Видях огромното небе, и погледа прекрасен на лишените от всичко.” (П. Елюар) „На всяко създание му подхождат още няколко други живота.” (А. Рембо) „В цъфтежа е целта!” (Е. Дикинсън)

Дано не спрем да мечтаем - голи и боси след болестта

"Ханами" при сакурите в София. Сн. Стефан Филков
Тучна пролет е. Дори в София, чийто градинки, дворове и всякакви незастроени задоградия преливат от злачна растителност. Пролет, която чаках с неимоверна надежда през всички студени месеци. От година на година все повече ми дотягат мъгливите, студени софийски дни от ноември до март. Едва издържам почти безпрогледния смог, в който надушвам цялото безпардонно и безразлично отношение към самите себе си, което си причиняваме като общество. Смрадта е символ и на вмирисаните ни междучовешки отношения, на които понякога по-приляга прилагателното междузверски. В тоя видим, гъст въздух се нагнетяват едно върху друго ред нечистоплътни обстоятелства и най-невинното сред тях са температурните инверсии - те са незаобиколим географски факт, докато всичко останало би могло да бъде променено...
И ето - пролетта дойде, внезапна, цветна, жадувана, влажна, зелена, кичеста, неумолима... Но покрай нея в живота ни се вмъкна и един никак не невинен, невидим вирус... И изведнъж световната санитарна пандемия сложи ръка върх моята софийска, тучна пролет. Прегради достъпа ми до нея с решетките на карантината... И радостта ми от пролетта започна да нагарча. А от няколко дни насам се хванах, че все повече си мисля за есента. И то не за каква да е есен, а за Болдинската есен на Пушкин. Не знам защо, но тя не ми излиза от главата още от ноември, когато се разхождах и постоях известно време около паметника на поета в София. Още тогава в мен се загнезди предчувствие за нещо мрачно...
Някога, преди години, обичах есента - още повече, че съм роден на прекрасна дата - 17 септември. Съвсем не намирах в този сезон онази тегоба, която често се пркрадва в отношението към нея. Но заради възрастта ли, или заради нещо друго - все повече жадувам за пролет и лято и все по-малко за есента и зимата.
Но да се върна на Болдинската есен.
Пристигайки на 3 септември 1830 г. във фамилното имение „Болдино“, Александър Пушкин е принуден да прекара там почти три месеца. А причината - карантина, заради избухналата епидемия от холера. Успява да се завърне в Москва едва през декември.
За тези три месеца, обаче, той написва произведения, без които днес е просто немислимо да си представим руската литература: довършва романа си в стихове „Евгений Онегин“, за който е прието да бъде наричан „енциклопедия на руския живот“; пише трагедиите „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Пир по време на чума“ и „Дон Жуан“, повестите на Белкин, както и около 30 стихотворения... Ето защо този уникален период за поета се нарича „Болдинска есен“. Нещо повече, след три години Пушкин, вече преднамерено, идва тук за втора „Болдинска есен“ и изпод перото му излизат „Медният конник“, „Приказка за мъртвата царкиня и седемте богатири“, „Приказка за рибаря и рибката“ и „Дама пика“.
Така се оказва, че за поета есента се превръща най-плодотворният сезон. Той успява да превърне заседналостта заради холерата, кишата, лошото време, краткият ден и всичко останало, заради което обикновено не обичат есента, в естествена преграда срещу неприятните опасности, като така се съсредоточава върху главното – творчеството. И върху това да не спре да мечтае...
Но все пак аз не успях да превърна моята карантинна, коронавирусна пролет в плодотворен период, така както Пушкин превръща своята Болдинска есен. Но защо?
Днес е невъзможно човек да се изолира от света както някога. Непрекъснато писукат всякакви съобщения, електронни писма, известия от електронни пощи, месинджъри, групи и прочие социалномрежови инструменти. Те хем ни свързват, хем ни разделят. Но със сигурност не ни изолират. Не си ли в "матрицата" им, сякаш не си на този свят. Освен че безспорно ни помагат в общуването и боравенето с огромна информация, която по времето на Пушкин е била немислима, те ни и объркват, натоварват, уморяват, отчайват... Не знам за вас, но понякога се чувствам почти удавен в информационната вълна. Затова почти не гледам новини и публицистика по телевизията и изобщо - всячески се стремя да разтоварвам обремененото си съзнание, още повече, че над 20 години вече плувам в блатото на българските медии... Т.е. имам опит, уж знам как да се пазя... Така тази принудителна  а мен карантина се превърна в глътка свеж въздух, малка почивка, в която дори творческите импулси (а те винаги са били животорни за мен) се оказаха спорадични.
От 13 март 2020 г., когато парламентът обяви извънредно положение на територията на цялата страна, един куп планове, бизнеси и мечти отидоха по дяволите... Някои загубиха животите си - светла им памет!... Всъщност, това се случи навсякъде по света по доста сходен начин. Всички се оказахме в ситуация неочаквана... Всичко, за което мечтаех и правех макар и дребни планове преди това, се срина. И от няколко дни установих, че не съм толкова депресиран, колкото съм леко уплашен. Не заради вируса, а заради следното: дали ще намеря сили да продължа и след края на всичко това. Да имаш мечти и цели, които да преследваш, да си любопитен и търсещ са едни от най-силните движещи сили на човека. Поне при мен е така.
Но животът и провидението изглежда не се интересуват от нашите мечти и планове. Те се случват така или иначе. И те изправят гол и бос пред ръба на пропастта... Днес караш колело и мечтаеш как утре ще покориш Мусала, но падаш и чупиш крак... Утре си представяш лято с копманията на Джерад Даръл в Корфу, или пътуване из Хърватска Адриатика, но си прецакваш двигателя на колата... Обстоятества превземат дните ти, парите ти, енергията ти, мечтите ти... А за мечтите най-много ме боли.
Затова се моля: дано не спра да мечтая!
Затова си пожелавам не само да доживея следващия “ханами”, но и наистина да успея да се порадвам на това “съзерцаване на вишневия цвят” в цялата му дълбочина и красота. Пък и “ханами” винаги е през пролетта. Няма как иначе да е.
Затова, освен здраве и сила, си пожелавам и Болдинска есен, докато търся спасение в ръжта.
Затова се моля: дано не спрем да мечтаем!
Спрем ли, всичко ще изгуби смисъл.
А на всички ви, освен здраве и сила, желая и светлина.

