Из представянето на книгата "Черно на бяло" в Панагюрище

НЕЩО ИСКРЕНО, КАТО "ЧЕРНО НА БЯЛО"

От Веселина Велчева / вестник "Време 2001" - Панагюрище

Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.

Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред... Знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ маркира един вече 25-годишен творчески път, започнал през 1995 г.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ тази сряда, 23 септември 2020 г., пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ и с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ – онлайн и в книжарницата в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги.

Снимки © Пепа Маркова / Шестата снимка отгоре надолу е с автор Веселина Велчева. / Със съкращения. / Оригиналната публикация вижте тук.

Моменти от представянето на книгата в Панагюрище

Чуйте стихотворения от поетичната книга "ЧЕРНО на БЯЛО"

"Съществително", "За птиците и надеждата", "С вкус на "Виолетка" и още творби от поетичната антология "Черно на бяло", излязла от печат през есента на 2020 г. :) 

Повече за книгата научете тук.  

Моменти от премиерата в Панагюрище. 

Онлайн поръчки - от тук. 

Чудесното изпълнение на някои от стиховете в клиповете е на актьора Златко Павлов. Наистина великолепен глас, изключително чувство към думите, благодаря му за което! 

Част от стихотворенията са музикално оформени с творби, предоставени ми от маестро Филип Маджаров, благодаря и на него за жеста! 

За импресиите са използвани кадри от личния ми и семен архив.

Автор на стиховете и клиповете © Стоян Радулов / Сюжетите на Радулов

 

Цялата листа с клипове по стиховете ми гледайте в канала ми в Youtube тук.

Малко преди залеза в Панагюрище, сн. © Дарина Дечева

"ЧЕРНО на БЯЛО" - поетична антология, събрала най-доброто

"ЧЕРНО на БЯЛО" - корицата, фрагмент, худ. Пепа Маркова

Няколко години след зараждането на идеята и три години от замисъла на това издание, юбилейната ми антологична поетична книга "ЧЕРНО на БЯЛО" е факт. Тя идва на този свят точно 15 години след втората ми стихосбирка "Абсолютно: ЛЮБОВ" и 20 години след дебютната ми поетична книга "ПЪТУВАНЕ към АКАША".

На много хора трябва да благодаря за появата на това прекрасно издание и се страхувам да не пропусна някого. На първо място - приятелите, които ме окуражаваха. Сред тях ще откроя Мария Бегова, Стойна Елкина, Катя Зографова, Дарина Дечева (прочее, тя написа и най-хубавия текст за книгата ми, които ще имате удоволствие да прочетете в томчето като предговор) както и Пепа Маркова, разбира се (тя пък нарисува чудните, приказни илюстрации). След това семейството ми и близките ми - те винаги са до мен и ме подкрепят безрезервно. Благодаря и на външните ми рецензенти Георги Спасов и Тодор Каракашев – и двамата от Съюза на българските писатели, за топлото отношение към поезията ми. Книжката нямаше да е факт без съществуването на проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище, който подкрепя личното творчество на талантливите люде от Панагюрище. Благодаря изкючително много за спомоществователството и на Фондация "Асарел" – Панагюрище, сдружение с нестопанска цел, което извършва наистина активно и с отношение общополезна дейност. Признателен съм на професионалния екип на издателка къща "Фабер" – Велико Търново, както и на всички книжари и разпространители. Надявам се, че книгата ще открие точните си и страстни читатели. :)

В "ЧЕРНО на БЯЛО" са събрани моите най-добри поетични творби през годините, както и най-новите ми стихотворения, поетични миниатюри и поеми, някои от които с награди от поетични конкурси, отпечатвани в национални литературни издания и списания, звучали по БНР. Всъщност, това е истинска антология на поетичния ми път през годините и с "ЧЕРНО на БЯЛО" отелязвам 25 години от стъпването ми в света на писаното словото, донесъл ми вече няколко книги, няколко десетки документални филма и няколко хиляди публикации в периодичния печат.

