На Л. с любов
"Всичко е любов", смятат мъдрите. "Любовта е лудост", твърди киното. А българите казват: "Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват…" Тази лудост е жажда за живот. И негова вяра. И негова надежда. Тази лудост е самият живот. Неговата най-голяма истина. Eто защо се зарових в преживяванията на най-мъдрите от нас - големите писатели, всеки от които и страстен любовник, за да ги преоткрия.
За Стендал "човек е онова, което мисли", Сименон смятал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол", за Вирджиния Уулф "да си само мъж или само жена е фатално", докато Бърнс бил уверен просто, че "девет инча правят дамата щастлива".
За Джеймс Джойс, "любовта става най-досадното
проклятие на добрия секс". До тази мъдрост той достига, след като среща
през 1919 г. идеала си за жена - Марта Флайшман от Цюрих. За тяхната
първа безсрамна нощ писателят по-късно признава, че е "опознал
най-студеното и най-горещо място на женското тяло". Джойс обаче прекарва
почти целия си съзнателен живот в бурна връзка с първата си любов Нора
Барнакл на която посвещава "Одисей", обявена за "най-неприличната книга
на Англия и САЩ за 1920 г". Но и в Нора той предпочита повече плътта,
както пише: "Наслаждавам се на тръпката, която плътта ми изпитва под
ръката ти… Искам да си силна, силна, скъпа! Да носиш гордо голямата си
пълна пазва и широките си здрави бедра. Искам да потъна в теб, Нора, моя
любов!".
Голотата в любовта е и една от ценностите й, според мистификатора Жорж Сименон. За него се говори, че правил секс с 10 000 жени. "Лягал съм с жени, не само защото ги желаех, но и за да видя голите им тела, порите на кожата им, бръчките им, формите им, лицата им отблизо, без грим." Той вярвал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол". А Сименон искал да знае много. "Истински страдах от факта - казва бащата на Мегре, - че на света има милиони жени, които никога няма да мога да опозная".
Цял живот Чарлс Дикенс така и не открива сродна душа. Още на 17 г. той изживява силна любов с Мария Беднъл, лекомислена девойка, която си играе и капризничи и след 4-годишна агония Дикенс с жестоко наранена гордост я отхвърля на улицата. Тогава той ражда мъдростта, че "любовта пари жестоко". Дикенс се заклева "вече на никого да не показва чувствата си, дори на децата си". По-късно писателят се жени за Кейт Хогарт, но обича сестра й Мери, дори иска да го погребат в нейния гроб, а по-късно има връзка и с третата сестра Джорджина. В мигове на лудост твърди, че е влюбен дори в кралица Виктория. След 22 годишен брак обаче той се влюбва в 18-годишната Елен Търнън, а в писмо до свой приятел споделя: "Защо ми се случва това? Чувствата, които идват, ме разрушават. Все по-често духът ми търси отсъстващото щастие, приятеля и човека до себе си, които никога нямах…"
Като че ли цял живот подобна близост с човек е търсил и Емил Зола, макар да е бил женен за Александрина Мелей (бивша любовница на Сезан) и същевременно години наред да е с метресата си Жан Розеро, от която има деца. В един момент за Зола явно любовта се превръща в милосърдие. През годините, когато живее в кварталите с червени фенери на Париж, трупа сексуален опит от своите съседки. Мизерният начин на живот, който води Зола, оставя отпечатък върху творчеството му. Някои от съвременниците му дори твърдят, че склонността му да описва покварата всъщност е плод на "заболяване в областта на слабините". Не намерил същността на любовта, в края на краищата Емил Зола влага потиснатите си емоции в писането и книгите му изобилстват с реалистични описания на секс и голота.
За разлика от него Джек Лондон винаги е бил пределно ясен с жените. От тях той изисквал предимно толерантност към неверността му, както и да му родят син - мечта, която никога не се осъществява. "Мъжът трябва да обича жената и нищо повече от това", убеден бил авторът на "Дивото зове". Лондон не се свени да разкрива идеите си за любовта в своите творби. Втората му жена - Бес, обаче не толерирала никак странностите на Джек. Тя смята, че "да устоиш на щенията на плътта е въпрос на воля". Но до самия му самотен край жените постоянно връхлитат синеокия, къдрокос и мускулест писател, който сам се определял като луд любовник.
Такъв е бил и Пол Верлен. Грозотата и немарливостта на големия френски поет формират голямата му чувствителност още от 12-годишна възраст, както сам си спомня. В училище го привличат момчетата, с които завързва "верни" приятелства. На 17 вече е постоянен клиент на проститутките, с които "вкусва с истинска наслада забраненият плод на любовните удоволствия". Че за Верлен любовта е чувства свидетелства бракът му с Матилд Моте, представителка на средната буржоазия. Както и двугодишната му връзка с друг колос на френската поезия - Артур Рембо, която започва веднага след като открива, че Матилд е просто суетна еснафка. Личните си отношения с Рембо Верлен пресъздава в "Нощта на Херкулес", като говори за радостта, споходила "любовта на тигъра". Всъщност Пол живее като сексуален разбойник. Хвърля се от една пагубна връзка в друга, раздвоен между насилие и покаяние, скандали и помирение.
