Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Тристих

Близките по душа са толкова близки, колкото и планетите в космоса. Въртят се все около една звезда, траекториите им си приличат, но инак никога не се пресичат. Та така е и с тримата поети, които в случая пишат едно стихотворение. Обикалят в една и съща слънчева система, от една звезда се греят, но всеки се движи по собствена орбита.


Худ. Манол Панчовски
І
През пълнолетието на път към вечността,
през хребета на хоризонта първи
припляскват със крилете на мечта
най-бляскавият сън и най-кахърният.
                                      (Иван Станчев)
ІІ
През пълнолетието, път към вечността,
кахърите, Иване, да ти имам!
Най-бляскавият огън в саторстта
е огънят на лудите години.
                                      (Димитър Стефанов)
ІІІ
На хребета на пълнолетието ме няма,
но вечността ме чака с огнени обятия.
До вечността си знам ще бродя аз
не сам, нали, а може би със вас, приятели...
                                      (Стоян Радулов)

(Вестник "Чат-пат", бр. 9)

Цветя за дъгата


Когато деня с всички трептeжи
изпратиш във вчера и погълне те мрак.
Когато се гмурнеш във мрачните мрежи
и видиш, че някой те чака.
Когато се раждаш за себе си, вечно
след малката смърт на нощта,
която нежно те гали и връща деня ти в съня.
Когато погледнеш надолу от кръста
и пътя си видиш изрязан - на длан,
а после отново любов те обгръща...
Към своята участ не си прикован.

В този наниз от смърти
рисувам черти на душата,
благодарен за пътя встрани от нощта ­
                                     отглеждам
                                             цветя за дъгата.
Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Неочаквана среща

Гледам го, и ми се струва познат. Само дето не познавам клошари... За които да знам!... Ама и той не прилича съвсем на клошар. Става ми интересен. Идва до мен и преди да се дръпна, че Бог знае какво ще ми направи, ме зашлевява със:
За мен светът е с размерите на Панагюрище
Стоян Радулов
Оставям го да приказва, явно има нужда... Дано просветне и в неговата душа от изляната мъка. А той сякаш само това е чакал:
- В моето семейство като една прокоба се е спуснал тоя нисък хоризонт. Не че те интересува, ама за всички нас светът е с размерите на Панагюрище. И да ти кажа правичката, като те гледам така, отдавна не чакам обратното - светът да дойде при нас. Ти знаеш ли коя е тази планина, дето е отишла при Мохамед? А!? Че аз не я знам. Ако я знаеш, посочи ми я, а!? При тази наша мизерия и осрани от кози улици кой чужденец ще дойде да те потупа по рамото за "успехите", а? Ами, то и наши големци тук не се задържат, та такива отвън ли! Затова нито за Европа ми се приказва, ни за Шенген, ни за цар Киро, ни за политика. А най-малкото за пари.. Ама стой тука, де! Виждам те, че си културен, ще изтърпиш още малко... Ей, две дипломи нося в единия си джоб, а в другия пускам само помощите от Бюрото... И най-страшното е, че не съм сам, като мен са стотици... И се множим! Ама, хайде да не ти се оплаквам повече. Че кой ще ме чуе? На никого не му пука за такива като мен! Да попея, викам, от сърце широко, ех!.. Щото и аз душа нося - като Тракийската низина, стара и златна... Хайде, със здраве!... Пустото Панагюрище, клетото, дето хоризонтът му на Маньово бърдо свършва! С такъв хоризонт какво бъдеще ни чака, бе, драги?...
Стоян Радулов

В сезона на пеперудите


За пеперудите времето идва и си отива
като лятна мълния - внезапно.
Високо светлината и кънти,
преди да капне,
върху тях се запечатва.
И в този миг полъхва всичко,
което безвъзвратно е отминало,
а топлината му довява птица
в сърцето ми, от векове изстинало.
В душата ми пропява вяра.
От светлината стапят се заблуди.
С любов разтварям се в мига
и ставам миг
                      от цял сезон на пеперуди.
Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Ум царува, ум робува, ум патки пасе!

Седъ и гледам оня мираж отатък чукарете, току под небесата и си мисла, че тоа свят е по-голям от баира над чаршията, дека сегъ е паметника на Априлци. И че ни "дебне отвсякъде със спасение"! - както го написа в романа си и Илия Троянов (Велик чивяк!), по която книга стана и тоа убав филм. И си мисла също, че много талантлив народ са е навъдил тъдява, из Панагюрско, ама нящо я му са получават работите, я - ня! И оти така? - си викам. Да немаме акъл!? - имаме акъл. Да сме са обсунале!? - не сме са обсунале. Да немаме дерман!? - имаме дерман. Да не сме я подфанале както трябва!? - подфанале сме я. И все пак - оти така? Бърдото ли ни пречи, та не видим що и как стая нататък или нящо друго ша да е?... Или пък таа работа не е като онаа работа?
Може пък акъла да ни е в повечко. Чини ми са - на простия, на утека, на мишока, на по-ниския от тревъта днеска му е по-леко... Ма, що да чиним ниа, дека не сме прости като барабой? Зорлем ли да станем такива? Макар че, видно е, зорлем искат да ни направат такива. Само дека чивяк веднъж като прогледне за светлинъта и за убавото, после грозното и тъпото му са вижда още по-грозно и по-нефелно. Пък и големия свят неска е още по-близо заради тоа пуст интернет... Явно, че не стаят така работите, както вървът досега, не стаят, не е това...
Мен примерно ма е срам заради ора като Марин Дринов, Нешо Бончев, Сава Радулов, Петър Карапетров, Павел Бобеков - айде да не ги изреждам сичките, да не става поменик тука... Когато са живяли, си викам, да не би да им е било по-лесно? В по-убаво време ли са живяли или що? Ми, не! Ама я какво са направиле - планини чутовни от добрини и убавини на тоа народ, на техния народ, на себе си, демек... На нас, следовниците... И не, че не се опитваме, ама нящо ни куцат работите... Но вероятно малко са опитваме...
Има и друго. То, акъла е като убавиньята. Много убаво не е на убаво. Та май, май - днеска ум вместо да царува, най-паче робува и ум патки пасе!... Дотук сме го докарале. Умните със сведени глави, простите са големеат... Да опустеат, дано!
Но, викам си, тряба да му доде края. Нема вече накъде, тряба да са свърши таа простотия. Щото ако ние не й кажем "Стига!", тя на нас ша ни го викне звучно. Ама тогава ниа ша сме свършените.
Но, - Плачи сърце! - светъ е голям и спасение дебне отвсякъде!

