Лодки...

 "Чака нашата лодка. На кея ела, на кея ела..."

"На лов за рибка-бананка..."

 "Прелъстена и изоставена е... Спящата красавица..."

 "Накара ни да стенем самотното море..."

"Намереното мое Изгубено море..."

...Пропиляване

Един.
Таймерът е на петнайсет (разбирай ме - минути).
И луминисцентните отблясъци ми казват да заспя,
че го няма все това, което другите наричат “време”.
Че утре трябва да броя,
което някак си успявам, представи си, да работя.
А после пак да мина през аптеката…
Сутринта да включа бойлера във четири (и половина)…
Задължително да се обадя на тези тримата
и на онези четиримата…
Да купя (няма как) храна на двете котки…
Да заредя и да запаля печката...
И да напиша двеста реда… За моето съвремие…
За какво?

За да не ми остане пак проклето “време”
                                                       за метафори
и инертността на моя ден
да порасте като дъждовен облак
до ужасяваща хипербола.

Звъни досадно сутринта.
Във четири и двайсет. А аз съм още буден.
И ще гоня пак съня до спирката студена.
О, да,
аз имах време да поспя.
Аз имах време (и навярно сили) да не бъда този Аз.
Но се пропилях
във делничното суетене…
Стихове Стоян Радулов
    
П.П.  Забравих само кога ли точно беше –
във без петнайсет или във и петнайсет.

Панагюрище. Снимка Стоян Радулов

М.о.р.с.к.и.с.ъ.н.и.щ.а...

М.о.р.с.к.и.с.ъ.н.и.щ.а. от серията Ш.а.н.т.а.в.и.р.а.б.о.т.и.

За първи път за перспективите

... Копнежът за вселена с други измерения
е рожба на земята 
                         и пак към нея ще ни върне...
                                          Блага Димитрова

Мислех –
няма да тръгна
на пътешествие по другите светове,
а винаги ще си остана тук,
на Земята...
но чух нещо тихо да ме зове...

Това е именно вселената със други измерения,
която раждам,
за да имам перспективи.

За първи път усещам ясно,
че ако ги няма,
ще назадна, или пък ще умра,
или пък там, където най не искам, ще отида.

По-ярки и митични от звезди,
по-животворни и от слънцето
са перспективите,
защото те основите във нас държат
и около тях спиралата се вие –

и най-вглъбените ни принципи
израстват,
за да поддържат тезата ни – че сме живи,
макар и на Земята...

Стихове Стоян Радулов

(Публикувани в 
дебютната книга "Пътуване към Акаша" 
и в сайта "Откровения")

Акордеонистът със затворените очи...

София, пл. "Гарибалди", 23 юли 2006 г. Едно "Превъртане на световете" (Вместо Едит Пиаф, изправена на уличката на перачките в Париж и пееща от едно протрито стъпало със затворени очи...)
Публикувано за пръв път в сайта "Откровения". Повече вижте тук

Огледалце, огледалце

Поетика

Във в. "Време": Най-ценна е подкрепата, получена, преди да е поискана

Интервю на Веселина Велчева за в. "Време", бр. 21 (659), 2012 г. 