Авторът на незабравимите стихотворения "В цъфналата ръж", "Финдли" и "Старата любов" Робърт Бърнс гледал доста по-ведро на този "проблем". За него в любовта основно значение имал… размерът. И макар любовта и поезията да били неотделими за него, той стига до категоричното заключение, че "девет инча правят дамата щастлива". В едно от писмата до брат му Уилям, публикувано посмъртно, Робърт Бърнс го съветва "да опита да получи интимност веднага, щом усети симптомите на страстта", защото само това е "гаранция за спокойствие". Себе си Бърнс нарича "истински поет в ентусиазма на страстта" и обявява, че "благоденствието и щастието с любимия обект е първостепенно и ненарушимо чувство, завладяло душата му".
Но виж, Вирджиния Уулф, основа на кръга "Блумсбъри", е нещастна в любовта. От шестгодишната й възраст с нея блудстват двамата й братовчеди - първо Джералд, а после и Джордж Дюкуърт. Затова не е странно, че по-късно Вирджиния флиртува с мъже, но обича жени. Личната й трагедия е илюстрирана в известната мисъл: "Изцяло и категорично да си само мъж или само жена е фатално - по-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж".
Авторът на "Алиса" Луис Карол пък така и не разбрал любовта през целия си живот. Той имал един единствен сантимент - малките момиченца. Затова той не се занимавал с жени и умрял без да загуби девствеността си (макар да звучи невероятно). Въпреки недоказаните обвинения в педофилия, той останал благороден, мъдър и чист в помислите си като своите герои. "Ако ограничиш стъпките в живота си до неща, за които никой не би могъл да те упрекне, няма какво повече да сториш за себе си", обичал да казва писателят.
В подобна успокоителна автосугестия изпада и Стендал, който създава бейлизма - метод за съзнателно възпитание на чувствата и мислите. Той смятал, че "човек е онова, което мисли". По повода на надгробната му плоча по негова заръка е изписано: "Анри Бейли, миланец, живя, писа, обича". И наистина, в секса Стендал прохожда с проститутки. "Това, че насила си наложих да преодолея свенливостта си и липсата на опит, направо ме уби и дълго не можах да се съвзема", пише авторът на "Червено и черно". Но по ирония любовите му са свързани с много мъки по недостъпни жени.
До края на живота си и Ханс Кристиян Андерсен не открива любима жена, с която да изгори в пламъците на любовта, така, както пише в "Храбрият оловен войник". "Огромно чувство на плътско желание и вътрешна битка. Още съм невинен, но кръвта ми гори. Почти съм болен", е записал той в дневника си през 1834 г. "Аз съм грозен, а всъщност - останах и беден, и няма жена, която да се омъжи за мен. Ще остана сам - като бедния магарешки бодил, който боде, защото такава е участта му", горчиво пророкува той.
Дали пък всичко написано дотук не идва да покаже най-жестокото, че любовта е споделена самота? И големите писатели, и ние всъщност, каквото и да правим, по един или друг начин се стремим към същността на тази най-сложна дума. Остава само да се държим далече от пропастта на Холдън ("Спасителят в ръжта", Дж. Селинджър), към която политаме всеки път, щом потърсим Нещото, което средата не може да ни даде. Чистотата на любовта…
Текст и дизайн на снимките Стоян Радулов
Илюстрации от Ludwig Von Hofmann
За Стендал "човек е онова, което мисли", Сименон смятал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол", за Вирджиния Уулф "да си само мъж или само жена е фатално", докато Бърнс бил уверен просто, че "девет инча правят дамата щастлива".
Голотата в любовта е и една от ценностите й, според мистификатора Жорж Сименон. За него се говори, че правил секс с 10 000 жени. "Лягал съм с жени, не само защото ги желаех, но и за да видя голите им тела, порите на кожата им, бръчките им, формите им, лицата им отблизо, без грим." Той вярвал, че "човек може да опознае някого едва след като го види гол". А Сименон искал да знае много. "Истински страдах от факта - казва бащата на Мегре, - че на света има милиони жени, които никога няма да мога да опозная".
Цял живот Чарлс Дикенс така и не открива сродна душа. Още на 17 г. той изживява силна любов с Мария Беднъл, лекомислена девойка, която си играе и капризничи и след 4-годишна агония Дикенс с жестоко наранена гордост я отхвърля на улицата. Тогава той ражда мъдростта, че "любовта пари жестоко". Дикенс се заклева "вече на никого да не показва чувствата си, дори на децата си". По-късно писателят се жени за Кейт Хогарт, но обича сестра й Мери, дори иска да го погребат в нейния гроб, а по-късно има връзка и с третата сестра Джорджина. В мигове на лудост твърди, че е влюбен дори в кралица Виктория. След 22 годишен брак обаче той се влюбва в 18-годишната Елен Търнън, а в писмо до свой приятел споделя: "Защо ми се случва това? Чувствата, които идват, ме разрушават. Все по-често духът ми търси отсъстващото щастие, приятеля и човека до себе си, които никога нямах…"
Като че ли цял живот подобна близост с човек е търсил и Емил Зола, макар да е бил женен за Александрина Мелей (бивша любовница на Сезан) и същевременно години наред да е с метресата си Жан Розеро, от която има деца. В един момент за Зола явно любовта се превръща в милосърдие. През годините, когато живее в кварталите с червени фенери на Париж, трупа сексуален опит от своите съседки. Мизерният начин на живот, който води Зола, оставя отпечатък върху творчеството му. Някои от съвременниците му дори твърдят, че склонността му да описва покварата всъщност е плод на "заболяване в областта на слабините". Не намерил същността на любовта, в края на краищата Емил Зола влага потиснатите си емоции в писането и книгите му изобилстват с реалистични описания на секс и голота.