Стоян Радулов

Острака: раждането...

Колко интересно може да бъде понякога в един леген... Моето малко море, когато ми се прииска... Потопен в кръговрата на сезоните, лятото очаквам - и отново своето вълшебство да ми подари...
___________________________________
* Острака - от гръцки - мидени черупки. При древните египтяни това са били люспи от варовик или чирепи, използвани от техните художници за скици, както и за писмени бележки.

Откровения и светлини

Откровение за нас самите
Запази ни дъха с целувка -
да помним що е да сме живи.
А сме благодарни  - като Юди,
запечатали най-силната му изповед.

На всичките посоки седем
ще се разлетим - предначертано е.
В слънцето му можем и да изгорим -
че полетът е пълен с рискове не знаем.

И как със пълни дробове
поемаме към своето безсмъртие.
С библейската ни изневяра
дано не ни запомнят бъдните...

Храмът
Между света на сезоните,
където времето спира да си почине,
има светъл храм, миров -
и носи моето име.
След много болки, дарени от дните,
като лист отронен
долитам по божия воля
в храма кристален,
коленича и се моля
пред олтара бащин, пред лика на Адама
с дебела свещ от покаяние в ръцете -
Създателю, благодаря за житейската драма,
за моята щастлива монета.
А после храмът ми проговаря
с ангелски хор и с поучителна служба...
Това междувремие,
всемирно слънцестоене, разбирам,
е в моята кожа
човешка и груба.

Цялата вечност
Оттук,
          през пътя,
                          в силата му
                          и в целта му
                                              тя е...

Стихове Стоян Радулов
 (Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Художник Цветан Панчовски.Повече за художника четете тук

Лодки...

 "Чака нашата лодка. На кея ела, на кея ела..."
"На лов за рибка-бананка..."
 "Прелъстена и изоставена е... Спящата красавица..."
 "Накара ни да стенем самотното море..."
"Намереното мое Изгубено море..."

...Пропиляване

Един.
Таймерът е на петнайсет (разбирай ме - минути).
И луминисцентните отблясъци ми казват да заспя,
че го няма все това, което другите наричат “време”.
Че утре трябва да броя,
което някак си успявам, представи си, да работя.
А после пак да мина през аптеката…
Сутринта да включа бойлера във четири (и половина)…
Задължително да се обадя на тези тримата
и на онези четиримата…
Да купя (няма как) храна на двете котки…
Да заредя и да запаля печката...
И да напиша двеста реда… За моето съвремие…
За какво?

За да не ми остане пак проклето “време”
                                                       за метафори
и инертността на моя ден
да порасте като дъждовен облак
до ужасяваща хипербола.

Звъни досадно сутринта.
Във четири и двайсет. А аз съм още буден.
И ще гоня пак съня до спирката студена.
О, да,
аз имах време да поспя.
Аз имах време (и навярно сили) да не бъда този Аз.
Но се пропилях
във делничното суетене…
Стихове Стоян Радулов
    
П.П.  Забравих само кога ли точно беше –
във без петнайсет или във и петнайсет.


Панагюрище. Снимка Стоян Радулов

За първи път за перспективите

... Копнежът за вселена с други измерения
е рожба на земята 
                         и пак към нея ще ни върне...
                                          Блага Димитрова

Мислех –
няма да тръгна
на пътешествие по другите светове,
а винаги ще си остана тук,
на Земята...
но чух нещо тихо да ме зове...

Това е именно вселената със други измерения,
която раждам,
за да имам перспективи.

За първи път усещам ясно,
че ако ги няма,
ще назадна, или пък ще умра,
или пък там, където най не искам, ще отида.

По-ярки и митични от звезди,
по-животворни и от слънцето
са перспективите,
защото те основите във нас държат
и около тях спиралата се вие –

и най-вглъбените ни принципи
израстват,
за да поддържат тезата ни – че сме живи,
макар и на Земята...

Стихове Стоян Радулов

(Публикувани в 
дебютната книга "Пътуване към Акаша
и в сайта "Откровения")

Акордеонистът със затворените очи...

София, пл. "Гарибалди", 23 юли 2006 г. Едно "Превъртане на световете" (Вместо Едит Пиаф, изправена на уличката на перачките в Париж и пееща от едно протрито стъпало със затворени очи...)
Публикувано за пръв път в сайта "Откровения". Повече вижте тук