- Все още ли ти е по-лесно да кажеш с какво не се занимаваш, отколкото обратното?
- Не си спомням да съм казвал такова нещо. Вероятно някой друг го е споменавал по мой адрес. Донякъде такова впечатление е обяснимо, предвид различните неща, с които съм се занимавал през годините. Но всъщност смятам дейностите и проектите, зад които заставам, за доста последователни и логични. Още от училищната извънкласна дейност по кръжоци, вокални групи и уроците по изкуство в детството и юношеството ми, през пътуването и началните опити за писане в студентските години, та до журналистическото и творческото писане по-късно. Не вярвам на случайности и смятам, че всеки си има път в живота, който следва малко или повече. Доколко успешно вървя по моя, това не мога да кажа. Казвам за себе си, че съм нещо като журналист, нещо като поет, нещо като режисьор, нещо като фотограф, изобщо „като нищо на света”, защото така се усещам. За мен е важно да се изразявам. Общуването ми е много важно. И цялото писане днес е моят начин това да се случва. А съм писал какво ли не – във всички журналистически жанрове, но и есета, стихове, рецензии, критики, а напоследък сценарии за киното и телевизията... Но ти знаеш, че съм бил и продавач, разносвач, книжар, търговец, рекламен агент, оптик, контрольор...
- И все пак с какво точно се занимаваш в момента?
- Основно с редакторска и сценарна работа в телевизията. Отговарям за няколко важни творчески проекта. Вече съм направил над 30 авторски филма за TVT, където съм и отговорен редактор, и винаги работя по няколко едновременно – мои и на други колеги. През последните години малко занемарих заниманията си с „чисто” изкуство, което ми се отрази негативно и сега поправям тази грешка. Започнах да обръщам повече внимание на есеистиката, повече чета, работя и върху третата си поетична книга. 
- Напълно ли изключваш Панагюрище от плановете си?
- Напротив. Всъщност Панагюрище никога не е бил „изключена територия” в съзнанието ми. И няма как иначе да е – тук до голяма степен съм оформен като личност, тук са майка ми и баща ми, някои приятели... Два от филмите ми са конкретно за града – единият е по любимото ми есе „Моят Каменград” на Катя Зографова – в него участват Манол Панчовски и Стайо Гарноев, които безкрайно уважавам и ценя. А други два са посветени съответно на селата Поибрене и на Бъта. Този за Поибрене ми е много скъп, защото е по мотиви от разказите на баща ми, има лични неща в него. Освен това от тази година започнах изграждането и поддържането на електронния вариант на „Чат-пат” (http://chat-pat-literatura.blogspot.com), което ми отнема доста време. Стремя се да го обновявам всеки ден, та постоянно да има нещо ново и интересно. Радостно е, че той и групата към него във Facebook наистина заслужават името си – „Резерват за братя на перото, четката и музиката”. Пък и популярността му доста нарасна, което изисква отговорно отношение. Така че следя всичко в Панагюрище направо изкъсо и – смело мога да кажа – съм доста по-добре информиран от повечето панагюрци за важните неща в града.
- Кое според теб гони любознателните хора оттук? А може би въпросът е неправилен.
- Мястото на живеене, сферата на професионално развитие, стилът на живот са все предмет на личен избор. Въпрос на хоризонти и перспективи. Не мога да отговарям за всички, но е факт, че много умни, образовани и интелигентни хора напуснаха града. Както и много напуснаха изобщо България. Това е симптоматично за разминаването между целите на човека и възможностите за развитие, които му осигурява обществото. Да не забравяме, че и много от големите ни предци са живели в изгнание и по чужбините, но не са спирали да работят на ползу роду. Ценности и морал! Пък и в днешния глобален, технологичен и информационен свят мястото на живеене не е толкова важно.
- Мислил ли си да ходиш в чужбина?
- Имал съм възможности и като студент, и по-късно да замина и да се установя трайно в други държави. Дори сериозно съм го обмислял. Но самият факт, че съм тук и работя за 30 или 50 пъти по-малко пари, отколкото бих изкарвал в чужбина, говори достатъчно. Смятам, че животът е много повече от едни пари, както е много повече и от работата. Пък и съм се оказвал в центъра на събития, които са ме задържали.