Лебедовата ми песен в областта на лириката, биха казали някои. Или "краят", както казва Дарина Дечева. Веселина Велчева пък смята от своя страна, че това е "ново начало". Признателен съм за думите, които Катя Зографова произнесе веднъж в Панагюрище по повод мои стихотворения: „Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава "тяло" на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Новите стихове на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.“

Ще си позволя да цитирам няколко изречения и от текста на Дарина Дечева – самата тя твърде талантлив поет, затова ценя думите ѝ по специален начин: „Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път... Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден... Тази книга е тъжна и нежна... И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг... Това е книга на щастието. Щастието по Стоян... И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Книгата бе представена на 23 септември 2020 г. в двора на възрожденската Джуджева къща в Панагюрище.

С мен тогава бяха още рецензентът ми Дарина Дечева и музикантите Нонка Маслева и Михаил Караиванов, с техните красиви акустични изпълнения с глас и китара. 

Репортаж и снимки от събитието вижте и четете тук.

Стихове от книгата слушайте тук. / Онлайн поръчки - от тук.

Самостоятелна изложба "ИЛЮСТРАЦИИ" на художника Пепа Маркова бе показана още по времето на представянето на книгата "ЧЕРНО на БЯЛО"...  

Пепа е възпитаник на художественото училище в Казанлък и на Факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Освен живописец, рисувач и график със самобитен стил, тя е талантлив приложник и интериорен дизайнер; работи с коприна, стъкло, дърво, метал и камъни. Изработва бутикови бижута-уникати, рисува върху стъкло и съдове, изработва миниатюрни картички, прави мартеници. Изобщо – златни са сръчните ѝ ръце. Понастоящем живее и работи в София, където заедно с нея сме провокиращ се приятелски и творчески тандем. 🙂 А това са само някои от работите на Пепа, които ще бъдат показани в двора на Джуджевата къща в Панагюрище на 23 септември от 18:30 ч.

Книгата вече е достъпна чрез системата на "Български книжици" –  София – онлайн и в книжарницата им на ул. "Аксаков", под колонадата на градинката "Кристал", както и във всички книжарници и магазини за книги в Панагюрище. 

За екземпляр с автограф се свържете с мен чрез профила ми във Фейсбук и ще получите копие или копия по куриер с наложен платеж. 

За всички актуални книги на пазара от мен, вижте тук: Книги с автограф. :)

Помнете: има и по-добро занимание от писането на стихове - четенето на такива. 

Благодаря ви за вниманието и приятно четене! :)

А това е едно от включените стихотворения, в прекрасното изпълнение на актьора Златко Павлов. Красивата музика е на маестро Филип Маджаров. 

Мегаломанска история от Адамклиси или... "Траяновият обелиск"

"Траяновият обелиск" край Адамклиси е мегаломанска история - така подходяща за големите императори или за... комплексираните диктатори.

Ей сега ще разберете защо...