Поетика


Във в. "Време": Най-ценна е подкрепата, получена, преди да е поискана

Интервю на Веселина Велчева за в. "Време", бр. 21 (659), 2012 г. 
- Все още ли ти е по-лесно да кажеш с какво не се занимаваш, отколкото обратното?
- Не си спомням да съм казвал такова нещо. Вероятно някой друг го е споменавал по мой адрес. Донякъде такова впечатление е обяснимо, предвид различните неща, с които съм се занимавал през годините. Но всъщност смятам дейностите и проектите, зад които заставам, за доста последователни и логични. Още от училищната извънкласна дейност по кръжоци, вокални групи и уроците по изкуство в детството и юношеството ми, през пътуването и началните опити за писане в студентските години, та до журналистическото и творческото писане по-късно. Не вярвам на случайности и смятам, че всеки си има път в живота, който следва малко или повече. Доколко успешно вървя по моя, това не мога да кажа. Казвам за себе си, че съм нещо като журналист, нещо като поет, нещо като режисьор, нещо като фотограф, изобщо „като нищо на света”, защото така се усещам. За мен е важно да се изразявам. Общуването ми е много важно. И цялото писане днес е моят начин това да се случва. А съм писал какво ли не – във всички журналистически жанрове, но и есета, стихове, рецензии, критики, а напоследък сценарии за киното и телевизията... Но ти знаеш, че съм бил и продавач, разносвач, книжар, търговец, рекламен агент, оптик, контрольор...
- И все пак с какво точно се занимаваш в момента?
- Основно с редакторска и сценарна работа в телевизията. Отговарям за няколко важни творчески проекта. Вече съм направил над 30 авторски филма за TVT, където съм и отговорен редактор, и винаги работя по няколко едновременно – мои и на други колеги. През последните години малко занемарих заниманията си с „чисто” изкуство, което ми се отрази негативно и сега поправям тази грешка. Започнах да обръщам повече внимание на есеистиката, повече чета, работя и върху третата си поетична книга. 
- Напълно ли изключваш Панагюрище от плановете си?
- Напротив. Всъщност Панагюрище никога не е бил „изключена територия” в съзнанието ми. И няма как иначе да е – тук до голяма степен съм оформен като личност, тук са майка ми и баща ми, някои приятели... Два от филмите ми са конкретно за града – единият е по любимото ми есе „Моят Каменград” на Катя Зографова – в него участват Манол Панчовски и Стайо Гарноев, които безкрайно уважавам и ценя. А други два са посветени съответно на селата Поибрене и на Бъта. Този за Поибрене ми е много скъп, защото е по мотиви от разказите на баща ми, има лични неща в него. Освен това от тази година започнах изграждането и поддържането на електронния вариант на „Чат-пат” (http://chat-pat-literatura.blogspot.com), което ми отнема доста време. Стремя се да го обновявам всеки ден, та постоянно да има нещо ново и интересно. Радостно е, че той и групата към него във Facebook наистина заслужават името си – „Резерват за братя на перото, четката и музиката”. Пък и популярността му доста нарасна, което изисква отговорно отношение. Така че следя всичко в Панагюрище направо изкъсо и – смело мога да кажа – съм доста по-добре информиран от повечето панагюрци за важните неща в града.
- Кое според теб гони любознателните хора оттук? А може би въпросът е неправилен.
- Мястото на живеене, сферата на професионално развитие, стилът на живот са все предмет на личен избор. Въпрос на хоризонти и перспективи. Не мога да отговарям за всички, но е факт, че много умни, образовани и интелигентни хора напуснаха града. Както и много напуснаха изобщо България. Това е симптоматично за разминаването между целите на човека и възможностите за развитие, които му осигурява обществото. Да не забравяме, че и много от големите ни предци са живели в изгнание и по чужбините, но не са спирали да работят на ползу роду. Ценности и морал! Пък и в днешния глобален, технологичен и информационен свят мястото на живеене не е толкова важно.
- Мислил ли си да ходиш в чужбина?
- Имал съм възможности и като студент, и по-късно да замина и да се установя трайно в други държави. Дори сериозно съм го обмислял. Но самият факт, че съм тук и работя за 30 или 50 пъти по-малко пари, отколкото бих изкарвал в чужбина, говори достатъчно. Смятам, че животът е много повече от едни пари, както е много повече и от работата. Пък и съм се оказвал в центъра на събития, които са ме задържали.
- София не е ли като чужбина за мнозина панагюрци!
- Не мога да отговоря на този въпрос. Та тя е само на час и половина път с автомобил! Никога не съм страдал от чувството за малоценност на провинциалиста. Това не е моя тема. Селяндуринът си остава такъв и във Виена, и в Чикаго, какво остава за София, справка – „Бай Ганьо”. Възпитан съм с висок дух, имам труден, но почти непоклатим характер. Няма как да забравя откъде съм тръгнал и кой съм. То значи да плюя на родословието си и на всички преди мен. А не съм такъв. Освен това съм горд, че съм панагюрец. Някои мои преподаватели в университета даже така се обръщаха към мен, с „Ей, панагюрецо!”.
- Кога за последно си имал нужда от приятелска ръка?
- Нали знаеш какво е чешит? В някои отношения съм много странен тип и от всичко, което мога да поискам, най-трудно искам помощ или подкрепа. Не мога и да плача. Смятам, че близките ти хора и приятелите ти най-добре трябва да те усещат като човек и ако трябва да се стигне до момент на „искане” на подкрепа, значи вече някъде сте се разминали. Най-ценна е подкрепата, която се дава без да бъде поискана – като дар. За съжаление напоследък ситуацията в държавата като че ли доста изкривява мисленето на хората и дори го извращава. И на мен ми се случи да бъда предаден от близки приятели. Не съм си представял, че ще ми се наложи да го кажа, но е факт.
- Кое ти дава хъс и вдъхновение?
- Нямам муза или друга такава измишльотина. Сам се провокирам. От някъде дълбоко намирам причини и да се ядосам, и да се вдъхновя. Понякога нещо ме вади извън равновесие за кратко и това ми е достатъчно. Освен това имам за пример пред себе си цяла кохорта силни люде и техните живот или творчество ми дават смисъл да продължавам.
- Кое те уморява?
- Четири неща и ще бъда пределно кратък. Уморяват ме мързелът у повечето хора, претенциите на други без грам покритие, самодоволството и вопиющата простащина, която напоследък дори се институционализира.
- Как си почиваш?
- Със сън и с разходки сред зеленина или покрай вода. Общо взето сред тишина и спокойствие. Сетивата ми са толкова пренаситени от впечатления, че четенето, гледането на филми, театър или обикалянето по музеи и галерии не възприемам като почивка.
- Как се справяш с бита?
- Криво-ляво... Единствената ми гордост е, че готвя много добре. Гледам на храната не само като на ядене, а и като на изкуство. Често готвенето или пазаруването на храна са ми по-приятни от писането, снимането и рисуването.
- Последната ти смешна случка?
- Най-много ме разсмива моят котарак – прави невъобразими котешки неща. Новините също са много смешни – често извадени сякаш от пиеса на Радичков или на Бекет. Човешката глупост е непресъхващ извор на смях.
- Последната ти тъжна случка?
- Осъзнаването колко съм малък и нищожен в сравнение с природата около мен. Провокира ме земетресението в Перник, което силно разлюля блока, където живея. Тъжно е, че само около подобни екстремни случки разбираме празната суета на човешкия живот.
- Последното ти щастливо събитие?
- Открих няколко неподозирани неща при скорошно пътуване до Пловдив. Способен съм да се радвам като малко дете, когато правя лично откритие.
- Какво четеш в момента?
- Покрай „Чат-пат” ми се налага да чета и препрочитам доста родни автори. Открих нови и ярки за мен гласове като Кръстьо Раленков и Дима Дюлгярова – нея я познавам отдавна, но новата й поезия е направо зашеметяваща. А Кръстьо скоро ще го видим с дебютна книга, сега е включен и в сборник с къси разкази... Чета първия роман на Мартин Райчевски „Безкрайна нощ”. Това е нов български романист с вече три книги и ми е любопитен. Едновременно с това за кеф и разтуха чета „Неканоничният Вазов” на Катя Зографова – няма да спра да се наслаждавам на игривия й, ярък език, с който пише леко за сериозни неща, следя и няколко списания и сайтове за култура и литература.

