Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Поздравъ отъ Панагюрище. Винтиджъ во кратце

 „Поздравъ отъ Панагюрище“. Пощенска картичка. 1910 г.

Една от най-старите снимки с общ изглед от Панагюрище. Кадрото е от известния столичен фотограф Иван А. Карастоянов (1853-1922), който заедно с брат си Димитър тиражира масово пощенски картички с изгледи от България през първите десетилетия на ХХ век. И двамата са потомствени фотографи, синове на „майстора на светлописи“ и гравюри Анастас Карастоянов от Самоков (1822-1880), снимал Васил Левски, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Ангел Кънчев, Ильо войвода и др., и внуци на известния някогашен издател и търговец на щампи Никола Карастоянов (1778-1874). 

§§§
В старите снимки и в някогашните пощенски картички миналото изглежда хем еднакво, хем различно, хем познато, хем непознато, но в повечето случаи – приятно и желано, даже романтично. Особено за любопитния пътешественик, който се интересува не само от местата, но и от времената, от хората, направили местата такива, каквито са днес. Прочее, това се отнася и за местния родолюбец. За тези, които знаят, и за тези, които не знаят своята история.
А какво ни разкриват уникалните и стари пощенски картички от някогашния град Панагюрище и красивата му околия, както и архивните кадри, потулени из прашасали албуми и отдавна пожълтели страници на книги и вестници...
Щрак.
В тях откриваме много исторически моменти, образите на интересни хора, както и отглас от градския облик – как са изглеждали улиците, събитията, хората, площадите, сградите, паметниците... В старите снимки са запечатани паметни места и моменти. Те са летопис и образ...
Още веднъж се уверяваме, че Панагюрище е възрожденски град, изпълнен с история и с духовни богатства и преизпълнен с поводи за гордост. Град – символ на родолюбие. Град с национална памет и самосъзнание. Със сигурност – заслужен център на Възраждането, но и на новата, модерна, съвременна България. Град, чиито хоризонти не свършват с Маньово бърдо, напротив – от там те само започват.
И всичко това идва от интересните образи, провокиращи разказите за любопитни истории, някои от които със сигурност ще откриете за себе си и за първи път.
Щрак.
За Панагюрище през годините са написани и издадени много, много книги – краезнанието тук е на особено високо ниво. Даже си имаме краеведческа награда – „Любородие“. Но ако историята е много обстойна в описанието на подробностите – изследователи като Атанас Сугарев, Лука Меченов, Руска Патърчанова, Панчо Шопов и Георги Гемеджиев са били
изключително прецизни в работата си – то снимките придават истинската плът на обекти и събития като летопис за определено време. Архитектурните планове и фотографии, например, са помогнали на поляците да възстановят Варшавското Старое миесто такова, каквото е било преди разрушаването му по време на Втората световна война. Ирландският писател Джеймс Джойс пък е казал, че описанието, което е направил на своя Дъблин, може да послужи за неговото изграждане наново, ако един ден бъде унищожен от бедствие или катаклизъм.
Така че и най-подробното описание вече е безценно с точното фотографско изображение. Пък и всяка снимка разчита на универсалния език на образа – той е разбираем за всеки.
Щрак.
В тази книга се случва дори нещо друго – образ от града, хубава снимка или изпипана картичка често провокират да се поинтересуваш за местата, хората и събитията, запечатани завинаги от фотографията. Получава се нещо като истинско търсене и отключване на точното визуално светлоописание на Панагюрище, на неговата визуална история. Не пълна, разбира се, но изключително интересна.