Някога, през 102 г. сл. Хр., римският император Траян побеждава дакийските племена след продължителни войни. В една от тези битки - битката при Тапае, днес в Румъния, а някога в България, а още по-някога - в земите на траките (мизите, гетите, даките), победата му е внушителна. Ала през 92 г. неговият XXI Хищнически легион е победен, а войниците - избити почти до крак. Та, ето защо в негова чест край Адамклиси през 109 г. римските завоевтели издигат внушителен монумент, вдъхновен от мавзолея на император Август в Рим и посветен на римския бог на войната Марс. На монумента с 54 метопа (барелефи) са изобразени различни битки на римските легиони с враговете на империята, по-голямата част от които се провеждат между 48 и 54 година. Метопите днес се пазят в музей, а един от тях е даже в Цариград. Паметникът тогава има за цел да послужи като предупреждение към племената в близост до новозавоюваната Дакия, превърната в римска провинция. До изграждането му на мястото имало олтар, върху стените на който били изписани имената на 3000 легионери и ауксилиарии, погинали тук в битката за римската република.
Но както често се случва, оригиналният монумент не оцелява до наши дни... Както и Никополис ад Иструм в днешна България - цял град, издигнат в чест на същата успешна военна експанзия, чийто величествени останки днес са до брега на река Росица при Никюп. Дакийските войни са отразени и на фамозната колона насред Траяновия форум в Рим...
И ето, нали румънците се смятат за наследници на онези, някогашните римляни, та... За да се съизмерят с тях, старият им диктатор Николае Чаушеско разпорежда на същото място до селцето Адамклиси да се издигне ако не същият, то поне равен или даже още по-внушителен "Траянов обелиск". И през 1977 г. се появява тази реконструкция-реплика-възстановка-фалшификат... Наоколо има останки от почти недостъпна римска крепост, както и разкопани и изоставени след проучванията гробове, и нито един оригинален барелеф.
И какъв странен паралел: единият самодържец е увековечен в обелиски, докато другият - разстрелян като куче и хвърлен в неизвестен гроб от службите на собствения си режим...
Прочее, това го знам от друго място (тъй като по стечение на обстоятелствата сътворих докуентална лента за Никополис ад Иструм), Траян се влюбва в новите си завоевания, обожава Мизия, където строи град след град, изгражда пътища, фортове и акведукти по целия Дунавски лимес...
А всичко това ми напомня, че сътвореното от живота на човека след преминаването му в Онзи свят, от който никой не се е върнал, остава на Земята - и делата, и победите, и загубите, и парите, и славата, и прокобата, и спомените. Ако има такива, разбира се. Животът ни е миг във Вечността. И за нея може би той, животът ни, е съизмерим с този на... винарките.
Римляните, прочее, са тачели виното.

С.Р. © Сюжетите на Радулов

Под пласта на занимателното слово се крият жилите на истинско самородно „злато”

Рецензия на втория том от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище"

§§§
Стоян Радулов отново се обръща към миналото на Панагюрище, което е неизчерпаемо по теми и внушения. Читателят се запознава с факти, събития и личности, някои от които по-малко известни, но всички с огромно значение с патриотизма, достолепието, достойнството на поведението на панагюреца.
За основа на повествованието са използвани архивни материали – стари картички и фотографии, както и спомени на хора, които са плод на явно голяма издирвателска дейност.
В книгата доминират морално-етичните и естетически проблеми на времето. Историите са свидетелство за стремежа на обществото да покаже своята национална и духовна идентичност. В този смисъл читателят става свидетел как местното и регионалното придобива силно национално значение.
Стоян Радулов успява да събере научно-историческия и белетристичния начин на изказ. В допълнение към него е сладкодумното и оригинално описание на „епизодите”, напълно в стила на панагюрската традиция. Същевременно под пласта на занимателното слово се крият жилите на истинско самородно „злато” с неизмерима ценност, която се оценява единствено с величието на родовата памет. А еднаквите чувства през различните исторически периоди говорят за проникване на времената, където миналото се съдържа в настоящето, а настоящето е белязано от гена на миналото.
Оживяването на стародавните случки и нрави води до видими съпоставки с днешното ни време. Показвайки неподправената и неповторима атмосфера на старо Панагюрище, авторът не спира дотук. От книгата се прокрадва един смущаващ извод – личностите от миналото винаги са гледали най-първо социалното благо, после своето лично такова. И то не само най-забележителните и общоизвестни от тях, като Райна Княгиня или Марин Дринов, но и другите, макар не толкова познати. За разлика от днес, когато нещата са тъкмо обратно и при липсата на алтернативност.
„Поздравъ отъ Панагюрище” е една възстановка на славното минало на този град, а в контекста на изложението се показват същностни черти на българската народопсихология. Книгата има комплексно значение. Тя е познавателна, родолюбива и краеведска и може да се превърне в културно събитие за този край.

Тодор Каракашев,
поет и есеист, член на Съюза на българските писатели, носител на няколко национални награди за поезия, есе и превод.