Моите фундаменти: Георги Рупчев: "Поезията е инстинкт на неприспособимост"

"Мълча, питай ме нещо!". Тази фраза може да бъде крайъгълният камък, откъдето да тръгнем, за да навлезем в безграничния свят на човека, който я изрече. Защото преди да дочака въпросите ни, той вече започна да отговаря - с книгите си.
От 28 ноември 2001 г. насам живите българските поети са с един по-малко, но с един се увеличиха безсмъртните. Тогава в призори си отиде може би най-нощният от съвременните майстори на метафори за усетите, мислите и неизбежната борба за душата на човека - Георги Рупчев, на 44 г. Отиде си след тежка болест, която от 20 г. го беше приковала към инвалидната количка. Но не беше приковала духа му. Отиде си забравен от гилдията, от издателствата, от пресата - само два ежедневника пуснаха дописки на няколко кв.см (в това поне не бе изключение).
Още с първата си книга "Уморени от чудото" той предизвиква небивал интерес от страна на читатели и критика. Поместеното в нея стихотворение "Отсъствие" печели престижната национална поетична награда "Южна пролет". "Това стихотворение страшно прилича на Жоро, то е част от самия него - сподели след смъртта му негова голяма приятелка. - Сега хората ще се надпреварват да говорят хубави неща за него, но няма нищо по-хубаво от това, което той сам е написал".
"Пиша предимно нощем - споделя Рупчев в едно от редките си интервюта в далечната 1994 г. - Нощта е нещо важно за мен. То не е просто друго време, тя е друг начин на живот, друго пространство. Сигурно в поезията има нещо тайно, скрито, греховно, срамотно. Та по-добре да не те виждат. Хубостта като нещо извънмерно, трябва да се скрие, за да не я урочасат, да не я прокълнат, да не й направят магия или да я вградят в темела на нещо ново. Всъщност да пишеш в известен смисъл е противоестествено. Поетът винаги е бил излишен и изключение. Но се оказва, че не могат без него. Поезията е инстинкт на неприспособимост, а сега са времена на приспособяване."
Георги Рупчев издава общо 5 стихосбирки. Емблематична става книгата му "Зоната", събрала най-доброто от неговото творчество. Стихотворения като "Голямата земя"*, "Зоната", "Нощ в ми", "Смяна на нощната стража", "Тресавище" вече са със запазено място във вечната антология на българската поезия.
Наречен приживе постмодерен, той бе от малцината истински поддръжници на контракултурата. Контракултурата като израз на търсенията от друга (силно субективна) гледна точка на истинските смисли и цели на човешкия живот, с неговите любови, грехове, падения, смърти и израстване.
Фундаментален е трудът му в преводите. Той е първият и единствен, който посяга към текстовете на Джон Ленън и ги издава в самостоятелна книга. Според журналиста от БНР Антон Митов Георги Рупчев е създал поезия от песните на Ленън. "Аз направих така, че на български те да не могат да се пеят - споделя поетът, - луднах, докато го превеждах. В Ленън обичам освободеността, но не като музика и пеене, а като поведение и начин на живот." А иначе в музиката той е и под влиянието на ортодоксалните меси на Бах, реквиема на Моцарт и особено двойния концерт на Брамс за виолончело и цигулка.
Рупчев превежда на български литературни колоси като Т.С. Елиът, Едит Несбит, Чарлс Кингсли, Робърт Пен Уорън, Д.М. Томас, Лорънс Фърлингети, Анна Ахматова и Марина Цветаева, включително библейската "Песен на песните" от иврит. Песни по негови текстове изпълняват Васил Найденов, "Тоника" и др.
И както сам пише в посвещението си на великата Цветаева, Георги Рупчев все още "не е приключил със света". Защото "поетът няма с какво да бъде заменен, освен с неговите стихове".
- Мълча, питай ме нещо! - подканя ни той.
- "Представи си, рай че няма.../ че няма ад под нас.../ Казвай ми, че съм мечтател -/ ала не съм единствен аз" **, питай ме нещо! - отговаряме му ние.
И така - между него и нас диалогът продължава.
Стоян Радулов
_________________________
Георги Рупчев е роден на 2 септември 1957 г. Завършил е българска филология и психология в Софийския университет. Издал е стихосбирките "Уморени от чудото", "Смяна на нощната стража", "Смъртта на Тибалт", "Силните на нощта", "Зоната". Превел е от английски Джон Ленън, Томас Елиът, Лорънс Фарлингети и др.; от руски - Гумильов, Ахматова, Манделщам; негова е и поетичната интерпретация на "Песен на песните". Лауреат на наградата за дебют "Южна пролет" (1983 г.); на наградата "Димчо Дебелянов"; 2 пъти лауреат на годишната награда на Съюза на преводачите. Последните 15 години бе прикован на легло. Той почина на 28 ноември 2001 г.
_________________________
* Някои от изброените творби вече са били публикувани във в. "Време 2001" - Панагюрище
** Цитатът е част от песента "Imagine": Ленън, Джон. Поезия, проза, интервюта. От англ. Г. Рупчев. Народна култура. С., 1984 г.).


