Казват, че вятърът пази нашите богатства... Понеже хората хвърлят на вятъра много неща: пари, мечти, думи, надежди, обещания, обич... И за съжаление, прави са тези, дето го казват. А и колко животи отиват ей така - на вятъра...
Притеснявам се, че ако не обходя този свят от край до край и не стигна до тук или до там, май и аз ще съм заминал с вятъра. И много други притеснения си имам, но тук става дума за пътуването като необходимост... Ала не да крачиш, заради самото разхождане, а за да усетиш и поемеш на големи дози светът около себе си. С отворени сетива. С атавистичното любопитство на детето, което иска да научи за това и за онова, да пипне, да види, да се учуди, да се ококори, да се разсмее... За да го заобича и да се почувства истинска песъчинка от брега на морето, листо от стар чинар наесен, февруарска снежинка върху ревера, цвят на череша от пролетта...
А всъщност как обичам вятъра! Всеки вятър е различен, но винаги - от други хоризонти и носи със себе си молекули, изпарени - например - от Атлантика, Сахара и Средиземноморието, или издишани от някого в Синтра, в Барселона, в Малта, в Янина, в Охрид... Особено обичам фьонът в София. Той винаги духа откъм Витоша и облизвайки северните склонове на планината, носи свежест, от която душната атмосфера на големия град се плаши и бяга надалеч. Софийският фьон винаги е лек, топъл, сух и поривист - като игриво момче, което не се интересува от болежките и проблемите на старата госпожа. Но покрай което и тя неусетно става по-млада и някак си от само себе си добива желание да се поразходи.
А да пътуваш има много начини. Но колкото и надалеч да стигнеш, винаги съм смятал, че най-важното пътуване на човека е вътрешно. То започва нейде от дълбините на съществото ти и винаги, винаги те връща отново там - където си си вкъщи.
Къде сте телом сега - това няма значение. А къде сте духом?
Знаех си. И аз съм там.
Стоян Радулов, текст и илюстрация (авторски акварел)
Няма коментари:
Публикуване на коментар