- София не е ли като чужбина за мнозина панагюрци!
- Не мога да отговоря на този въпрос. Та тя е само на час и половина път с автомобил! Никога не съм страдал от чувството за малоценност на провинциалиста. Това не е моя тема. Селяндуринът си остава такъв и във Виена, и в Чикаго, какво остава за София, справка – „Бай Ганьо”. Възпитан съм с висок дух, имам труден, но почти непоклатим характер. Няма как да забравя откъде съм тръгнал и кой съм. То значи да плюя на родословието си и на всички преди мен. А не съм такъв. Освен това съм горд, че съм панагюрец. Някои мои преподаватели в университета даже така се обръщаха към мен, с „Ей, панагюрецо!”.
- Кога за последно си имал нужда от приятелска ръка?
- Нали знаеш какво е чешит? В някои отношения съм много странен тип и от всичко, което мога да поискам, най-трудно искам помощ или подкрепа. Не мога и да плача. Смятам, че близките ти хора и приятелите ти най-добре трябва да те усещат като човек и ако трябва да се стигне до момент на „искане” на подкрепа, значи вече някъде сте се разминали. Най-ценна е подкрепата, която се дава без да бъде поискана – като дар. За съжаление напоследък ситуацията в държавата като че ли доста изкривява мисленето на хората и дори го извращава. И на мен ми се случи да бъда предаден от близки приятели. Не съм си представял, че ще ми се наложи да го кажа, но е факт.
- Кое ти дава хъс и вдъхновение?
- Нямам муза или друга такава измишльотина. Сам се провокирам. От някъде дълбоко намирам причини и да се ядосам, и да се вдъхновя. Понякога нещо ме вади извън равновесие за кратко и това ми е достатъчно. Освен това имам за пример пред себе си цяла кохорта силни люде и техните живот или творчество ми дават смисъл да продължавам.
- Кое те уморява?
- Четири неща и ще бъда пределно кратък. Уморяват ме мързелът у повечето хора, претенциите на други без грам покритие, самодоволството и вопиющата простащина, която напоследък дори се институционализира.
- Как си почиваш?
- Със сън и с разходки сред зеленина или покрай вода. Общо взето сред тишина и спокойствие. Сетивата ми са толкова пренаситени от впечатления, че четенето, гледането на филми, театър или обикалянето по музеи и галерии не възприемам като почивка.
- Как се справяш с бита?
- Криво-ляво... Единствената ми гордост е, че готвя много добре. Гледам на храната не само като на ядене, а и като на изкуство. Често готвенето или пазаруването на храна са ми по-приятни от писането, снимането и рисуването.
- Последната ти смешна случка?
- Най-много ме разсмива моят котарак – прави невъобразими котешки неща. Новините също са много смешни – често извадени сякаш от пиеса на Радичков или на Бекет. Човешката глупост е непресъхващ извор на смях.
- Последната ти тъжна случка?
- Осъзнаването колко съм малък и нищожен в сравнение с природата около мен. Провокира ме земетресението в Перник, което силно разлюля блока, където живея. Тъжно е, че само около подобни екстремни случки разбираме празната суета на човешкия живот.
- Последното ти щастливо събитие?
- Открих няколко неподозирани неща при скорошно пътуване до Пловдив. Способен съм да се радвам като малко дете, когато правя лично откритие.
- Какво четеш в момента?
- Покрай „Чат-пат” ми се налага да чета и препрочитам доста родни автори. Открих нови и ярки за мен гласове като Кръстьо Раленков и Дима Дюлгярова – нея я познавам отдавна, но новата й поезия е направо зашеметяваща. А Кръстьо скоро ще го видим с дебютна книга, сега е включен и в сборник с къси разкази... Чета първия роман на Мартин Райчевски „Безкрайна нощ”. Това е нов български романист с вече три книги и ми е любопитен. Едновременно с това за кеф и разтуха чета „Неканоничният Вазов” на Катя Зографова – няма да спра да се наслаждавам на игривия й, ярък език, с който пише леко за сериозни неща, следя и няколко списания и сайтове за култура и литература.