ИЗ ЛИЧНАТА АНТОЛОГИЯ
Из "Нощ в ми"
Аромат на жасмин и сандал -
хайде малко домашна екзотика,
щом назрява пореден скандал
между теб и животеца.

(Под шотландската вълна, отдолу,
ти си гол, примитивен, невеж,
и ти идва да станеш от стола,
да запалиш цигара и свещ.)
...
И лежиш в отлежалите тежки води,
ми минорен, разкиснат, без сили,
и не знаеш билото преди
бе ли всъщност или сега го измисли.
Разточителна нощ в ми минор...

Слушаш музика, мрат часове неброени
и кого баламосваш с вселенски простор,
щом и сенките даже са тленни?

Никое време е, никое, никое, никое...
Падат минутите покрай теб - по очи.
Ти се тъпчеш с успокоителни
и мълчиш.

Отсъствие
По стълбището, след това ключът. Накрая
се вмъкваш в старата си стая.
Смълчаните, понапрашени мебели
отдавна са привикнали без тебе.
За тялото леглото е забравило,
забравила е за дланта ти бравата.
Нахално стъпките разместват
непреживените от тебе месеци
и щом постихне радостта в началото,
започваш гузно.
Да се подчиняваш.
Стихове Георги Рупчев

Макове като звездни системи...

Цели полета, изпъстрени с маргарити и червен полски мак. Изумително! Това може да се види само през май и то не навсякъде в България. Но ако имате път някъде през южното централно Средногорие - района на язовир "Пясъчник", Красново, Кръстевич, Паничери, Старо Железаре, Старосел, не профучавайте както винаги забързани нанякъде, а се вгледайте в панорамата около себе си.
В България растат само осем вида мак от цялото растително семейство. Най-разпространен е тъкмо този, който вирее като плевел. Но той дава онова семенце, което се използва в хлебарската индустрия за украса на гевреци и различни видове хлябове. Не се заблуждавайте, това не е опиумният мак, макар всеки вид от това красиво цвете да е отровен до някаква степен. Такава е противоречивата природа на този полски красавец.
© снимки Стоян Радулов

Филмът "Денят на нестинарката"

 
АНОТАЦИЯ
Към един от най-впечатляващите български обреди отвежда документалният филм „Денят на нестинарката”. Той търси и показва защо нестинарството е включено в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.
Огън и тъпан. Танц и жарава. В Странджа планина, в България, тези четири думи са обединени в един огнен танц. Краката на танцуващите стъпват върху нажежените въглени, сякаш водени от силата на светец. Няма рани, има транс и нещо необяснимо... Но последователите на огнения култ са убедени, че огънят е благодатен и  има небесен произход. Затова, според тях, в първите минути след появата си той не пари и не изгаря. Може би това е и обяснението защо огънят не наранява танцуващите върху него.
На деня на Св. Константин и Елена – 21 май (3 юни), е най-големият нестинарски събор в Странджа. Приготовленията в село Българи започват от рано сутринта. Младо животно пада в жертва заради традицията. Нестинарските икони участват и в голямото шествие от селото до извора Голямото Аязмо в местността Влахов дол – най-свещеното място в Странджа за нестинарите... Изпълнението на нестинарския танц обаче е след залез слънце на селския мегдан в Българи. Нестинарите са облечени в бяло. Над околните баири отекват единствено монотонните удари на тъпана.
Но танцуващите върху жар днес са на изчезване. Само няколко човека са. И се опитват да запазят древната традиция... Както казва старият  епитроп от село Българи баба Дукена Костадинова: „На свети Костадин нестинарките играят. Панагир правят... Нестинарят, който фане, та го прифата, та играе... той си знае. Другите, ние нищо не знаеме. Гледаме само и серенуваме...”

"Денят на нестинарката"
Документален филм / Времетраене 27:00 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм
________________________
Сценарий и режисура Стоян Радулов. Оператори Николай Василев, Николай Стоянчов.  Монтаж Янко Славов. Музикално и звуково оформление Диана Текелиева. Текста четат Мариана Лечева, Манол Къков, Любомир Младенов. Продуцент Георги Крумов

Сърдечни протоколи

Честит 24 май!
Сърдечни протоколи

Какво безкрайно могъщество в думите,
които пробуждат спящото чудо
на живота - обречен на хората,
на чувството за живот - винаги будно.
И от техните страници вечни
говорят ни сърдечните протоколи,
увенчани от поетите с песни
и поръсени с най-светлия прах лунен
на Аз, Буки, Беди, Глаголи...
И това слово посочва ни как се създава
в огнени битки на радостта битието,
че страшно щастие е нямало и няма,
а само подвиг - да продължиш, накъдето
сърдечните протоколи ти сочат
и да тръгнеш по стъпките святи.
Не слагай никога своята точка
и в бъдеще ще бъдете слети
в чувството за живот - винаги будно,
в това прекрасно и сънено чудо на чули
безкрайното могъщество на светлото слово
на Аз, Буки, Беди, Глаголи... 

