Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Април


Преди 142 години нашите възрожденци, големите априлци направиха така, че петстотингодишната мъгла на робията да се вдигне... Но галопиращото време днес неумолимо напластява друга, също толкова страшна мъгла. Българските камбани пеят, но малко българи ги дочуват. Редеят редиците българи, за които онези събития са поезия. Какво ли е днес на сърцето на българина? На българина тук, и на българина, разпилян по света... За мен АПРИЛ `1876-та е поезия. Българската поезия на свободата!


Добре дошли в "Сюжетите на Радулов"!


Здравейте и добре дошли при мен! 
Това е личният ми творчески блог "Сюжетите на Радулов". :)

Харесвам много автори, но един особено ми допада. Сароян. Най-вече заради заглавието "Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света". Защото никога не съм могъл да дам адекватно обяснение на друг за себе си, а той сякаш го е направил вместо мен.
Аз съм нещо като журналист, нещо като поет, нещо като режисьор, нещо като фотограф, изобщо като нищо на света. За мен е важно да се изразявам. Общуването ми е много важно. И цялото писане е моят начин това да се случва.
Написаните от мен текстове са буквално хиляди. Писал съм дописки, хроники, информации, статии, публицистични текстове, коментари, къси разкази, есета, стихове, рецензии, критики, сценарии за киното и телевизията, какви ли не официални писма, поздравителни адреси, благодарности, речи и лична кореспонденция. Но съм бил и продавач, разносвач, книжар, търговец, рекламен агент, оптик, контрольор... Затова ми е хубаво, че от 20 години се прехранвам само с писане. Това е моята професия.
И в тази светлина най-важното е, че обичам България. Дали защото съм от Панагюрище – град с патриотичен дух, или по друга причина, но страната ми се е просмукала във всички теми, с които съм се занимавал. И в поезията, и в публицистиката, и във фотографията, и в документалистиката.
Та, освен писането, съм сигурен, че ми подхождат и други животи, както би казал Рембо... Каквито съм искал да имам, когато бях малък...

Стоян Радулов


Христос се ражда, умира и възкръсва за нас, защото живее в нас за Любовта

Художник Стайо Гарноев
Из моята любима книга за Иисус, за която се сещам в тежки моменти и нужда на упование: 
"...А мълчалива бе нощта в тези часове — мълчалива и тиха като жена, която е дълго плакала. И младежът се изгубваше в мрака, като че ли не мислеше да се връща.
Той отиваше на високия хълм край Назарет, дето вихърът шибаше лицето му с ледни камшици.
И там, в безмълвието на среднощна тъма — Човекът говореше със Себе Си.
— С Обич и Презрение препълни душата Ми, Господи! Вихърът е Твой огнен Шъпот, ала — глуха е душата Ми още! Мълнията е Твоя пламенна Уста, ала — ледно е челото Ми още! Мракът е Твой тъмен Пръст, ала — сляпо е сърцето Ми още!
— Стой, Сине Мой! Ти ще чуеш, ще видиш — и Моята целувка ще косне Твоя лоб! ...
Ти си Мешиах! Ти си Мой Помазаник! Ти дойде в света, за да бъде заклеймена душата Ти с греховете на цял свят — и да преживееш падането на всяка твар! Когато Гневът Ми се излее над човешкия род, той ще се косне до Твоя Език — и през душата Ти ще се разсипе по света! — Душата Ти е път на всяка Моя мълния — сърцето Ти е друм на всяка капка от Моята роса — Твоята помисъл е звук на всяко Мое слово! Чрез Тебе слизам Аз в хората — и в Твоя храм сбирам отломките от Себе Си, за да ги оживотворя с допиране на огнен Пръст! Язва трябва да бъде Твоята Обич — и проказа трябва да стане Твоето Милосърдие! И всяка правда, която Твоите устни не са промълвили на света, ще Те пърли като пламък — и като мълния ще Те обжегва всяка истина, която си утаил от вселената!...
Радвай се, Сине Мой, защото Твоята правда ще бъде Твой гроб — и Твоята тайна ще доведе до Разпятие стъпките Ти!..."
И още:
„Господи, препълнена е земята с Твоята милост: научи ме на Своите повеления! Примира душата ми за спасение от Тебе: на Твоето слово се надявам! Оживи ме с милостта Си, Господи на Силите — и ще запазя клетвата на своите уста! Амен!"
За този необикновен роман - "Между пустинята и живота", неговият автор Николай Райнов е отлъчен от църквата. А това е смел разказ за живота, деянията и смъртта на Сина Божи. За мен това е съдбовен роман, посветен на всеки, който е търсил Любовта, но преди да е имал досег с книгата, не я е намирал. Това е един разказ за Сина на Любовта… Създаден в името на Любовта.
Самият Николай Райнов на едно място пише:
"Въ онова тъмно врѣме, когато надъ града и вселенната царуваше Октавианусъ Августусъ, названъ Справедливи, въ малъкъ градецъ на Гелиль Ха-Гойимъ, по име Назаретъ, се роди дѣте, чиито дѣяния и смърть мнозина благочестивци възфалиха. Не ще повтарямъ и азъ словата на тѣхните фалби, защото Синъ Божи надминава всѣка фалба, изречена отъ устни на смъртенъ. Разказвамъ живота, дѣянията и смъртьта на Сина Божи тъй както малцина еѫ спазили въ правдивъ споменъ: — тъй, както е било. Защото моята върховна почить прѣдъ Човека Йешу баръ Йосефъ ме кара да изреча цѣлата истина за Оногова, Който живѣ и умрѣ за истината."
Неговата отправна точка в това духовно пътуване са следните думи:
"В света бе - и светът чрез Него стана.
Но светът Го не позна;
Между свои дойдe.
А своите Го не приеха."
(Благовестие според Иоканаана, 1:10-11)
"В потайна самота и вътрешно мълчание води Бог душата, кога желае да й говори насаме. Искате ли да кажете нещо Богу, трябва да мълчите."
(Михуел де Молинос, “Дyxoвен водач", 1:129, 132)


София - пролет, перспективи, следобеди и привечерия
















Като низ от живи, цветни фотографии, но и като сумрачно, оловносиво пространство преживявам София всеки ден. Улиците, булевардите, тротоарите, сградите; централната част и отдалечените квартали ми се струват хем места, шумни и цветни като лунапарк, хем опасни - като в черно-белите филми на ужасите.
София не е просто град. Тя е столика. И събира в себе си много думи – съществителни, прилагателни, глаголи. Богата е на впечатления, на усети, на контарсти.
Винаги съм обичал повече софийските утрини и вечери, следобедите и привечерията, а не прекалено ясния контраст на обедите. Радват ме различни завъртулки по фасадите на сградите, перспективите на улиците, някоя цъфнала клонка, усмихнато човешко лице. И ме подтискат тълпите, пренапрежението, бързането, хаосът, от който не можеш да вдигнеш глава, да си поемеш дълбоко въздух, да се почувстваш спокоен.

Но където и да бъда в София, по което и време на деня или годината да съм, накъдето и да се отправи погледът ми, неизменно в мен се създава усещането, че съм част от този град, че имам какво да споделям с него, че и той винаги има да сподели с мен нещо ново. И че това общуване сякаш никога не би могло да свърши...

Текст и снимки Стоян Радулов