Дано не спрем да мечтаем - голи и боси след болестта

"Ханами" при сакурите в София. Сн. Стефан Филков

Тучна пролет е. Дори в София, чийто градинки, дворове и всякакви незастроени задоградия преливат от злачна растителност. Пролет, която чаках с неимоверна надежда през всички студени месеци. От година на година все повече ми дотягат мъгливите, студени софийски дни от ноември до март. Едва издържам почти безпрогледния смог, в който надушвам цялото безпардонно и безразлично отношение към самите себе си, което си причиняваме като общество. Смрадта е символ и на вмирисаните ни междучовешки отношения, на които понякога по-приляга прилагателното междузверски. В тоя видим, гъст въздух се нагнетяват едно върху друго ред нечистоплътни обстоятелства и най-невинното сред тях са температурните инверсии - те са незаобиколим географски факт, докато всичко останало би могло да бъде променено...
И ето - пролетта дойде, внезапна, цветна, жадувана, влажна, зелена, кичеста, неумолима... Но покрай нея в живота ни се вмъкна и един никак не невинен, невидим вирус... И изведнъж световната санитарна пандемия сложи ръка върх моята софийска, тучна пролет. Прегради достъпа ми до нея с решетките на карантината... И радостта ми от пролетта започна да нагарча. А от няколко дни насам се хванах, че все повече си мисля за есента. И то не за каква да е есен, а за Болдинската есен на Пушкин. Не знам защо, но тя не ми излиза от главата още от ноември, когато се разхождах и постоях известно време около паметника на поета в София. Още тогава в мен се загнезди предчувствие за нещо мрачно...
Някога, преди години, обичах есента - още повече, че съм роден на прекрасна дата - 17 септември. Съвсем не намирах в този сезон онази тегоба, която често се пркрадва в отношението към нея. Но заради възрастта ли, или заради нещо друго - все повече жадувам за пролет и лято и все по-малко за есента и зимата.
Но да се върна на Болдинската есен.
Пристигайки на 3 септември 1830 г. във фамилното имение „Болдино“, Александър Пушкин е принуден да прекара там почти три месеца. А причината - карантина, заради избухналата епидемия от холера. Успява да се завърне в Москва едва през декември.
За тези три месеца, обаче, той написва произведения, без които днес е просто немислимо да си представим руската литература: довършва романа си в стихове „Евгений Онегин“, за който е прието да бъде наричан „енциклопедия на руския живот“; пише трагедиите „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Пир по време на чума“ и „Дон Жуан“, повестите на Белкин, както и около 30 стихотворения... Ето защо този уникален период за поета се нарича „Болдинска есен“. Нещо повече, след три години Пушкин, вече преднамерено, идва тук за втора „Болдинска есен“ и изпод перото му излизат „Медният конник“, „Приказка за мъртвата царкиня и седемте богатири“, „Приказка за рибаря и рибката“ и „Дама пика“.
Така се оказва, че за поета есента се превръща най-плодотворният сезон. Той успява да превърне заседналостта заради холерата, кишата, лошото време, краткият ден и всичко останало, заради което обикновено не обичат есента, в естествена преграда срещу неприятните опасности, като така се съсредоточава върху главното – творчеството. И върху това да не спре да мечтае...
Но все пак аз не успях да превърна моята карантинна, коронавирусна пролет в плодотворен период, така както Пушкин превръща своята Болдинска есен. Но защо?
Днес е невъзможно човек да се изолира от света както някога. Непрекъснато писукат всякакви съобщения, електронни писма, известия от електронни пощи, месинджъри, групи и прочие социалномрежови инструменти. Те хем ни свързват, хем ни разделят. Но със сигурност не ни изолират. Не си ли в "матрицата" им, сякаш не си на този свят. Освен че безспорно ни помагат в общуването и боравенето с огромна информация, която по времето на Пушкин е била немислима, те ни и объркват, натоварват, уморяват, отчайват... Не знам за вас, но понякога се чувствам почти удавен в информационната вълна. Затова почти не гледам новини и публицистика по телевизията и изобщо - всячески се стремя да разтоварвам обремененото си съзнание, още повече, че над 20 години вече плувам в блатото на българските медии... Т.е. имам опит, уж знам как да се пазя... Така тази принудителна  а мен карантина се превърна в глътка свеж въздух, малка почивка, в която дори творческите импулси (а те винаги са били животорни за мен) се оказаха спорадични.
От 13 март 2020 г., когато парламентът обяви извънредно положение на територията на цялата страна, един куп планове, бизнеси и мечти отидоха по дяволите... Някои загубиха животите си - светла им памет!... Всъщност, това се случи навсякъде по света по доста сходен начин. Всички се оказахме в ситуация неочаквана... Всичко, за което мечтаех и правех макар и дребни планове преди това, се срина. И от няколко дни установих, че не съм толкова депресиран, колкото съм леко уплашен. Не заради вируса, а заради следното: дали ще намеря сили да продължа и след края на всичко това. Да имаш мечти и цели, които да преследваш, да си любопитен и търсещ са едни от най-силните движещи сили на човека. Поне при мен е така.
Но животът и провидението изглежда не се интересуват от нашите мечти и планове. Те се случват така или иначе. И те изправят гол и бос пред ръба на пропастта... Днес караш колело и мечтаеш как утре ще покориш Мусала, но падаш и чупиш крак... Утре си представяш лято с копманията на Джерад Даръл в Корфу, или пътуване из Хърватска Адриатика, но си прецакваш двигателя на колата... Обстоятества превземат дните ти, парите ти, енергията ти, мечтите ти... А за мечтите най-много ме боли.
Затова се моля: дано не спра да мечтая!
Затова си пожелавам не само да доживея следващия “ханами”, но и наистина да успея да се порадвам на това “съзерцаване на вишневия цвят” в цялата му дълбочина и красота. Пък и “ханами” винаги е през пролетта. Няма как иначе да е.
Затова, освен здраве и сила, си пожелавам и Болдинска есен, докато търся спасение в ръжта.
Затова се моля: дано не спрем да мечтаем!
Спрем ли, всичко ще изгуби смисъл.
А на всички ви, освен здраве и сила, желая и светлина.