Стихове Стоян Радулов
(Из поетичната книга "Пътуване към Акаша")

Прочетете как кодът на глаголицата крие смисълът на съществуването тук

Птичи следи


                 ...В гнездата
                   остават най-обречените птици.
                                        Любомир Качков
І
От юг, далеч от юг се връщат
след зимите на своите надежди
птиците... Надживели пак
сезоните – съпреживените и споделените.
Прелетели океани страх, гостоприемни
брегове утехи и стремежи,
те идват уморени, озарени, окрилени,
че някога - кога не знам -
ще се издигнат толкова високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.

ІІ
Зад хоризонта – моят поглед не стига –
аз и ти
– сме мираж.

ІІІ
От юг ще се завърнеш ли, далеч от юг,
след зимите на моите надежди -
като птиците?… Ще надживея ли
сезоните – самотните, несподелените?
Ще се издигнем ли така високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.
В гнездата, знам, остават
най-обречените птици,
тъй както знам, че полетът единствен
е достатъчен, за да съм сигурен – обичам те!

ІV
От Изток
и из цяло Панагюрище
                 – гълъбите наши.

Стихове Стоян Радулов 
(Публикувано и във втората поетична книга "Абсолютно: Любов")

Загубен между илюзиите и стените


 (Публикувано и във втората поетична книга "Абсолютно: Любов")

Филмът "Завръщане в миналото"

АНОТАЦИЯ

Родът, семейното чувство – това са основните добродетели, допринесли за здравите черти на българското общество. Родословното дърво е като брод между миналото, настоящето и бъдещето, чрез който човешкото чувство за принадлежност ни свързва с корените, със земята, предизвиква обичта към родното място.
Документалният филм „Завръщане в миналото” ни отвежда в историята на село Поибрене. Но разказът е пречупен през спомените на един от неговите жители – Иван Радулов. А останалите герои са разположени в автентичната среда на селския бит от началото и средата на миналия век.
Поибрене е едно от най-самобитните села в община Панагюрище. Но и село с превратна съдба. Само допреди 60 години то е включвало в себе си още 18 махали, разпръснати на километри във и около пролома на река Тополница в Средна гора. Днес от тях населявани са едва 4, а някои буквално са изчезнали под водите на построения през 1948 година язовир „Тополница”. През 1934 година жителите на Поибрене са били 4 499, а сега са само 850. Но въпреки това, както казва Иван Радулов, животът в Поибрене наистина продължава...
В епизоди от филма оживяват поибренските традиции -  уникалното хоро „ламба”, както и самобитните тракийски песни. През призмата на спомена е разказана ролята на местната черква, както и множеството легенди, битуващи из тамошните планински била. Зрителите ще бъдат запознати и с това как се прави поибренският тутманик с мътеница... Изобщо за забързания градски човек сюжетите, които се откриват за очите в средногорското село, са като истинска приказка.
„От родната ми къща не е останало нищо – споделя пред камерата Иван Радулов. - Цялата махала Поленето отдавна е залята от язовир „Тополница”. Изселиха ни. Старото ми семейство се разпиля. На едни дадоха земи в Мало Конаре – Пловдивско, други се преселиха в Оборище, в Панагюрище, по цялата страна. От цялото ми детство са останали само старите орехи. Бяха в единия ъгъл на голямата ни нива. Стволовете им са още силни, значи корените са здрави и дълбоки. Плодът под здравите черупки е вкусен.
Преглъщам последната глътка.
Усещам и горчилката, и насладата.”
Така е в Поибрене, когато отвориш вратата на миналото. За да се завърнеш...


"Завръщане в миналото. Село Поибрене"
Документален филм / Времетраене 27:39 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм

Сценарий Стоян Радулов. По мотиви от разкази на Иван Радулов. Оператор Роберт Далали.  Режисьор по монтажа Цветелина Василева. Музикално и звуково оформление Мариана Вълканова. Текста чете Цветан Ватев. Продуцент Георги Крумов

Филмът "Старовремска жътва"

АНОТАЦИЯ
Един наистина уникален и своеобразен филм е „Старовремска жътва”, създаден за Телевизия Туризъм. Той ни прави свидетели на една истинска, старовремска жътва и ни отвежда до село Стефаново, в Радомирското поле, където местните жени и мъже ни показват как се е жънело в стари времена, далеч преди да бъдат измислени тракторите и комбайните. Облечени в автентични носии и сред атмосферата на незабравимите жетварски песни, те ни представят отдавна забравени ритуали и обичаи, посветени на жътвата. Разказът умело стъпва на класически български произведения за жътвата от Елин Пелин и Йордан Йовков, звучи неповторимият глас на народната певица Славка Секутова. Понеже неизменна част от жътвата е типичната  жетварска песен. Започната от една жена, друга й припява и така песента се носи от клас на клас над полето – химн и на тежкия жетварски труд, но и на надеждата за бъдеще.
Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци. Неуморно те жънат там и трупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка. Узрялото жито не чака...”
В края на всяко лято по полетата на България започва една от най-сакралните селскостопански дейности – жътвата. За да сме честни, трябва да признаем, че жътвата ни въвежда в светилището на живота - там, където човек с двете си ръце извършва обредите на миросътворението. В старо време житните класове са се събирали на ръка, като са спазвани определени обреди и ритуали, пеели са се жетварски песни...
В Радомирското село Стефаново все още пазят обичаите на жътвата. Рано сутрин косачите подготвят нивите, след това идват жетварите. На-младата жена от тях зажънва първа под надзора на по-опитна. Жените правят просека, а тази на пръв поглед обикновена полска работа се извършва по строги правила. Има ритуален хляб, отделя се и „брадата” на нивата -  сплетени като женска плитка житни класове. Отрязването на „брадата” прибирането й в хамбара до есенната сеитба е действие, насочено към осигуряване на плодородие следващата година.
Колко хубаво го е описал Елин Пелин: „...Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синори, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път. Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно. Пред такава картина душата на човек  се разтваря лист по лист, като книга, и той неволно чете далечни, неясни и мили спомени, които го натъжават..."
Жетварството, такова, каквото е заснето от сценариста Симеон Мильов и оператора Симеон Григоров, е една от наистина запазените, но на изключително малко места, традиции на българина. Традиция, която го връща към неговите корени, близко до земята.