Настоящият том „Споменъ отъ Панагюрище“ всъщност е първа част от поредицата „Нашето Панагюрище, моите панагюрци“, посветена на оживялото минало от старите пощенски картички, архивните документи и важните дати на родния град. Един от томовете ще съдържа още очерци и фейлетони за съвременни, даровити и изявени в различни области на изкуството, науката, спорта, икономиката и обществото личности от Панагюрище, включително някои интервюта. В друг пък ще стигнем и до статии, подредени като изчерпателен празничен и исторически календар на Панагюрище с характер на енциклопедичен справочник и отново богат илюстративен материал.  За всичко това е ползван максимално широк кръг от източници. Около снимките и картичките в този том ще прочетете оригинални текстове или цитати с публицистичен, есеистичен и белетристичен характер, както и мемоаристика.
Изображенията, включени в текста, са около 350, някои от които – колажирани, а темите на историите са над 80, разпределени в четири тематични дяла. Текстовете са ориентирани към максимално широка аудитория, като идеята е да помогнат при изграждането на плътен бекграунд на историите за по-плътното им и аналитично възприемане.
Целта – да се получи любопитно четиво – визуално пътуване през времето – красноречив албум на епохата , на ХХ столетие в Панагюрище.
Щрак.
Повечето места от старите снимки, разбира се, вече са коренно променени. Улици и сгради са изчезнали. Докато други сякаш са останали недокоснати от годините. Хората от едновремешните снимки също са заминали в небитието, но много от тях са оставили като наследство делата си и така продължават да живеят зримо сред нас.
Пък и разчитайки историите около интересните кадри, често стигаме и до имена на големи и интересни личности – някои познати, докато други – никак. А знаем, че талантливите, дейни и работливи панагюрци, често първенци в своите области, са напарвили много... За съжаление, често не си даваме сметка колко много наистина е това и колко много наистина са те – до какви висини е стигал житейският път на някои от тях и какви приказни мечти са преследвали...
И тъй като към днешна дата сякаш не умеем да ценим себе си, а какво остава да оценим някой друг или нечии други дела, все пак трябва отнякъде да започнем.
Ние имаме възможността да стъпваме по вече изградени основи, по надградено над тези основи историческо, духовно, материално, обществено, семейно достойнство. Но виждаме, че не го ценим, не го дообогатяваме, не го доразвиваме, не го надграждаме. Което е повече от жалко. А по-лошото е, че в много от случаите просто сме го забравили.
Ние имаме къса памет. Не тачим достатъчно предците си, не помним заветите им, дори да стъпваме по тях ежедневно. Дори да ни бодат очите.
Щрак.
Още с появата си първите фотографи в България са наречени благозвучно и романтично с думата “светлописци”. Това наистина е точно определение, защото те с помощта на светлината и сянката са ни оставили неоценими подаръци за бързо прелитане през времето. Така получаваме важна информация, която трудно бихме събрали по друг начин. Много от тях са си давали и ясна сметка за значението на труда си и са подхождали с необходимото уважение – към себе си и към обектите, които са снимали. Кадрите, увековечени на фотографските им плаки, уж застинали и стопирали мига, днес са бъбриви свидетели на бурното движение на времето, на бесния бяг на техниката, на самата ни еволюция...
И разказват ли, разказват...
Щрак.