© С.Р. / Сюжетите на Радулов

Как да се сдобиеш с книги с автограф от мен :)

 "Поздравъ отъ Панагюрище" стигна и до Camlough Lake, недалеч от Нюри, графство Даун в Северна Ирлания, Обединеното кралство. Защото Панагюрище е и там, където стъпва дори един панагюрец. :) Благодарение на Ани Гръблева (зад кадър) и Таня Данова (в кадър).

КНИГИ С АВТОГРАФ:

Всеки, които иска да получи от тези книги с мой автограф, трябва да ми пише на лични съобщения във Фейсбук - Стоян Радулов. :) Да посочи най-близкия офис на куриерска фирма (Спиди или Еконт), откъдето ще си вземе доставката с наложен платеж, трите имена по документ за самоличност и български телефонен номер, за да получи известие за куриерската услуга. :)

Най-новата ми книга е юбилейната антология

- ЧЕРНО на БЯЛО, най-доброто от поезията ми / 2020 г. - 15,00 лв. 

На тезгяха са още:

- Поздравъ отъ Панагюрище, том 1 / 2018 г. - 18,00 лв.

- Поздравъ отъ Панагюрище, том 2 / 2020 г. - 20,00 лв.

- Споменъ отъ Панагюрище, 24 картички комплект - 17,00 лв.

Книгите са посветени на визуалната история на Панагюрище през погледа на архивните снимки и старите пощенски картички - съдържат над 600 изображения и близо 140 истории.

Тези три заглавия могат да бъдат открити и на място във всички книжарници на Панагюрище - в магазините на "Арахна", книжарница "Книгата" до "Т-маркет" и централната книжарница на пл. "20 април". Както и в София - в книжарница "Български книжици" / колонадата под "Кристал".

И още:

- Пътуване към Акаша, поезия, дебют / 2000 г. - 12,00 лв.

- Абсолютно: Любов, поезия / 2005 г. - 15,00 лв. (Библиографска рядкост, ограничени бройки.)