За разлика от него Джек Лондон винаги е бил пределно ясен с жените. От тях той изисквал предимно толерантност към неверността му, както и да му родят син - мечта, която никога не се осъществява. "Мъжът трябва да обича жената и нищо повече от това", убеден бил авторът на "Дивото зове". Лондон не се свени да разкрива идеите си за любовта в своите творби. Втората му жена - Бес, обаче не толерирала никак странностите на Джек. Тя смята, че "да устоиш на щенията на плътта е въпрос на воля". Но до самия му самотен край жените постоянно връхлитат синеокия, къдрокос и мускулест писател, който сам се определял като луд любовник.
Такъв е бил и Пол Верлен. Грозотата и немарливостта на големия френски поет формират голямата му чувствителност още от 12-годишна възраст, както сам си спомня. В училище го привличат момчетата, с които завързва "верни" приятелства. На 17 вече е постоянен клиент на проститутките, с които "вкусва с истинска наслада забраненият плод на любовните удоволствия". Че за Верлен любовта е чувства свидетелства бракът му с Матилд Моте, представителка на средната буржоазия. Както и двугодишната му връзка с друг колос на френската поезия - Артур Рембо, която започва веднага след като открива, че Матилд е просто суетна еснафка. Личните си отношения с Рембо Верлен пресъздава в "Нощта на Херкулес", като говори за радостта, споходила "любовта на тигъра". Всъщност Пол живее като сексуален разбойник. Хвърля се от една пагубна връзка в друга, раздвоен между насилие и покаяние, скандали и помирение.
Авторът на незабравимите стихотворения "В цъфналата ръж", "Финдли" и "Старата любов" Робърт Бърнс гледал доста по-ведро на този "проблем". За него в любовта основно значение имал… размерът. И макар любовта и поезията да били неотделими за него, той стига до категоричното заключение, че "девет инча правят дамата щастлива". В едно от писмата до брат му Уилям, публикувано посмъртно, Робърт Бърнс го съветва "да опита да получи интимност веднага, щом усети симптомите на страстта", защото само това е "гаранция за спокойствие". Себе си Бърнс нарича "истински поет в ентусиазма на страстта" и обявява, че "благоденствието и щастието с любимия обект е първостепенно и ненарушимо чувство, завладяло душата му".
Но виж, Вирджиния Уулф, основа на кръга "Блумсбъри", е нещастна в любовта. От шестгодишната й възраст с нея блудстват двамата й братовчеди - първо Джералд, а после и Джордж Дюкуърт. Затова не е странно, че по-късно Вирджиния флиртува с мъже, но обича жени. Личната й трагедия е илюстрирана в известната мисъл: "Изцяло и категорично да си само мъж или само жена е фатално - по-скоро трябва да си мъжка жена или женствен мъж".
Авторът на "Алиса" Луис Карол пък така и не разбрал любовта през целия си живот. Той имал един единствен сантимент - малките момиченца. Затова той не се занимавал с жени и умрял без да загуби девствеността си (макар да звучи невероятно). Въпреки недоказаните обвинения в педофилия, той останал благороден, мъдър и чист в помислите си като своите герои. "Ако ограничиш стъпките в живота си до неща, за които никой не би могъл да те упрекне, няма какво повече да сториш за себе си", обичал да казва писателят.
В подобна успокоителна автосугестия изпада и Стендал, който създава бейлизма - метод за съзнателно възпитание на чувствата и мислите. Той смятал, че "човек е онова, което мисли". По повода на надгробната му плоча по негова заръка е изписано: "Анри Бейли, миланец, живя, писа, обича". И наистина, в секса Стендал прохожда с проститутки. "Това, че насила си наложих да преодолея свенливостта си и липсата на опит, направо ме уби и дълго не можах да се съвзема", пише авторът на "Червено и черно". Но по ирония любовите му са свързани с много мъки по недостъпни жени.
До края на живота си и Ханс Кристиян Андерсен не открива любима жена, с която да изгори в пламъците на любовта, така, както пише в "Храбрият оловен войник". "Огромно чувство на плътско желание и вътрешна битка. Още съм невинен, но кръвта ми гори. Почти съм болен", е записал той в дневника си през 1834 г. "Аз съм грозен, а всъщност - останах и беден, и няма жена, която да се омъжи за мен. Ще остана сам - като бедния магарешки бодил, който боде, защото такава е участта му", горчиво пророкува той.
