Колкото пъти ми се случи да съм по нашето Черноморие на юг от Стара планина, все гледам да отскоча до Созопол. Да не говорим, че в старата, вдъхновяваща Аполония и околностите (от Градина, през Златната рибка, Харманите, Смокиня, Каваците, Алепу до Аркутино) през лятото са ми любимите почивки. Дето се вика - въргалял съм се по всички тукашни плажове... Понякога посещавам музея, понякога някои от галериите, църквите, слушам концерти в летния театър, или в някой от баровете като "Мишел", "Липстик", Джини", разхождам се из старите крепостни стени, сред разкопките и т.н...
Но нищо не ми носи онова голямо удоволствие, както разхождането по старите калдъръмени улици, между каменните къщи, чиито горни етажи почти неизменно са обшити или построени изцяло от дърво; съзирането на околните заливи зад старите дувари и разцъфтелите трендафили, зокуми, фрезии и смокини, бликовете на светлината по морската вода - на залез или изгрев; разходките покрай стотиците лодки, яхти, туристически корабчета и рибарски гемии...
Макар, че първото му име, дадено от гръцките колонисти, е Антеа, то е променено още в античността на Аполония - в чест на древногръцкия бог. Може би защото той е покровител на изселниците, а и - почитан в Античността като лечител. От Късната античност градът вече е известен и като Созополис - или Град на спасението, на избавлението, на оздравяването.
Но както и да се е наричал, пристъпвайки всеки път из него, усещам именно това избавление. То ме носи извън реалността, извън времето, извън пространството. И снимам ли снимам, но нито една снимка не може да запази изцяло онова усещане, което лази от кожата ми и се запомня завинаги в костите ми....
Не искам да ви споменавам нищо туристическо - всеки знае къде е Созопол - по магистралата до Бургас, след това по пътя на юг и сте там; нито искам да ви говоря за туристическия бум и прекомерното застрояване на новите квартали с хилядите съпътстващи проблеми.
Думата ми е за тези къщи в Стария град, много от които - архитектурни паметници. А някои - и с историческа, други - с културна стойност.
Такава точно сграда е вила "Буря" например, където Андрей Николов се обяснява в любов към морето чрез своите картини, за да се превърне в един от най-известните ни маринисти. И той е човек от сушата (като мен), от Шумен е... Но Созопол изглежда му действа по същия начин - магнетично, опияняващо, нетърпящ дълги и трайни дистанции. (Всъщност, точно тази къща е в "Новия" град, но отдавна е затворена, а картините на Николов са голяма част от експозицията на галерията в бившето училище, в Стария град.)
Съзнавам, че много от хубавия, стар Созопол, от живота в него, си е отишло безвъзвратно - няма как, така е с неумолимия ход на живота; ясно ми е и че голяма част от старите къщи са изкупени от "софиенци" и хора, придошли откъде ли не. Това обаче е и признак тъкмо на тази любов към града, за която говоря. Но пък и някои хубави неща, позагубени през последните двайсет години, се завръщат в Созопол. Те може да не надвиват китайския евтин кич, който залива всичко... Но моето око ги вижда и оценява, а душата ми пее... Като едно магнитче за спомен от едно вече минало лято, което ще ме гледа години от вратата на хладилника - борова дъсчица, изрязана на ръка, мината с шкурка, колкото да се изчистят тресчиците при обработката, със стара снимка на улица "Аполония" и прикачена към нея дантела... Стари жени още продават от тези дантели по улиците на Созопол... Това магнитче е проява на артистичност от един иначе майстор в строителството, отдал се на художеството и открил малко магазинче за изкуство и уникати. И тази година минах по същата улица, магазинчето още е там, магнитчетата с дантели са сатанали неизброимо число, а артистичността на съдържателите се е разляла и по улицата наоколо...
Созопол и морето винаги ще са тук и все така примамващи. Обожавам морето през юни, когато то е по-красиво отвсякога - по карибски синьо и светло, направо млечно, заради някакви сюблимни морски цъфтежи на фитопланктона.
Така че - Созопол е просто приказка, и то - недоразказана...
С.Р. © Сюжетите на Радулов
