшебства. Като това някой отново да ме телепортира на Корфу.
Корфу е магия. И някой ден ще разкрия нейната тайна! Заклевам се!

С.Р. © Сюжетите на Радулов
* Цитатът от Джералд Даръл е от книгата му „Птици, зверове и роднини“. А малко по-надолу в една от снимките се забавлявам с носа му от барелефа на писателя, поставен в централната градина на Корфу.

П.П. И как нищичко не споменах за двореца "Ахилион" и цялата запленяваща история с принцеса Сиси (императрица Елизабет Баварска)... Но, като се замисля - аз почти нищо не разказах!

Няма коментари:

Публикуване на коментар