© Стоян Радулов, из увода на първия том на книгата "Поздравъ отъ Панагюрище"

(Книгата се продава в системата на Български книжици. Както и в книжарниците на Панагюрищще.)


Изглед от местността Кладенчето край Панагюрище. 14 апр. 1913 г.
Държавен архив – Хасково, фонд 714К, опис 1, а.е. 75, л. 53
 И това кадро, заснето за пощенска картичка в размер 13/8 см, е тиражирано многократно от фирмата „Райко Белопитов и син“ през следващите години – има тираж и от 1927 г. Също – любим сюжет от Панагюрище от първата половина на ХХ век – „стъргалото” на гражданите, място за вечерни разходки, срещи и раздумка. Така пред очите ни оживява някакво Панагюрище, хем толкова различно от това, което е днес, хем близко и родно. И толкова често – удивително, изненадващо, спокойно, достолепно. Като тези две млади моми по-долу.

Още на: РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във ФБ

Съществително


Приятели мои, 
надявам се да се срещаме често съществено и съкровено - някъде в същността на нещата. Благодаря изключително много на Златко Павлов за вложеното чувство и усета му за пулсацията на моето "Съществително"!

© Стоян Радулов




Още на:

Страницата "Сюжетите на Радулов" във ФБ 

Кратери


КРАТЕРИ

Погажда ли се слънцето с нощта
в страната на изстинали вулкани
или се дави във протуберанси?... Изстиват
всеки път по малко дълбоките ми кратери
и все по-остри стават. Събрани
нейде в дълбините тлеят още
живите мечти на лавите,
но е заприщена във своята кора
и гине неразкрита магмата.
А горе онзи пътник се разхожда
и тъжи по кървавите залези... Усеща
тръпките под своите крака и чака...
Как само чака земята в миг да се разтвори.
Но неби... Безмилостно по Кръста ѝ
опъната е кожата.
Защото няма тук
по-силен минерал от самотата,
заклещила нещастната планета,
далече от най-близката звезда
в откритото пространство
и от най-невярната комета...

Не се погажда слънцето с нощта,
и тъне в безразличие величаво.
Човекът става пак човек единствено във мисълта.
На повърхността е най-безжизнен кратер,
изоставен и самичък.
И някак подчинен...

Стихове © Стоян Радулов, из книгата "Черно на бяло", 2020
Рисунка с туш © Александър Станчев, 2001



Още на:
Страницата "Сюжетите на Радулов" във ФБ


От снимките подхванато. Истории през времена и пространства

Прадядо ми Димитър Некезов с прабаба ми Петра (горе в ляво); баба ми Ивана (на малката снимка под тях); и майка ми Нина (с колелото) като девойка пред родната ми къща в Панагюрище
§
Баба ми Ивана винаги говореше с умиление за детството и младежките си години в Смилец, за родителите си, за многото си братя и сестри - повечето по-големи от нея; за груповите вечери с дървени лъжици и борбата с големите братя кой да изяде пръв парчетата месо в гозбата, когато се случело да има такива.
В детството си се впечатлявах от думите, които използваше, за да опише предмети от бита като "софра", "миндери", "долапи", "нощви" и мерни единици като "ока" или "крина" - тях използвала, когато я изпращали до селския "показен" магазин, където смилечани извършвали разменна търговия. "Срещу една крина брашно можех да получа 20 яйца" - даваше ми примери тя.
Баба ми убедено твърдеше и че прадядо е би личен приятел на Елин Пелин от времето, когато големият писател на българското село е ученик в Панагюрската гимназия. И не можете да си представите колко поразен останах, когато намерих и снимка на двамата в нейния стар куфар от мукава, събрал небивали съкровища от един отдавна изчезнал свят. Прадядо ми Димитър Некезов, на когото всички казвали Динко, е този високият в ляво - всъщност той е с три години по-голям от Елин Пелин. Били са приятели и адаши - понеже нали рожденото име на Елин Пелин също е Димитър. След това и двамата станали учители...
Ето така през пространсвото и времето пътуват историите, пътуват и спомените.

Прадядо ми Димитър Некезов (в ляво) с Елин Пелин като ученици в Панагюрската гимназия
Всичко това минава през главата ми, докато работя по втория том на моята книга "Поздравъ отъ Панагюрище". Много човешки истории има в нея, много носталгия. Нали преди всичко сме хора с минало, настояще и бъдеще!
Ще има и още много, много фотографии от Панагюрище и селата край него някога, незабравими лица, ситуации - калейдоскоп от събития и образи...
---
Изпращайте ми положителна енергия и пожелайте на книгата успех в конкурса за финансиране на Община Панагюрище, където участва! Тя трябва да стигне до всички вас - нали това е смисълът на цялата енергия, която се върти между нас - да живеем, да се учим, да помним, да обичаме и да споделяме!

© Стоян Радулов

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея



_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст © Стоян Радулов

 

З минути минало: В старо Панагюрище (късометражен филм)



Ретро Панагюрище и Телевизия Туризъм представят  В старо Панагюрище  - епизод от поредицата "3 минути минало"... С впечатляващия глас на Златко Павлов...
Спомени. Спомени... Впечатляващото местно читалище "Виделина", местността "Кладенчето", старият разсадник, къщите на Попгергьови, т.е. на Княгинята, на Дудекови, на Тутеви, на Лекови, старият "Кемер", сюжет с кобилици край чешмата...
Завинаги съхранени моменти от старото Панагюрище. От старата България...
ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

Епизодът "В старо Панагюрище" е част от проекта "Ретро Панагюрище", включващ още издаването на книгата "Поздравъ отъ Панагюрище" и преиздаването на ретро пощенски картички от Панагюрище.