Дали пък всичко написано дотук не идва да покаже най-жестокото, че любовта е споделена самота? И големите писатели, и ние всъщност, каквото и да правим, по един или друг начин се стремим към същността на тази най-сложна дума. Остава само да се държим далече от пропастта на Холдън ("Спасителят в ръжта", Дж. Селинджър), към която политаме всеки път, щом потърсим Нещото, което средата не може да ни даде. Чистотата на любовта…
Текст и дизайн на снимките Стоян Радулов
Илюстрации от Ludwig Von Hofmann
В диспансера по дисморфофобия
От години няма лек за мен и се топя,
не е истина, ама боледувам от идеалност.
Бягството е моят антидепресант.
Но и злоупотребата, уви, не ме спасява.
Скрил съм се зад тлъстини от срам,
тъпча се със красота, преяждам уж със радост.
От сутринта до мрака се наливам с разни чудеса,
но грозното животът бавно умъртвява.
А то е бяло като смърт, като платно
и върху него трябва да се нарисувам. Сега,
дайте ми, за Бога, силите да пресътворя света!...
Или поне ваксина да измисля, братя.
В диспансера по дисморфофобия лежа,
смъртоносно заразен, нелечимо с идеалност.
Стихове Стоян Радулов
София, 2014
не е истина, ама боледувам от идеалност.
Бягството е моят антидепресант.
Но и злоупотребата, уви, не ме спасява.
Скрил съм се зад тлъстини от срам,
тъпча се със красота, преяждам уж със радост.
От сутринта до мрака се наливам с разни чудеса,
но грозното животът бавно умъртвява.
А то е бяло като смърт, като платно
и върху него трябва да се нарисувам. Сега,
дайте ми, за Бога, силите да пресътворя света!...
Или поне ваксина да измисля, братя.
В диспансера по дисморфофобия лежа,
смъртоносно заразен, нелечимо с идеалност.
Стихове Стоян Радулов
София, 2014
Живите въглени на Петър Бонев
Това е самобитният гайдар Петър Бонев. Най-често може да го видите в градинката между СУ и НС в София. А през лятото - в Несебър, където и го снимах.
Докато свири и подрънква с чановете си, казва за себе си, че не е уличен музикант. Предпочита да го наричат небесен музикант с гайда и чанове, артист на свободна практика, разказвач или народен артист.
Докато ми свиреше и говореше, и пееше едновременно, ме гледаше с онзи поглед от първата снимка. Взиращо се, пронизващо... Изследваше душата ми. Радвам се, че онова, което откри, му хареса, защото ми позволи да го щракна, да го слушам дълго време, и ме поздрави с песента за Райна Попгергьова (Княгинята), което беше голям жест за мен.
Апатията и неописуемата агресия - истински грехове
Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици
„Въздухът е топъл и свеж, пълен със сенки и мечти... Животът е като ателие на художник, пълно с недовършени скици... Жертваме всичко за фантазиите, които изчезват една след друга. Предаваме амбициите си, мечтите си... А приятелите?... Приятелството не е кой знае какво, но онези, които го презират може да са най-добрите ти приятели... Удоволствието, което ни дава един артист, е да ни покаже един свят в повече” – Марсел Пруст, из многотомния роман „По следите на изгубеното време”, из едно писмо до приятеля му Антоан Бибеско и из филма „Една любов на Суан” със сценарист Питър Брук – любим филм, в който Ален Делон е превъзходен барон дьо Шарлю.
Сбогуване / поезия от Нина Радулова
“Ако тревата е покосена, не е изкоренена.”
Българска народна мъдрост
Преди да си отидеш,
обърни се!
Единствената власт
във тоя миг
е да те гледам.
Да милвам с поглед
устните,
лицето
и косите
в минутата последна.
Да те отричам
и обичам
в часа,
превърнал се
във вечност.
Стихове Нина Радулова, 1981
Видео Стоян Радулов, 2014
За поезията на майка ми вижте повече тук
Всички видео импрасии по стихове на Нина Радулова:
https://www.youtube.com/watch?v=BA_7ifwWsfA&list=PLHECS8ZmoA54Hw5WraBZYlY4RkssGpaAL
Блатото и малката поляна, откъдето ти пиша
Преди на гости да ми дойдеш,
искам да ти разкажа за вкъщи.
Кажи ми, откога те каня!
Ама, просто ела най-накрая!
Когато пристигнеш, първо ще видиш
блатата
и вероятно няколко островчета сред ракитака.
А около тях – мочурливата долина.
И ще чуеш,
ако случайно отново не спят,
хиляди жаби да се надквакват
коя е най-краставата сред тях.
Всъщност тази квакаща популация така се плоди,
че из блатата останаха да живеят само няколко змии,
всички инсекти, разбира се,
а – и няколко стотин от торните бръмбари,
два пъти по толкова от белите червеи
и някъде към четири-пет армади хлебарки,
плюс цели въздушни флотилии мухи и комари
– една наистина устойчива на външни влияния,
саморазлагаща се
и същевременно удивително жизнена,
демократична по нашенски,
блатна република в действие,
представи си.
Напоследък жабите съвсем пощуряха
и с помощта на няколко заблудени мравуняка
решиха да си направят
жабешка църква
с позлата
за прослава на някаква тяхна земноводна светица.
Кълна се,
всичко е истина!