- Във вълшебната виделина на театъра / 2016 г. - 20,00 лв. (Хроника на сценичния живот в Панагюрище - автори и съставители Иван и Нина Радулови. Редактор - Стоян Радулов - пълно изследване по години (от 1865 до 2015), постановки и имена, с богат илюстративен материал, също библиографска рядкост.)

Казвате какво ви се чете, надписвам и изпращам. :) Друг начин в момента няма. :) Повече за всички книги можете да откриете информация в настоящия ми блог.

Мнения на автори, приятели и рецензенти за книгите ми.

Следете и следните страници във Фейсбук.

Сюжетите на Радулов / За Панагюрище с любов / Ретро Панагюрище

"Най-удивителното в книгата "Пътуване към Акаша" е личността на автора Стоян Радулов. Такова усложнено мислене е неприсъщо на младостта, но то е показател за интелектуалното развитие на поколенията. В това можем да открием и надеждата, че глобалната бездуховност на днешния ден е само кратък период в историята на човечеството."
Красимира Василева

Веселин Иванов за книгата ми "Абсолютно: Любов": "Ефирна и нежна поезия. С огромна радост да се запознаем и на живо!"

Пепа Минова за книгата ми "Поздравъ отъ Панагюрище", том 2: "Най-ценното в днешния празник 24 май - книга, въплатила всичко, с което се гордея!"

Моето Панагюрище никога не е започвало, нито пък е свършвало с онова чутовно Маньово бърдо от пролетта на 1876-та и закодираните още тогава героики и послания. То е много повече. То е къщата на майка ми и татко ми, земята на най-близките ми хора, градчето на детството, пълно със спомени... Във въздуха му още се носят звучните лакърдии на неповторимия панагюрския говор и ароматите на най-вкусната домашна храна... То е цял Космос... А всеки Космос заслужава своите книги, особено ако се казва Панагюрище. Понеже историята на Панагюрище е и историята на България.

Абонирайте се и за канала ми в Youtube!

Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я:

2000 – 2025:

"Пътуване към Акаша" (2000), поезия, автор – Стоян Радулов, ИК "Богианна", София. (Предговор - Иван Гранитски, послеслов - Красимира Василева-М`Бай, редактор - Боян Ангелов, художник - Зденек Хажни, Чехия)

"Мигове" (2004) сборник разкази, автор Иван Радулов, Панагюрище. Стоян Радулов - редакция и художествено оформление на корицата

"Абсолютно: Любов" (2005), поезия, автор Стоян Радулов - автор, издател ПК "Артисимо", Панагюрище. (Редактор Стоян Радулов, художник Мария Баджикчиян)

"Панагюрище. Земята на Април 1876" (2006), фотоалбум, автор Стоян Радулов. Издател Община Панагюрище (Съставителство, текстове, снимки, дизайн, фотография на корица и книжно тяло -  Стоян Радулов)

"Началото и краят на света" (2006), документална белетристика, автор от Димитър Дънеков, (Стоян Радулов – фотография, дизайн и оформление на книжно тяло и корица)

"Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни" (2006) литературоведско изследване, автор от Катя Кузмова-Зографова, София (Стоян Радулов – редакция и обработка на илюстрациите)

“Любовен архив” (2007), публицистичен сборник, мемоаристика, автор от Катя Кузмова-Зографова, София (Стоян Радулов – продуцент, редактор на изданието и оформител на корицата и книжното тяло)

"През Джунглата на времето" (тритомна поредица) (2008-2010), документална белетристика, мемоаристика, автор – Димитър Дънеков. (Стоян Радулов - фотография, дизайн и оформление на кориците и на трите тома)

"Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (2015) документален сборник, мемоаристика, публицистика. Автори и съставители - Нина и Иван Радулови (Стоян Радулов – редакция на текста и художествено оформление на книжно тяло и корици)

"# 53 пъти Любов и други важни неща" (2017), поезия. Автор – Михаил Караиванов. Издател и печат ИК "Оборище" - Панагюрище. Стоян Радулов - редактор и рецензент, оформител на корица. Моника Димитрова - фотограф.

"Виделина" (2017) - юбилеен алманах на Литературен клуб "Виделина" към читалище "Виделина" в Панагюрище. Съставители – Стоян Радулов и  Мария Бегова. Издател: читалище "Виделина" – Панагюрище.