"Старовремска жътва"
Документален филм / Времетраене 28:22 минути / България / Продуцентски център Футура вижън. По поръчка на Телевизия Туризъм
______________________
Сценарий Симеон Мильов. Оператор Симеон Григоров.  Редактор и режисьор по монтажа Стоян Радулов. Музикално и звуково оформление Стоян Радулов и Симеон Мильов. Текста чете Симеон Мильов. Продуцент Георги Крумов

Семейство в уловени "Мигове"

Редакция и художествено оформление, Панагюрище-Пловдив (2004)
Тази книга се появи по повод 60-годишнината на баща ми Иван Радулов. Той отдавна пишеше изключително забавните разкази от своя живот, с които ни разсмиваше като малки. Но не публикуваше. Затова с майка ми Нина решихме да го изненадаме. Събрахме всичко, оформихме го криво-ляво, издадохме го и му подарихме тиража навръх празника. Баща ми щеше да получи инфаркт от изумление. Остана без думи. Но затова пък цял живот е намирал верните думи и най-вече вярното поведение към семейството си.
Стоян Радулов

За уловените мигове
(послеслов)
Убеден съм, че писането има една основна функция - да сближава хората. И че в крайна сметка литературата няма как да отстъпи от това си призвание. Въпреки следващите една след друга дълбоки промени - обществени, мисловни, писателски.
Настоящата книга набързо може да бъде отнесена към периферията на съвременната българска литература, дори далеч от процесите, които кипят в нея днес. Което само по себе си ще бъде смешно, дълбоко невярно. А и в крайна сметка - неважно, тъй като преди всичко това е една дълбоко лична книга, без никакви претенции. Пък и зависима от езика и същевременно с това обогатяваща се, и обогатяваща го, литературата не остава вярна само на едно течение и не върви само по един утъпкан път. В еклектиката си тя преоткрива постоянно света и го приближава в очарованието му, към всеки, дръзнал да отвори широко сетивността на четенето (любимо занимание впрочем на Радулови).
Писани в различни периоди и носещи самооценката (дори равносметката) на баща ми Иван, неговите творби, включени в този сборник, всъщност са собствения му автопротрет от уловени житейски мигове. При това заредени от силата на наблюдението, претворено в майсторски разказ с неповторимо въздейсвие.
Идеята да бъде издадена тази книга представлява желанието и смелостта на моето семейство да потърси близостта в себе си открито, да я сподели с всички и с протегнати ръце да помоли за същото. При това с увереността, че всяко усилие в тази посока си струва.
Бях дълбоко удивен след първите прочити на разказите на баща ми. Неговата чувствителност доби за мен други измерения. Както и чувството му за хумор, което познавам вербално от най-ранно детство. Бях удивен най-вече от емоционалните дълбини, в които беше задълбал, за да преоткрия впоследствие същността на мъдростта.
Възхищавам се на майка ми, която в предаността към чувствата си реши да му направи този смел и красив в откровенността си подарък. При това след дългогодишен брак, който сам по себе си е постижение.
Гордея се, че имам такива родители, че аз и сестра ми принадлежим на това семейство. И се радвам, че мога да споделя всичко това открито.
Стоян Радулов

"Любовният архив", разголил Зографова

Редакция и оформление на илюстративния материал, София (2007)
Тази книга се появи на бял свят по повод житейския 50-годишен юбилей на Катя Зографова. В нея Катя е събрала стихотворни и белетристични работи, писани в годините из "тайните" й дневници. "Разбира се, тук не влизат най-ранните поезии и прози, публикувани във времето на средношколския ми дебют в сп."Родна реч", уточнява тя. "Предпочетени са по-зрели неща, появявали се неочаквано в спокойното ми изследователско и музейно битие. Защото, както е казал Далчев: "Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравената дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим..." Според самата Зографова "Любовен архив" може да се мисли като "антиюбилейна автобиография, разказана в стихове и проза". Книгата е посветена на вече порасналата й дъщеря Мария. А аз бях щастлив да съм й продуцент, редактор и художествен оформител.
Впрочем честванията на Катя в София и Панагюрище през 2007 г. включваха още и организирането на изложбата "Фотозографии и словорисунки", на която станах куратор. Тогава тя нарече това "нетрадиционен ансамблов начин", та юбилеят да е "наситен с културни послания и да носи характер на творческа равносметка" на изминатия от нея път.

 "Любовен архив", "Фотозографии и словорисунки" или един разказ за Катя Зографова и нейното Дуенде