И го свършиха – “делото” – със замах,
след като опустошиха почти целия камъш,
довлякоха от южното блато половината мъх
и всичката папрат от северните мочурливи земи.
Аз и двама-трима мои приятели пък напук
от няколко есени се опитваме
да построим някои-други, макар и паянтови,
мостове
за хора,
както и десетина дървени,
боядисани в шарено къщички –
та дано си завъдим
малко от ония прекрасни
прелетни птички,
чиято песен
се извисява
дори над кресливия жабешки хор.
Преди да пристигнеш обаче,
още в автобуса, до носа ти ще стигнат
типичният мирис на тиня
и вонята на блатните газове –
но пък от друга страна
с тях бързо се свиква...
Като дойдеш,
ще ти постеля да полежим
на хамака,
който още напролет опънах
между двете черници
и заградих внимателно с най-фините мрежи.
Ще изстискам
за по едно малко “Наздраве!” сок
от личните ми къпини
и ще ти направя от моята уникална салата
(Ех, ако само рецептата знаеше Ути Бъчваров!)
с парчета от дюли,
с няколко резенчета диня
и зърна от трите лозници,
които пред къщата хвърлят
своята шарена сянка…
…Всъщност – ако не бяха блатата –
живописта на мойта поляна
би могла да бъде извадена
от някой пейзаж на Лудвиг фон Хофман
с неговите идеални,
прекрасно
голи
деца,
които във въображението си играят на
ангели.
Ако се чудиш какво да ми донесеш
за подарък – нека бъдат няколко
живи,
красиви
и влюбени
риби,
които да пуснем веднага в блатата,
та тяхната жабешка тиня
да раздвижат
и да скандализират
с хубостта си
това тънещо
(все пак нито водно, нито земно)
общество, което
въпреки позлатената си църква,
не само от естетика,
но и от хора
като мен и теб,
не разбира
– знаеш ли колко нахални са
като почнат да крякат,
да врякат
и да сочат с езици в небето,
все едно там само тях чакат;
да се тупат в краставите гърди
и да каканижат като попове
върху дълбокия смисъл на зелената краста:
“Зелено, зелено – тук всичко важно е в зелено, зелено…”
И винаги са готови да си вдигнат краката,
макар точно по тия места да няма подковани
волове!
Обещай ми още сега,
че ще се състезаваме кой е по-бърз в царевичака,
че ще поиграем на гечки и мачка,
както в доброто старо детство
с едни други приятели
и ще ме накараш да пусна отново
старата дървена лодка
и царствено да погребем малко из жабуняка.
А най-накрая ще те водя на дивите сливи
край златната мина,
и на връщане
ще ти подаря
кошница с – ябълки
и една медена пита,
понеже знам,
че много обичаш.
Стихове Стоян Радулов
искам да ти разкажа за вкъщи.
Кажи ми, откога те каня!
Ама, просто ела най-накрая!
Когато пристигнеш, първо ще видиш
блатата
и вероятно няколко островчета сред ракитака.
А около тях – мочурливата долина.
И ще чуеш,
ако случайно отново не спят,
хиляди жаби да се надквакват
коя е най-краставата сред тях.
Всъщност тази квакаща популация така се плоди,
че из блатата останаха да живеят само няколко змии,
всички инсекти, разбира се,
а – и няколко стотин от торните бръмбари,
два пъти по толкова от белите червеи
и някъде към четири-пет армади хлебарки,
плюс цели въздушни флотилии мухи и комари
– една наистина устойчива на външни влияния,
саморазлагаща се
и същевременно удивително жизнена,
демократична по нашенски,
блатна република в действие,
представи си.
Напоследък жабите съвсем пощуряха
и с помощта на няколко заблудени мравуняка
решиха да си направят
жабешка църква
с позлата
за прослава на някаква тяхна земноводна светица.
Кълна се,
всичко е истина!
И го свършиха – “делото” – със замах,
след като опустошиха почти целия камъш,
довлякоха от южното блато половината мъх
и всичката папрат от северните мочурливи земи.
Аз и двама-трима мои приятели пък напук
от няколко есени се опитваме
да построим някои-други, макар и паянтови,
мостове
за хора,
както и десетина дървени,
боядисани в шарено къщички –
та дано си завъдим
малко от ония прекрасни
прелетни птички,
чиято песен
се извисява
дори над кресливия жабешки хор.
Преди да пристигнеш обаче,
още в автобуса, до носа ти ще стигнат
типичният мирис на тиня
и вонята на блатните газове –
но пък от друга страна
с тях бързо се свиква...
Като дойдеш,
ще ти постеля да полежим
на хамака,
който още напролет опънах
между двете черници
и заградих внимателно с най-фините мрежи.
Ще изстискам
за по едно малко “Наздраве!” сок
от личните ми къпини
и ще ти направя от моята уникална салата
(Ех, ако само рецептата знаеше Ути Бъчваров!)
с парчета от дюли,
с няколко резенчета диня
и зърна от трите лозници,
които пред къщата хвърлят
своята шарена сянка…
…Всъщност – ако не бяха блатата –
живописта на мойта поляна
би могла да бъде извадена
от някой пейзаж на Лудвиг фон Хофман
с неговите идеални,
прекрасно
голи
деца,
които във въображението си играят на
ангели.