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1 (2018) сборник документалистика, публицистика, мемоаристика. Автор и съставител – Стоян Радулов. Книга, посветена на визуалната история на Панагрище. Издатели Община Панагюрище, "Ретро Панагюрище, печат ИК "Фабер" - Велико Търново.

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 2 (2020), сборник документалистика, публицистика, мемоаристика. Автор и съставител – Стоян Радулов. Книга, посветена на визуалната история на Панагрище. Издатели Община Панагюрище, "Ретро Панагюрище, печат ИК "Фабер" - Велико Търново.

"И в мен покълва смисълът" (2020), поезия. Автор – Дима Дюлгярова. Стоян Радулов - инициатор, редактор и рецензент. Печат ИК "Фабер" - Велико Търново. Нина Истревска - коректор и снимка на корица.

"Черно на бяло" (2020), поетичен юбилеен сборник, автор - Стоян Радулов. Издател и печат ИК "Фабер" - Велико Търново. Автор на предговора и рецензент – Дарина Дечева, рецензенти – Георги Спасов и Тодор Каракашев, художник на корицата и илюстрации – Пепа Маркова.

"Михаил Маргаритов. Аз и моето поколение" (2022), документалистика, автор – Елена Димитрова. Издател и печат Университетско издателство "Св. Климент Охридски" - София. Второ преработено издание, 2019-2022. Стоян Радулов – редактор, рецензент, оформител на книжно тяло и корица. 

"От другата страна на стъклото" (2023) поезия, автор – Михаил Караиванов. Издател и печат ИК "Оборище" – Панагюрище. Стоян Радулов – редактор и рецензент. Теодора Димитрова - фотограф и оформление на корица. 

ПРЕДСТОЯЩИ КНИГИ:

"Добра като надежда" (2019-2025) – поетична антология, автор – Елена Димитрова. Стоян Радулов - съставител и редактор. Завършен ръкопис, пред издаване.

"Дописки от Панагюрище" (работно заглавие) (2024, 2025…) – документален сборник с публицистика и мемоаристика. Автор и съставител – Стоян Радулов. В процес на съставителство и редакция.

"Панагюрски релефи" (работно заглавие) (2024, 2025…) – публицистичен сборник, белетристика, мемоаристика. Автор и съставител – Стоян Радулов. В процес на съставителство и редакция.

"Писма от големия свят / Медитерански камъчета" (работни заглавия) (2024, 2025…) – сборник проза, белетристика, есеистика. В процес на авторство, съставителство и редакция.

Т В О Р Ч Е С К И   П Р О Е К Т И:

2000 – 2021:

УЧАСТИЕ В АРТ ХЕПЪНИНГ – Кавадарци, Македония, Младежки център и Фондация "Отворено общество" - Македония (2000) съвместно с художничката Лозена Муховска.

УЧАСТИЕ В ТВОРЧЕСКИ СРЕЩИ – Жребичко, България, (2004 и 2005) - хроника и фотографии.

ДИЗАЙН И ГРАФИЧНА КОНЦЕПЦИЯ на в. "Време 2001" - Панагюрище (2004-2006); на в. “Чат-пат” (2000-2005), издание на Литературен клуб “Виделина” – Панагюрище, на различни брошури и бюлетини.

ОРГАНИЗИРАНЕ, ПРОИЗВОДСТВО И ИЗЛЪЧВАНЕ на телевизионното предаване “Нетипично” по КТ “Астра-Пан” - Панагюрище (2005), съвместно с Радостина Кръстева-Гатева.

САМОСТОЯТЕЛНА ФОТОИЗЛОЖБА "Спомен за присъствие", първа авторска изложба художествени фотографии на Стоян Радулов, Галерия на Градски исторически музей – Панагюрище (2005), куратор Манол Панчовски.