Малките цветни неща...

Моите фундаменти: Георги Рупчев: "Поезията е инстинкт на неприспособимост"

"Мълча, питай ме нещо!". Тази фраза може да бъде крайъгълният камък, откъдето да тръгнем, за да навлезем в безграничния свят на човека, който я изрече. Защото преди да дочака въпросите ни, той вече започна да отговаря - с книгите си.
От 28 ноември 2001 г. насам живите българските поети са с един по-малко, но с един се увеличиха безсмъртните. Тогава в призори си отиде може би най-нощният от съвременните майстори на метафори за усетите, мислите и неизбежната борба за душата на човека - Георги Рупчев, на 44 г. Отиде си след тежка болест, която от 20 г. го беше приковала към инвалидната количка. Но не беше приковала духа му. Отиде си забравен от гилдията, от издателствата, от пресата - само два ежедневника пуснаха дописки на няколко кв.см (в това поне не бе изключение).
Още с първата си книга "Уморени от чудото" той предизвиква небивал интерес от страна на читатели и критика. Поместеното в нея стихотворение "Отсъствие" печели престижната национална поетична награда "Южна пролет". "Това стихотворение страшно прилича на Жоро, то е част от самия него - сподели след смъртта му негова голяма приятелка. - Сега хората ще се надпреварват да говорят хубави неща за него, но няма нищо по-хубаво от това, което той сам е написал".
"Пиша предимно нощем - споделя Рупчев в едно от редките си интервюта в далечната 1994 г. - Нощта е нещо важно за мен. То не е просто друго време, тя е друг начин на живот, друго пространство. Сигурно в поезията има нещо тайно, скрито, греховно, срамотно. Та по-добре да не те виждат. Хубостта като нещо извънмерно, трябва да се скрие, за да не я урочасат, да не я прокълнат, да не й направят магия или да я вградят в темела на нещо ново. Всъщност да пишеш в известен смисъл е противоестествено. Поетът винаги е бил излишен и изключение. Но се оказва, че не могат без него. Поезията е инстинкт на неприспособимост, а сега са времена на приспособяване."
Георги Рупчев издава общо 5 стихосбирки. Емблематична става книгата му "Зоната", събрала най-доброто от неговото творчество. Стихотворения като "Голямата земя"*, "Зоната", "Нощ в ми", "Смяна на нощната стража", "Тресавище" вече са със запазено място във вечната антология на българската поезия.
Наречен приживе постмодерен, той бе от малцината истински поддръжници на контракултурата. Контракултурата като израз на търсенията от друга (силно субективна) гледна точка на истинските смисли и цели на човешкия живот, с неговите любови, грехове, падения, смърти и израстване.
Фундаментален е трудът му в преводите. Той е първият и единствен, който посяга към текстовете на Джон Ленън и ги издава в самостоятелна книга. Според журналиста от БНР Антон Митов Георги Рупчев е създал поезия от песните на Ленън. "Аз направих така, че на български те да не могат да се пеят - споделя поетът, - луднах, докато го превеждах. В Ленън обичам освободеността, но не като музика и пеене, а като поведение и начин на живот." А иначе в музиката той е и под влиянието на ортодоксалните меси на Бах, реквиема на Моцарт и особено двойния концерт на Брамс за виолончело и цигулка.
Рупчев превежда на български литературни колоси като Т.С. Елиът, Едит Несбит, Чарлс Кингсли, Робърт Пен Уорън, Д.М. Томас, Лорънс Фърлингети, Анна Ахматова и Марина Цветаева, включително библейската "Песен на песните" от иврит. Песни по негови текстове изпълняват Васил Найденов, "Тоника" и др.
И както сам пише в посвещението си на великата Цветаева, Георги Рупчев все още "не е приключил със света". Защото "поетът няма с какво да бъде заменен, освен с неговите стихове".
- Мълча, питай ме нещо! - подканя ни той.
- "Представи си, рай че няма.../ че няма ад под нас.../ Казвай ми, че съм мечтател -/ ала не съм единствен аз" **, питай ме нещо! - отговаряме му ние.
И така - между него и нас диалогът продължава.
Стоян Радулов
_________________________
Георги Рупчев е роден на 2 септември 1957 г. Завършил е българска филология и психология в Софийския университет. Издал е стихосбирките "Уморени от чудото", "Смяна на нощната стража", "Смъртта на Тибалт", "Силните на нощта", "Зоната". Превел е от английски Джон Ленън, Томас Елиът, Лорънс Фарлингети и др.; от руски - Гумильов, Ахматова, Манделщам; негова е и поетичната интерпретация на "Песен на песните". Лауреат на наградата за дебют "Южна пролет" (1983 г.); на наградата "Димчо Дебелянов"; 2 пъти лауреат на годишната награда на Съюза на преводачите. Последните 15 години бе прикован на легло. Той почина на 28 ноември 2001 г.
_________________________
* Някои от изброените творби вече са били публикувани във в. "Време 2001" - Панагюрище
** Цитатът е част от песента "Imagine": Ленън, Джон. Поезия, проза, интервюта. От англ. Г. Рупчев. Народна култура. С., 1984 г.).

ИЗ ЛИЧНАТА АНТОЛОГИЯ
Из "Нощ в ми"
Аромат на жасмин и сандал -
хайде малко домашна екзотика,
щом назрява пореден скандал
между теб и животеца.

(Под шотландската вълна, отдолу,
ти си гол, примитивен, невеж,
и ти идва да станеш от стола,
да запалиш цигара и свещ.)
...
И лежиш в отлежалите тежки води,
ми минорен, разкиснат, без сили,
и не знаеш билото преди
бе ли всъщност или сега го измисли.
Разточителна нощ в ми минор...

Слушаш музика, мрат часове неброени
и кого баламосваш с вселенски простор,
щом и сенките даже са тленни?

Никое време е, никое, никое, никое...
Падат минутите покрай теб - по очи.
Ти се тъпчеш с успокоителни
и мълчиш.

Отсъствие
По стълбището, след това ключът. Накрая
се вмъкваш в старата си стая.
Смълчаните, понапрашени мебели
отдавна са привикнали без тебе.
За тялото леглото е забравило,
забравила е за дланта ти бравата.
Нахално стъпките разместват
непреживените от тебе месеци
и щом постихне радостта в началото,
започваш гузно.
Да се подчиняваш.
Стихове Георги Рупчев