Ако се чудиш какво да ми донесеш
за подарък – нека бъдат няколко
живи,
красиви
и влюбени
риби,
които да пуснем веднага в блатата,
та тяхната жабешка тиня
да раздвижат
и да скандализират
с хубостта си
това тънещо
(все пак нито водно, нито земно)
общество, което
въпреки позлатената си църква,
не само от естетика,
но и от хора
като мен и теб,
не разбира
– знаеш ли колко нахални са
като почнат да крякат,
да врякат
и да сочат с езици в небето,
все едно там само тях чакат;
да се тупат в краставите гърди
и да каканижат като попове
върху дълбокия смисъл на зелената краста:
“Зелено, зелено – тук всичко важно е в зелено, зелено…”
И винаги са готови да си вдигнат краката,
макар точно по тия места да няма подковани
волове!
Обещай ми още сега,
че ще се състезаваме кой е по-бърз в царевичака,
че ще поиграем на гечки и мачка,
както в доброто старо детство
с едни други приятели
и ще ме накараш да пусна отново
старата дървена лодка
и царствено да погребем малко из жабуняка.
А най-накрая ще те водя на дивите сливи
край златната мина,
и на връщане
ще ти подаря
кошница с – ябълки
и една медена пита,
понеже знам,
че много обичаш.
Стихове Стоян Радулов
 |
| "Реката ІІІ", художник Красимир Кръстев, изложба "Линия и цвят" - ХГ "Никола Петров", Видин, 2016 г. - сн. Стоян Радулов |
Дунав - човешкото лице на реката / документален филм
Дунав. „Всякога, когато чуем това име, невидими пръсти удрят по струните на всяко сърце. Дунав е връстник на вековете. Колко събития, определящи съдбата, колко дела, и трагични, и славни, са се разигравали тук, и достойни за тях декорации са били ето тези брегове, и тази река.” Това са думи на обичания български писател Йордан Йовков, посветени на най-голямата река в Европа, която тече от Запад на Изток и минава през 10 държави, седмата от които е България. Но те сякаш обобщават цялостното ни отношение и събират в две кратки изречения нашите чувства към нея.
На Дунав е посветен и новият документален филм на Телевизия Туризъм - TVT, който бе показан предпремиерно през януари и чиято премиера мина на 9 февруари 2014 г. Филмът е произведен със съдействието на Програмата за трансгранично сътрудничество "Румъния-България" и регионалния бранд на трансграничен регион „Румъния- България“.
Екипът е удивен как реката превежда обикновения пътешественик през цялата история, по места с чародейна красота... Че е като енциклопедия на живота по бреговете й, който заслужава детайлно опознаване. Именно това прави и филмът „Дунав. Човешкото лице на реката”, който вече се завъртя по Телевизия Туризъм и по някои от регионалните телевизии в трансграничния регион. Филмът е озвучен на български, румънски и английски език.
Сценарист и режисьор на лентата е Стоян Радулов, оператори са Николай Василев, Георги Михайлов и Питър Костов, текста чете Светломир Радев, за музикалното оформление се е погрижила Мариана Вълканова, монтажът е дело на Борислав Дрянков, а изпълнителен продуцент е Георги Крумов.
5 върха за 24 часа / документален филм
Възможно ли е един човек да покори петте най-високи планински първенци в България, и то в рамките само на 24 часа? На този въпрос отговаря документалният филм "5 за 24" - коопродукция на Телевизия Туризъм - TVT, и XCoSports. Главен герой е европейският ни вицешампион по ориентиране Кирил Николов - Дизела, който е един от най-добрите планински бегачи на България, атлет и редовен участник в различни екстремни състезания.
Това са близо 100 километра по пет различни планински трасета и почти 7 000 метра денивелация.
32-минутнтата лента е заснета от екип от няколко оператори, сред които Симеон Григоров и Георги Михайлов, сценарист и режисьор е Стоян Радулов, монтажът е дело на Борислав Дрянков, а изпълнителен продуцент е Георги Крумов.
Филмът бе представен на XCo Film Fest в столичния Cinema City Paradise, който се проведе в рамките на българския показ на най-успешните ленти от Международния фестивал за документални планинарски филми Banff Mountain Film Festival, 18 и 19 февруари 2014 г.
Прожекцията на "5 за 24" бе на 19 февруари от 19:30 часа.
След това лентата се завъртя по Телевизия Туризъм - TVT.
Да бъдеш или не: ние просто съществуваме, букваме, лайкваме...
"В потайна самота и вътрешно мълчание
води Бог душата, кога желае да й говори насаме.
Искате ли да кажете нещо Богу, трябва да мълчите."
Михуел де Молинос, из "Дyxoвен водач", 1:129, 132
Михуел де Молинос, из "Дyxoвен водач", 1:129, 132
Подготвяйки публикацията за един от най-изявените и първи толстоисти в България, панагюрецът Георги Шопов, се наложи да обърна малко по-съсредоточено внимание върху живота и възгледите на Лев Толстой.
Много от неговите съвременници са го възприемали като сложна и парадоксална личност, заради неговите религиозно-моралистични и аскетични възгледи, които възприема през 80-те години на ХІХ-ти век и които в крайна сметка го превръщат по-късно във влиятелен морален философ и дори социален реформатор.