Как да накараме разлиствайки страниците между кориците на една книга да запеят, да затанцуват? Да запленят? Да заразят с онази магия, с онази "тайнствена сила, която всеки усеща, но никой не е обяснил докрай”? Да заведат читателя до нови и красиви светове или да го запокитят в непознатите и безкрайно любопитни сокаци на този иначе по делнично познат човешки свят? Как тези страници да себеизразят и обогатят авторовата личност и да потърсят нови читателски приятелства? Да разширят неимоверно способността за общуване, за обмен на мисли, чувства и идеи?
Това са въпроси, които, уверен съм, всеки изкушен по някакъв начин от литерутарата си задава. И на които Катя Зографова без да иска дава прекрасен отговор с публикуването на нейния "Любовен архив" в тази дълбоко лична, но и книга-мистификация.
В такъв случай вероятно се питате какво общо има българската реч, естетика и чувственост на Катя с испанското Дуенде? Много просто. Защото в тази книга е закодирана нейната българска Оренда - прабългарската дума за сила на духа, неизменна част от която е любовта. И доколкото Дуендето е истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща, дотолкова и новата, юбилейната книга на Катя Зографова, замаскирана под формата на "архив" е блестяща изява преди всичко на нейния дух, на нейната Оренда, пресъздадена чрез любовта - към словото, към живота, към самата любов.
В тази плоскост на разсъждения ме тласна едно място в предговора към книгата, където Катя споменава, че Дида Гемиджиева нарекла текстовете й "страстна поезия - танц болеро". А повечето от вас навярно са слушали Равеловото "болеро" - музика, която е апотеоз на тоновете в оркестъра, която свързва силата с лекотата, изтънчеността с духа, спокойствието с динамиката.
По този начин са свързани в книгата на Катя и силата на посланията с лекотата на изказа, изтънчеността на словото с неговата дълбочина. Ясно се вижда, че българолюбивото, родопреклонното, любовонаситеното, чувствено Дуенде на Катя идва буквално от петите й и се открива във всяка от страниците на тази книга.
Та погледнете самата Катя! Пъстрият й начин на изразяване, игривите очи, многопластовостта на погледите и забележките й, симпатичността и значността на жестикулациите й - не са ли те красива игра на пребогатата й личност!? И това - само като мънички външни нейни прояви. Ани Финджикова забеляза тези нейни качества още при първата им среща преди години. "Лъчезарната усмивка на Катя и обезоръжаващата общителност всъщност крият един по-вглъбен поглед" - написа по повода Ани. Какво остава да кажем тогава за произведенията на Катя? Най-малкото - че разказва увлекателно истории. Вземете примерно книгата й за Орчо войвода, която никак не прилича на сухо историческо четиво, а напротив - увлича не само с одухотворения и ожизнен Орчов образ, а и с майсторство на повествованието - защото тя много повече прилича на документален роман. Или пък да погледнем "Многоликата българка", в която истински оживяват (и то не само енциклопедично) образите и характеристиките на една от друга по-ценни за идентичността ни български жени. Не случайно за тази й книга на националната премиера в Музей "Земята и хората" в София Катя бе удостоена от Национален форум "Българка" с наградата "Блага Димитрова" за авторка на годината.
Различното в новата книга на Катя е, че в "Любовен архив" тя разказва по един твърде необичаен начин за себе си - не хронологочно, а - извънвремево; не събитийно, фактологично, а - емоционално, дори оценъчно.
И както казва Игов - "Книгата има архивно име, но е наречена не исторически или културен, а любовен архив". Понеже "любовта е онова, което обезврежда архива и го превръща от документация за кървави национални рани - в културна памет". "Защото авторката на този архив смята, - пише Игов - че животът не е война, полемос, както е смятал Хераклит, а любовен порив, за който Данте казва, че движи и звездите."
Според Игов, с който безусловно се съгласявам, "любовният архив на Катя Зографова е книга - равносметка, жанрово неопределена смес от стихове, пътеписи и импресии, колаж от текстове, фотографии и рисунки", в които, според мен, се изгражда точно любообилната, словолюбивата, любовопреклонната биография на Катя - наречена от него "пъстра тъкан на това, което някои смятат за "биографична илюзия", а аз наричам, с помощта на заемка от Лорка - "епистоларна изява на дълбочинната Дуенде-сила на авторката". Книгата наистина е нейната ословесена памет за любовта - родителката на живота.
А що се отнася до съпътстващата изложба - името й "Фотозографии и словорисунки" само подсказва - тя е нейната фотодокументална любовна памет, неразривно свързана с вече ословесената.
Впрочем - ще ми се да ви разясня откъде идват неологизмите в това изложбено заглавие. Преди близо две години в музея на Панагюрище подредих първата си изложба художествени фотографии, а Катя Зографова представи втората ми книга "Абсолютно: Любов". Тогава тя наиситна хареса "диалогичността" между двете изкуства, откри за себе си както я нарече - "сложна, многосъставна творческа настройка" и се запита: "Дали можем да открием фотообрази, които да кореспондират с поетически сюжети. Дали има дифузия на поезия и визия, на фотонаглед и словесна метафора и докъде стига тя? Може би до естетическия феномен, назован "фотописи"?"
В настоящата собствена изложба тя се опря точно на този творчески феномен, когото нарече с нови имена - типично по Зографски. Както и в книгата, в изложбата фотографии също не съществуват нито хронологията, нито събитийността. Наблегнато е на по-важни и същностни неща - каквато е пълнотата на момента и разгръщането на спомена за мимолетността на мисълта и емоцията до жизнеподдържащо и жизнеутвърждаващо трайно чувство. Например - сюжетът от завършването на Руската гимназия в Пловдив в колажа "Носталгии", или моментът на прегръдката между майка и деца във "Фамилни хроники", или пък полетът на Константин над Кабо ди Рока - уж "краят на света", дори в мистификацията на снимки като "Катя - Магьосница" или "Коленопреклонна молитва на пл. "Св. Петър" в Рим".
В заключение само ще добавя, че с книгата си и с изложбата личността на Катя Зографова наистина добива литературна, но и видима човешка плътност, показвайки ни, че междухорските отношения са нещо повече от думи и жестове, в крайна сметка - че животът и любовта са нещо посилно, постижимо и запаметяващо; удовлетворяващо; достойно да бъде словорисувано, фотозографисвано, дори ако трябва - архивирано - щом това е част от пътя към бъдното, където тя самата вече си е завоювала завидно място.
Стоян Радулов

Творческата ми съдба вероятно щеше да е по-различна, ако преди години битността ми на журналист не ме беше събрала с Катя Зографова. След години тя ме покани да стана редактор на тази най-лична нейна книга, а се превърнах и в продуцент, и в куратор на съпътстващата я изложба. По-късно творчески се преплетохме съответно като режисьор и автор при филмирането на есето й "Моят Каменград" - един от любимите ми филми.

Още за творческото ми битие вижте тук

За следващата юбилейна книга на Катя - "Словозографии", четете тук