© С.Р. / Сюжетите на Радулов

Хора и книги с автограф : Сюжетите на Радулов

 "Поздравъ отъ Панагюрище" стигна и до Camlough Lake, недалеч от Нюри, графство Даун в Северна Ирлания, Обединеното кралство. Защото Панагюрище е и там, където стъпва дори един панагюрец. :) Благодарение на Ани Гръблева (зад кадър) и Таня Данова (в кадър).
КНИГИ С АВТОГРАФ:
Всеки, които иска да получи от тези книги с мой автограф, трябва да ми пише на лични съобщения във Фейсбук - Стоян Радулов. :) Да посочи най-близкия офис на куриерска фирма (Спиди или Еконт), откъдето ще си вземе доставката с наложен платеж, трите имена по документ за самоличност и български телефонен номер, за да получи известие за куриерската услуга. :)

На тезгяха са:
Книгите са посветени на визуалната история на Панагюрище през погледа на архивните снимки и старите пощенски картички - съдържат над 600 изображения и близо 140 истории.
Тези три заглавия могат да бъдат открити и на място във всички книжарници на Панагюрище - в магазините на "Арахна", книжарница "Книгата" до "Т-маркет" и централната книжарница на пл. "20 април". Както и в София - в книжарница "Български книжици" / колонадата под "Кристал".

И още:
Пътуване към Акаша, поезия - 12,00 лв.
Абсолютно: Любов, поезия - 15,00 лв. (Библиографска рядкост, ограничени бройки.)
Във вълшебната виделина на театъра - 20,00 лв. (Хроника на сценичния живот в Панагюрище - автори и съставители Иван и Нина Радулови. Редакторът - Стоян Радулов - пълно изследване по години (от 1865 до 2015), постановки и имена, с богат илюстративен материал, също библиографска рядкост.)

Предстояща книга:
От есента на 2020 г. ще се разпространява и най-новата ми поетична книга - юбилейната антология ЧЕРНО на БЯЛО - цената ще е 16,00 лв.

Казвате какво ви се чете, надписвам и изпращам. :) Друг начин в момента няма. :) Повече за всички книги можете да откриете информация в настоящия ми блог.


Следете и следните страници във Фейсбук.