В последните години от живота си Толстой, изхождайки от буквалното тълкуване на религиозното учение на Иисус Христос, най-вече на Проповедта на планината (евангелията на Матей и на Лука) и нейните девет блаженства, става ревностен християнски анархист и анархопацифист. Неговите идеи за ненасилствена съпротива, изразени в книги като „Царството Божие е вътре във вас“, оказват силно влияние върху по-късните водачи на движението за ненасилие, като Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг.
Отразяват се и на много мислещи и търсещи българи в началото на ХХ век, включително на Георги Шопов и Николай Лилииев, както споменавам в публикацията.
И това, след като самият Толстой на младини е бил участник в Кримската война и се е бил на позиции около Силистра срещу Османската империя. А може би точно заради това - видял е сам ужаса на бойните действия на първата "модерна" война, в която се изплозвали вече телеграф и железници...
В учението си Толстой поставя нравственото самоусъвършенстване на човека като смисъл и цел на живота и единствен път към Бога. Самоусъвършенстването е възможно само чрез практическо изпълнение на планинската проповед на Христос, която е лично дело за всеки човек, тук и сега и няма никаква връзка с обредите и тайнствата на църквата, била тя православна, католическа или протестантска. Самоусъвършенстването според толстоистите включва и отказ от прилагане на насилие, неучастие в насилствени институции, неотвръщане на насилието с насилие...
 |
| "Толстой на оран", художник Иля Репин, 1887 г. |
Значи, в началото на ХХ-ти век хората все още са мислели в нравствени и духовни категории, запленявали са се от философски системи, търсели са път към нещо по-съвършено и висше от това, което сме. Опитвали са се да бъдат. При това нямам предвид единствено Толстой; да вземем още Николай Рьорих, Петър Дънов, Алберт Айнщайн, Николай Райнов...
А днес?
Днес просто съществуваме, консумираме, букваме, лайкваме, мислим еднакво и за всичко ни е виновна - глобализацията ли?!... Хм...
Да си траем, да не стане по-лошо... (Из дневника във ФБ)
"Добър ден, роби! Бачкате ли здраво за 300 лева, А? И за 200 ще бачкате, ако Дянков огладнее… Сигурно не ви е срам да си гледате децата как обикалят покрай витрините с китайски боклуци, със старите си изтъркани "обущета"… Бачкайте и ги лишавайте, че Дянков е гладен…
Спи, народе! Преклонена главица сабя не я сече! Спи, народе! 240 душмани безсмъртни имаш, дето 7 000 000 никога не могат да ги победят, защото са 7 милиона – всеки за себе си!
Спи, народе… Бъдеще има за теб някъде далеко, в чужбина, далеко от род и Родина, далеко от стара ти майка, далеко от клети ти дечица, без тебе да раснат, че някое и друго евро да пратиш!
Спи, народе! Баба ти докато я пребиват и изнасилват за 40 лева! Ръка не вдигай на душманина – ръцете са ти да бачкаш за 300 лева! Ръцете са ти да си милваш детенцето, дето плаче за нови дрешки и обувки!
Спи, народе… Имаш 500-годишен стаж!"
О, не... Това не съм го писал аз. Но можех и да съм, което е по-важното.
Това, твърди се, било написано в maxy.blog.bg от Магдалена Дончева от Пловдив, на 19 години, но съм склонен да се съмнявам, че точно тя е първоизточникът. Все едно... Във всеки случай в средата на януари 2014-та стана един от най-коментираните постове във Фейсбук, нищо, че е писан поне година преди това. Та, по този повод се сетих за следния виц:
Двама българи били осъдени на разстрел. И докато чакали изпълнението на присъдата си в килиите, единият предложил през решетките на другия:
- Хайде да бягаме, знам един начин...
- По-добре да си траем, че да не стане по-лошо... - отговорил му обаче вторият.
Спи, народе! Преклонена главица сабя не я сече! Спи, народе! 240 душмани безсмъртни имаш, дето 7 000 000 никога не могат да ги победят, защото са 7 милиона – всеки за себе си!
Спи, народе… Бъдеще има за теб някъде далеко, в чужбина, далеко от род и Родина, далеко от стара ти майка, далеко от клети ти дечица, без тебе да раснат, че някое и друго евро да пратиш!
Спи, народе! Баба ти докато я пребиват и изнасилват за 40 лева! Ръка не вдигай на душманина – ръцете са ти да бачкаш за 300 лева! Ръцете са ти да си милваш детенцето, дето плаче за нови дрешки и обувки!
Спи, народе… Имаш 500-годишен стаж!"
О, не... Това не съм го писал аз. Но можех и да съм, което е по-важното.
Това, твърди се, било написано в maxy.blog.bg от Магдалена Дончева от Пловдив, на 19 години, но съм склонен да се съмнявам, че точно тя е първоизточникът. Все едно... Във всеки случай в средата на януари 2014-та стана един от най-коментираните постове във Фейсбук, нищо, че е писан поне година преди това. Та, по този повод се сетих за следния виц:
Двама българи били осъдени на разстрел. И докато чакали изпълнението на присъдата си в килиите, единият предложил през решетките на другия:
- Хайде да бягаме, знам един начин...
