Дано не спрем да мечтаем - голи и боси след болестта

"Ханами" при сакурите в София. Сн. Стефан Филков

Тучна пролет е. Дори в София, чийто градинки, дворове и всякакви незастроени задоградия преливат от злачна растителност. Пролет, която чаках с неимоверна надежда през всички студени месеци. От година на година все повече ми дотягат мъгливите, студени софийски дни от ноември до март. Едва издържам почти безпрогледния смог, в който надушвам цялото безпардонно и безразлично отношение към самите себе си, което си причиняваме като общество. Смрадта е символ и на вмирисаните ни междучовешки отношения, на които понякога по-приляга прилагателното междузверски. В тоя видим, гъст въздух се нагнетяват едно върху друго ред нечистоплътни обстоятелства и най-невинното сред тях са температурните инверсии - те са незаобиколим географски факт, докато всичко останало би могло да бъде променено...
И ето - пролетта дойде, внезапна, цветна, жадувана, влажна, зелена, кичеста, неумолима... Но покрай нея в живота ни се вмъкна и един никак не невинен, невидим вирус... И изведнъж световната санитарна пандемия сложи ръка върх моята софийска, тучна пролет. Прегради достъпа ми до нея с решетките на карантината... И радостта ми от пролетта започна да нагарча. А от няколко дни насам се хванах, че все повече си мисля за есента. И то не за каква да е есен, а за Болдинската есен на Пушкин. Не знам защо, но тя не ми излиза от главата още от ноември, когато се разхождах и постоях известно време около паметника на поета в София. Още тогава в мен се загнезди предчувствие за нещо мрачно...
Някога, преди години, обичах есента - още повече, че съм роден на прекрасна дата - 17 септември. Съвсем не намирах в този сезон онази тегоба, която често се пркрадва в отношението към нея. Но заради възрастта ли, или заради нещо друго - все повече жадувам за пролет и лято и все по-малко за есента и зимата.
Но да се върна на Болдинската есен.
Пристигайки на 3 септември 1830 г. във фамилното имение „Болдино“, Александър Пушкин е принуден да прекара там почти три месеца. А причината - карантина, заради избухналата епидемия от холера. Успява да се завърне в Москва едва през декември.
За тези три месеца, обаче, той написва произведения, без които днес е просто немислимо да си представим руската литература: довършва романа си в стихове „Евгений Онегин“, за който е прието да бъде наричан „енциклопедия на руския живот“; пише трагедиите „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Пир по време на чума“ и „Дон Жуан“, повестите на Белкин, както и около 30 стихотворения... Ето защо този уникален период за поета се нарича „Болдинска есен“. Нещо повече, след три години Пушкин, вече преднамерено, идва тук за втора „Болдинска есен“ и изпод перото му излизат „Медният конник“, „Приказка за мъртвата царкиня и седемте богатири“, „Приказка за рибаря и рибката“ и „Дама пика“.
Така се оказва, че за поета есента се превръща най-плодотворният сезон. Той успява да превърне заседналостта заради холерата, кишата, лошото време, краткият ден и всичко останало, заради което обикновено не обичат есента, в естествена преграда срещу неприятните опасности, като така се съсредоточава върху главното – творчеството. И върху това да не спре да мечтае...
Но все пак аз не успях да превърна моята карантинна, коронавирусна пролет в плодотворен период, така както Пушкин превръща своята Болдинска есен. Но защо?
Днес е невъзможно човек да се изолира от света както някога. Непрекъснато писукат всякакви съобщения, електронни писма, известия от електронни пощи, месинджъри, групи и прочие социалномрежови инструменти. Те хем ни свързват, хем ни разделят. Но със сигурност не ни изолират. Не си ли в "матрицата" им, сякаш не си на този свят. Освен че безспорно ни помагат в общуването и боравенето с огромна информация, която по времето на Пушкин е била немислима, те ни и объркват, натоварват, уморяват, отчайват... Не знам за вас, но понякога се чувствам почти удавен в информационната вълна. Затова почти не гледам новини и публицистика по телевизията и изобщо - всячески се стремя да разтоварвам обремененото си съзнание, още повече, че над 20 години вече плувам в блатото на българските медии... Т.е. имам опит, уж знам как да се пазя... Така тази принудителна  а мен карантина се превърна в глътка свеж въздух, малка почивка, в която дори творческите импулси (а те винаги са били животорни за мен) се оказаха спорадични.
От 13 март 2020 г., когато парламентът обяви извънредно положение на територията на цялата страна, един куп планове, бизнеси и мечти отидоха по дяволите... Някои загубиха животите си - светла им памет!... Всъщност, това се случи навсякъде по света по доста сходен начин. Всички се оказахме в ситуация неочаквана... Всичко, за което мечтаех и правех макар и дребни планове преди това, се срина. И от няколко дни установих, че не съм толкова депресиран, колкото съм леко уплашен. Не заради вируса, а заради следното: дали ще намеря сили да продължа и след края на всичко това. Да имаш мечти и цели, които да преследваш, да си любопитен и търсещ са едни от най-силните движещи сили на човека. Поне при мен е така.
Но животът и провидението изглежда не се интересуват от нашите мечти и планове. Те се случват така или иначе. И те изправят гол и бос пред ръба на пропастта... Днес караш колело и мечтаеш как утре ще покориш Мусала, но падаш и чупиш крак... Утре си представяш лято с копманията на Джерад Даръл в Корфу, или пътуване из Хърватска Адриатика, но си прецакваш двигателя на колата... Обстоятества превземат дните ти, парите ти, енергията ти, мечтите ти... А за мечтите най-много ме боли.
Затова се моля: дано не спра да мечтая!
Затова си пожелавам не само да доживея следващия “ханами”, но и наистина да успея да се порадвам на това “съзерцаване на вишневия цвят” в цялата му дълбочина и красота. Пък и “ханами” винаги е през пролетта. Няма как иначе да е.
Затова, освен здраве и сила, си пожелавам и Болдинска есен, докато търся спасение в ръжта.
Затова се моля: дано не спрем да мечтаем!
Спрем ли, всичко ще изгуби смисъл.
А на всички ви, освен здраве и сила, желая и светлина.

© С.Р. / Сюжетите на Радулов