Рецензията за книгата - четете тук.
Откъс от книгата - четете тук.
Още за книгата - четете тук.
Поръчайте си книгата от тук.

Светлописна летопис на Панагюрище


 Рецензия за книгата "Поздравъ отъ Панагюрище" 

„Поздравъ отъ Панагюрище“ е необикновена летопис, в която „пробегът“ на образ и слово създават една не само документално истинна, но и динамично въвличаща атмосфера, в която страниците на един колосален по обем материал не тежи, а интригува до последната си страница. Фотопробегът на Радулов започва от историята на новото изкуство, с първата снимка от 1826 г. на Жозеф Ниепс, първата поздравителна картичка, издадена в Лондон през 1840 г., за да продължи в пределите на България – от първата снимка на оркестъра на унгареца Шафран от 1851 г. до индустрията на пощенските картички след 1860 г... Без да пропуска теми като картичките, свързани с Княза и неговото семейство и появата на т.нар. „откритки“ от времето на войните, които за разлика от „затвореното писмо“ служат и за пропагандни цели, в които масовият тираж играе модерна роля, позната и до днес под други форми на рекламата...
Книгата „Поздравъ отъ Панагюрище“ – първа част от тритомната поредица – е структурирана в 4 дяла: „Ретро фото, картички и честитки“; „Споменъ отъ Панагюрище“; „Неизвестни, незапомнени, недооценени“ и „Винтиджъ отбивки и отклонения“. При това всеки от тях съдържа потенциала да бъде разгърнат в отделна книга.
Едно от достойнствата й е, че тя разполага панагюрския си ракурс именно в този широк контекст на световната история на „светлописа“ (както е първоначалното название на фотографията) и светлописците и го прави по такъв начин, че първите панагюрски имена в българската фотография Иван Зографов и Лука Каралеев стоят убедително вписани по достойнство в нея!... В съзнанието ми дори възникна, макар да не е назован, закономерният паралел между личностите (и прозвищата) на панагюрския самоук художник (изрисувал прекрасната Лекова къща), участника в Априлското въстание, подготвил знамената, следосвобожденския светлописец Иван Зографов и национално известния революционер, художник и фотограф Георги Данчов-Зографина...
Още в уводните си думи авторът подчертава безспорния факт, че Панагюрище е град с национална памет и самосъзнание, град – символ на родолюбие... И с това „проявява“ като на фотолента логичната „привилегия“ заснемането на историята на града да бъде дело на най-видните фотографи на своето време! И я онагледява чрез фотообразци от серията, посветена на 25 г. от въстанието, знаковите възстановки на местата, събитията и поборниците на Април 1876, заснети от Иван А. Карастоянов, а някои от тях издадени и от Иван Краваров в Пловдив; прекрасните снимки на църквата „Св. Георги“ и на панагюрки пред старата чешма до нея от светлописеца Иван Баждаров. Трима големи Ивановци на фотографията споделят визуалната си страст към столицата на свободата! Последвани от многотиражните картички на именития Григор Пасков, кореспондент на „National Geographic“, и от фотосюжетите на Г. С. Георгиев.
В историческия „пробег“ на приносната книга не са подминати и нелицеприятните периоди и моменти от историята на Панагюрище – с разорението след погрома на въстанието и обедняването и упадъка му след Освобождението. Именно на този печален фон е още по-епична битката за възстановяване и икономическо въздигане на града – чрез килимарството, донесено от арменеца Оханес Бохосян. Тук ненатрапчиво, почти елегантно е поставен един важен акцент за народопсихологията на панагюреца, държа да го откроя: когато в града идват и американските арменци, изкушени от евтината работна ръка и похватността на панагюрските килимарки, в резултат на което конкурентната среда става застрашителна именно за потомците на начинателя на този поминък, те създават производството на хавлиени изделия, превърнато в по-късни времена в индустрия, до днес едно от емблематичните производства на града!... Правдиво е изследвана историята и в текстове като: „Политически стасти, бесове и последствия. „Бял терор“ и смърт на земеделците в Бъта“, разкриваща съдбата на дванадесет земеделци от съседното село начело с кмета Благой Ендаров, избити в местността Цареви ливади. Освен че е малко известна, тя е и доказателство за честното, политически необременено перо на Стоян Радулов! Още по-приятно ни изненадва то, когато в словописната му дарба долавяме и исторически хумор, какъвто проблясва в сюжета „Нелегалната съпротива и големият влаков обир. Как Делчо Спасов задига 12 милиона лв. И защо му бяха?