"Най-удивителното в книгата "Пътуване към Акаша" е личността на автора Стоян Радулов. Такова усложнено мислене е неприсъщо на младостта, но то е показател за интелектуалното развитие на поколенията. В това можем да открием и надеждата, че глобалната бездуховност на днешния ден е само кратък период в историята на човечеството."
Красимира Василева

Веселин Иванов за книгата ми "Абсолютно: Любов": "Ефирна и нежна поезия. С огромна радост да се запознаем и на живо!"
Пепа Минова за книгата ми "Поздравъ отъ Панагюрище", том 2: "Най-ценното в днешния празник 24 май - книга, въплатила всичко, с което се гордея!"
Моето Панагюрище никога не е започвало, нито пък е свършвало с онова чутовно Маньово бърдо от пролетта на 1876-та и закодираните още тогава героики и послания. То е много повече. То е къщата на майка ми и татко ми, земята на най-близките ми хора, градчето на детството, пълно със спомени... Във въздуха му още се носят звучните лакърдии на неповторимия панагюрския говор и ароматите на най-вкусната домашна храна... То е цял Космос... А всеки Космос заслужава своите книги, особено ако се казва Панагюрище. Понеже историята на Панагюрище е и историята на България.

Кръстатица. Преди четвъртото Възкресение


Има-няма стотина каменни къщи, накацали като гнезда на скални орли върху няколко близки баира, високо, високо в Средните Родопи... Половината от които напълно или полуразрушени. Това е малкото селце Кръстатица.
И една красива, изумителна планина, разляла се в Южна България като море от хълмове, която те извисява над боровете и букаците, до небето и слънцето с лъчи от най-добрите емоции, на които си способен. Или те притуля нейде под дъгата си с тежки облаци на тревожност, но никога не те оставя безразличен. И няма как иначе при толкова много истории, разиграли се из облите била, из тучните и рошави като халища поляни и из урвестите долини на тази планина – символ на българската душа. Съдбите на хората тук често ще те разтърсят из дълбочините на съществото ти, ще те омагьосат с клокочещия и мек говор на родопския говор, ще го съпроводят с плач на каба гайда, с песен от гласа на кавал или с радост от тамбура... Само едничка песен може да ти скъса сърцето – „Пустиян Салих без сабур”, какво остава за всичките...
Едва двадесет човека, една крава, няколко овчици, тук-там някое куче, малко кокошки, няколко кози и две магарета – горе-долу това е цялото "поселение" на Кръстатица.
Кога се е завързал възелът на животеца в това село не знам. А и няма кой да ми каже, защото никой не го помни. Ама, разбрах, че Кръстатица досега три пъти е умирало и още толкова пъти се е възраждало; че четвърти живот живее то - така поне се мълви по тия ридове на Родопите, извисили се над долината на Малка Арда.
Този четвърти живот започнал някъде в началото на ХІХ век, когато тук се преселили хора от по-ниското село Оряховец. Заради липсата на поминък обаче след век и половина повечето от наследниците на заселниците го напуснали. Най-много от тях се ориентирали към Кърджали, а други - към Казанлъшко, селата Шейново, Ясеново, Горно и Долно Сахране.
Обезлюдено, самотно, високо и далечно, днес Кръстатица за пореден път се е вкопчило в живота, както повет около дива ябълка, и не се пуща - поне не и доброволно. Стиска кривите си, старчески ръце около ствола му с последни сили... Докато времето все пак някога отново го надвие. Опира се на каменните си стени, както стогодишните баба Иглика и баба Недка на своите дървени тояжки... И е вперило с надежда очи в простора, чиято синева се стрелка над тия безбрежни Родопи. А те дърпат погледа ти надалеч, надалеч... И през пространството, и през времето.
Тук съм преди четвъртата смърт и може би преди четвъртото Възкресение. Опитвам се да гадая, всъщност, ще има ли пети живот за Кръстатица. Но не провиждам толкова напред, не ми е дадено... Само дано домашното мляко от единствената крава, дъхавият пататник от местните картофи и този пусти шарен боб не добият вкус на помен! Опирам гърба си върху каменните дувари и се опитвам да чуя какво ще ми кажат.
Във всеки случай от десетилетия училището е глухо и сляпо, с вече пропаднал и опасен покрив, джамията е без минаре и празна, а църква никога не е имало... Макар, че името на селото идва тъкмо от местността Кръстатица, която се намира току над него. Тя е свързана с преданията за Христовия кръст (същите като на Кръстова гора) и с гоненията на християни, отказали да приемат мюсюлманството и погинали в името на своята вяра... Даже кръчмата е вече затворена, а автобусче от Баните идва два пъти в седмицата... Изпотрошените прозорци отдавна гледат към Оня свят. Та, както виждам нещата, май четвъртият край за Кръстатица е неизбежен. Нещо повече – съвсем скорошен ще е.
Времето неумолимо лети, докато коленете и кръстовете на старите жители на Кръстатица отмаляват. Млади няма. Когато вечер си легнат двайсетте баби и дядовци, не се знае дали на сутринта ще се събудят пак толкова. Повечето от здравите някога, топли и уютни малки къщици днес са населени със сенки на покойници. Некролозите на последните ни гледат от заключените пътни порти – Райна Славчева, Рада и Емил Чолакови, Зорка Делчева, Владимир Инсаров, Димитър Минчев, Борис Зинелов... Това е свят на мъртвите – щастливи, нещастни, работливи, мързеливи, радостни и тъжни, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи едновременно и със слънцето на живота и със суграшицата му на жмичка хора. Те минават с вятъра през изпочупените джамове, кръжат около пропадналите огнища, просвистяват през празните долапи и обори с копнеж по едни невъзвратими времена. Те са забравили, че не са хора, а духове. Но ако се отскубнат от Кръстатица, в същия миг ще бъдат унищожени и стопени като всеки паднал тука сняг от топлото течение на Малка Арда.
Пратеници, посланици от широкия свят попадат тук случайно само заради Надя Еренджикова, която преди петнайсетина-двайсет години се влюбила в селцето с каменните къщи безвъзвратно. Оставила любимия си Пловдив и пристанала на Родопа точно в Кръстатица. Тя с помощта на местните, самоуки майстори върнала към живот една от местните каменни къщи, където да идват гости от големия свят и от цяла България.
Но ето, дивата ябълка в съседния двор не е обрана още от миналата есен. Плодовете й гният върху влажната земя, без да са станали на сладка ракия или на ароматен мармалад. Някои от терасираните нивички на отсрещния скат са превърнати в малки пасища, но повечето са запустели, превзети от дренки, бурени и коприва.
Животът е кръговрат и в Кръстатица се е завъртял вече най-малко три пъти.
Особено тъжно ще е, ако някога тези хора и това село изчезнат от спомените на бъдните живи. Затова пиша и заснемам спомените си. Селото и хората му, които не познавам, заслужават вечна памет. Защото съм един от тях. Бил съм някога и ще бъда. От обелиски няма нужда – полуразрушените стени на грохналите къщи стърчат като надгробни камъни. Както е написал Хайтов: "Пустота заварих, оставих пустота..."
От нас в ефира остават да живеят песните... А природата е вечна.
Слушам и въпреки всичко се усмихвам...