- По-добре да си траем, че да не стане по-лошо... - отговорил му обаче вторият.
Хората, които обичам
"Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Парадокси. Такива, които имат малки вселени в себе си и могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед. Или да замръзне. Такива, в чиито очи се крият много истини, стига да можеш да ги видиш. Хора, мисълта за които не те оставя да спиш нощем. Които карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. Обичам ги. Светът има нужда от повече като тях, защото, нека си признаем - няма по-отегчаващо и често срещано нещо от това да си просто скучен. И сив."
Само за една вечер попаднах три пъти на тези думи. И не се стърпях да ги запазя за себе си и да ги споделя тук, защото и аз ги обичам. Искам в света да има все повече от тях; да ни вдъхновяват с примера си и изобщо с всичко това, което са. Хора, които искат да бъдат и така да променят света - всеки ден.
А ако можех непрекъснато да съм заобиколен с такива хора, сигурно щях да съм като в рая.
Но, това не са единствените хора, които обичам.
И ТАКИВА ХОРА ОБИЧАМ:
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)
А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.
"Непримиримите" са измислени от Миряна Башева, но не пречи да обитават и моята глава. А да си призная честно, и още един вид хора обичам:
ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Хвърчащите хора из света забеляза първи Валери Петров, но се оказа, че е имало и други свидетели за съществуването им:
ЛЕТЯЩИТЕ ХОРА
Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.
Летящите хора са малко на брой,
но техния свят е до болка и мой.
Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.
Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.
Летящите хора - повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди и смях.
Летящите хора макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мигът.
Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат, та летежа да стане.
Летящите хора ги срещаш и ти,
но техния полет е в други среди.
Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът - мечта.
Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.
Вярвам, че след като Валентин Йорданов ги открива впоследствие, сред тях са се намерили и други хора. Много се надявам да е така, защото поне засега аз успявам да летя само насън.
От моята кръвна група са и хубавите хора на Станка Пенчева:
ХУБАВИТЕ ХОРА
Те са светли като - диамантите.
Те са редки - като диамантите.
Разпилян е чистият им блясък
сред безкрайни пластове от пръст,
камъни и пясъци...
Мен ми стига, че все пак ги има
по земята -
хора, като мене, зрими.
Ни измислени, не святи.
Стига ми, че в пътища мъчителни
те понякога ме стигат, задминават.
И не знам с кръвта си ли, с очите ли-
хубавите хора винаги узнавам.
Може би -
по топлината, със която ме докосват,
по оная яснота,
дето всичко сложно прави просто;
може би -
по радостната болка,
по мъчителния парив,
нещо хубаво и аз да сторя...
И не питам колко са.
Стига, че ги има -
истинските, хубавите хора.
Моите ШАРЕНИ ХОРА пък опознайте тук.
Само за една вечер попаднах три пъти на тези думи. И не се стърпях да ги запазя за себе си и да ги споделя тук, защото и аз ги обичам. Искам в света да има все повече от тях; да ни вдъхновяват с примера си и изобщо с всичко това, което са. Хора, които искат да бъдат и така да променят света - всеки ден.
А ако можех непрекъснато да съм заобиколен с такива хора, сигурно щях да съм като в рая.
Но, това не са единствените хора, които обичам.
И ТАКИВА ХОРА ОБИЧАМ:
Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)
А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.
И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.
"Непримиримите" са измислени от Миряна Башева, но не пречи да обитават и моята глава. А да си призная честно, и още един вид хора обичам:
ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Хвърчащите хора из света забеляза първи Валери Петров, но се оказа, че е имало и други свидетели за съществуването им:
ЛЕТЯЩИТЕ ХОРА
Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.
Летящите хора са малко на брой,
но техния свят е до болка и мой.
Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.
Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.
Летящите хора - повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди и смях.
Летящите хора макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мигът.
Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат, та летежа да стане.
Летящите хора ги срещаш и ти,
но техния полет е в други среди.
Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът - мечта.
Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.
Вярвам, че след като Валентин Йорданов ги открива впоследствие, сред тях са се намерили и други хора. Много се надявам да е така, защото поне засега аз успявам да летя само насън.
От моята кръвна група са и хубавите хора на Станка Пенчева:
ХУБАВИТЕ ХОРА
Те са светли като - диамантите.
Те са редки - като диамантите.
Разпилян е чистият им блясък
сред безкрайни пластове от пръст,
камъни и пясъци...
Мен ми стига, че все пак ги има
по земята -
хора, като мене, зрими.
Ни измислени, не святи.
Стига ми, че в пътища мъчителни
те понякога ме стигат, задминават.
И не знам с кръвта си ли, с очите ли-
хубавите хора винаги узнавам.
Може би -
по топлината, със която ме докосват,
по оная яснота,
дето всичко сложно прави просто;
може би -
по радостната болка,
по мъчителния парив,
нещо хубаво и аз да сторя...
И не питам колко са.
Стига, че ги има -
истинските, хубавите хора.
Моите ШАРЕНИ ХОРА пък опознайте тук.
Абонамент за:
Публикации (Atom)