ИЗДАТЕЛ на различни периодични издания – „Зона Младеж” (бюлетин на СНЦ „Младежки кръг „Нов свят”), в. „Чат-Пат”(издание за на Литературен клуб „Виделина”), „Свободно” (приложение на в. „Време 2001”), издател на календари, брошури, дипляни, картички, албуми и пр. (2005-2006)

ОФОРМЛЕНИЕ на плакат за обща художествена изложба в Народното събрание, София (2006).

УЧАСТИЕ В КОНКУРС от кампанията "Различията ни събират" на Евроцентър и интернет-портала Фото-култ (2006), финал - участие на изложба в Чешки културен център – София (2006).

КУРАТОР на фотографската изложба “Фотозографии и словорисунки” (2007), Основна зала на Музей “Земята и хората”, София; Галерия на Градски исторически музей – Панагюрище.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА (автор на сценарий / съпътстващи публикации) на Дарина Дечева "Дом от камъш" – Театър Дом-паметник - Панагюрище(2009)

УЧАСТИЕ В ЛИТЕРАТУРНА СРЕЩА – ЧЕТЕНЕ в Център за култура и дебат „Червената къща” – София (2009)

СЪЗДАТЕЛ и ОТГОВОРЕН РЕДАКТОР на сайта за литература и изкуство ЧАТ-ПАТ (от февруари 2012 до момента) и на ЧАТ-ПАТ: културни новини" (май 2012 - февруари 2021)

СЪЗДАТЕЛ на блога за пътешествия и туризъм МОЯТА ЗЕМЯ (2012)

СЪЗДАТЕЛ на страницата ЗА ПАНАГЮРИЩЕ С ЛЮБОВ във Facebook (ноември 2013 до момента)

ТВОРЧЕСКА СРЕЩА на ЛК "Виделина" и кръг "Чат-пат" – Доспат (2016)

ТВОРЧЕСКА СРЕЩА на ЛК "Виделина" и кръг "Чат-пат" – Дъждовница (2017)

СЪЗДАТЕЛ на страницата РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Facebook (ноември 2013 до момента)

ОРГАНИЗАТОР на самостоятелната изложба "ИЛЮСТРАЦИИ" на худ. Пепа Маркова в Джуджевата къща в Панагюрище (23 септември 2020)

ЗАСНЕМАНЕ И ВИДЕОМАНТАЖ на клипове по авторската книга ЧЕРНО НА БЯЛО, предназначени за социалните мрежи и Youtube (2020 и 2021)

Кръстатица. Преди четвъртото Възкресение

Има-няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира, високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.

И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на съществото ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския говор, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...

Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.

Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.

Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.

Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.

Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.

Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.

Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.

Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина-двайсет години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.

Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.

Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.

Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."

От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.

Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

С.Р. © Сюжетите на Радулов

Още за селото в блога:

Кръстатица. Където Този и Онзи свят се събират

„Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева) 

По Кайзеровия път в Рила / документален филм

Офроудът – изключително екстремно изживяване. Друсане из пресечени местности, шофиране по места, където няма нормални пътища... Занимание само за любители на високия адреналин с екстремна нагласа. Те обичат свободния дух и бягат от часовия график. Филмът „По Кайзеровия път” ви определя среща точно с такива хора... Сборният пункт и стартът на нетрадиционната експедиция с джипове през най-високата българска планина Рила е софийският квартал Бистрица.  Ще се запознаете с представители на два от активните офроуд клубове в страната – Варненският и Софийският. А алтернативният маршрут на организаторите от „Трофи Клуб България”  замества престижното офроуд-състезание „Ком-Емине”, провеждано в предишни години. Така, заедно с групата на джиповете от експедиционния туристически клас ще може да се докосне до красотата на българската природа, без да се подлагате на изключително екстремното натоварване. Но пък екипът на продукцията трябваше да го изживее в пълна степен, за да ви покаже приключението „По Кайзеровия път”...
-
Автор и режисьор - Стоян Радулов, оператор - Владислав Милиев, диктор - Цветан Ватев, музикално оформление - Мариана Вълканова, монтаж - Радосвета Петрова, звук - Борислав Дрянков, продуцент - Георги Крумов. Телевизия Туризъм - виж България!