“. Много силни са и страниците, посветени на неукрасената истинна картина на трагичната съдба на синовете на Райна Княгиня и Васил Дипчев след 1944 г. или болезнената тема за безследно изчезналите, „затрити и погинали без съд и присъда“ 50 панагюрци, изброени поименно...
Разбира се, гръбнакът на светлописната летопис са вдъхновяващите теми, отколе свързани със славния ни възрожденски град – от етнографските сюжети като седянката, хорото и трудовите делници, през честванията на Априлската епопея в снимки, изграждането на мемориала на Априлци и патетиката на честванията на епопеята с театрализираните възстановки; създаването на мемориала на априлци на Маньово бърдо; на Театър-паметник-читалище-музей „20 април 1876“; самодейният успрем; електрификацията на града и създаването на радиоапарат „Бекоп“ от инж. Н. Белопитов; социалистическият гигант МОК „Медет“ и после – МОК „Асарел“; изграждането на Панагюрските колонии – „убавинята“ на панагюрци... Навсякъде в тези теми присъстват интересни, неизвестни, интригуващи щрихи като например драматичната хроника на жп линията Пловдив – Панагюрище: самият цар Борис кара локомотива на откриването й; през 2002 г. тя е закрита точно по времето на неговия внук Симеон Сакскобургготски, за да бъде отново отвоювана от съгражданите ни през 2006. Или историята на килимарството през изработването на великолепната завеса „Жар птица“, която и днес краси сцената на Народния театър... Тези ярки, живи и физиономични щрихи ни карат да преоткриваме късчетата история по нов начин, колкото и обичайни на пръв поглед да изглеждат. Когато към тях се добавят и възхитителните снимки и пощенски картички, концентрирали дъха на времето, Радуловият „Поздравъ отъ Панагюрище“ става наистина уникален!
Авторът е извършил забележителна изследователска работа в множество държавни, градски и частни архиви, изчел е хиляди страници изворов материал, пропътувал е километри из близките села и градове на Панагюрище: Поибрене, Бъта, Баня, Попинци, Стрелча, Копривщица, Хисар, Пловдив, бил е максимално добросъвестен и прецизен в своите „винтидж отбивки и отклонения“ в търсене на панагюрските следи...
Но кое е онова, което прави книгата му много повече от албум със стари снимки и от поредното краеведско историографско описание на града? Отговорът е категоричен – журналистическият талант на автора да борави с кратките историографски форми. И още – в обичливия майсторлък, умението да организира и композира огромния масив от информация, трупан с десетилетия, като постави точните фотоизображения на точните места!
Постигната е една мащабна мозайка от знакови фрагменти из историческата хроника на Панагюрище и Панагюрско, останали запечатани във визуалната памет на старите снимки, картички, илюстрации. Мозайка от толкова изразителни фрагменти, че да изискват и вдъхновяват активността на читателя, който със силата на въображението си да доизгражда картината – цялостна панорама на битието на Панагюрище на ХХ век, пресъздадена чрез конкретиката на възлови исторически моменти и емблематични фигури на национално известни и напълно забравени личности и техните светли и тъмни истории, снети в чудото – синтез на словописа и светлописа.

Катя Зографова
литературен историк, есеист, главен уредник в Национален литературен музей – София, член на Сдружението на българските писатели, на Дамския литературен салон „Евгения Марс“ и на Женското патриотично дружество „Райна Княгиня“.

За първите фотографи в Панагюрище - четете тук.
Друг откъс от книгата - четете тук.
Още за книгата - четете тук.
Късометражния филм "В старо Панагюрище" гледайте тук.
Поръчайте си книгата от тук.