С.Р. © Сюжетите на Радулов
Още за селото в блога:


Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала,
цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.
Сичко са й било цветнало,
цветнало й още лиснало,
          и моен зелен босилек,
          и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам...”

(Из родопската песен „Въз подзиме съм легнала” в изпълнение на Радка Кушлева) 


По Кайзеровия път в Рила / документален филм



Офроудът – изключително екстремно изживяване. Друсане из пресечени местности, шофиране по места, където няма нормални пътища... Занимание само за любители на високия адреналин с екстремна нагласа. Те обичат свободния дух и бягат от часовия график. Филмът „По Кайзеровия път” ви определя среща точно с такива хора... Сборният пункт и стартът на нетрадиционната експедиция с джипове през най-високата българска планина Рила е софийският квартал Бистрица.  Ще се запознаете с представители на два от активните офроуд клубове в страната – Варненският и Софийският. А алтернативният маршрут на организаторите от „Трофи Клуб България”  замества престижното офроуд-състезание „Ком-Емине”, провеждано в предишни години. Така, заедно с групата на джиповете от експедиционния туристически клас ще може да се докосне до красотата на българската природа, без да се подлагате на изключително екстремното натоварване. Но пък екипът на продукцията трябваше да го изживее в пълна степен, за да ви покаже приключението „По Кайзеровия път”...
-
Автор и режисьор - Стоян Радулов, оператор - Владислав Милиев, диктор - Цветан Ватев, музикално оформление - Мариана Вълканова, монтаж - Радосвета Петрова, звук - Борислав Дрянков, продуцент - Георги Крумов. Телевизия Туризъм - виж България!