На крилете на птица

 [Есета от карантината] 

В тази снимка се отправям към Итака, Родината на Одисей и на всички пътешественици, на странстващите странници, на неразбраните от другите и неразбиращите нашите затворени друмища на ума. Фериботът надува сирената си и поздравява друг, с когото се разминават. И тогава една чайка литва, и се превръща в целия свят за мен. Защото нейните очи стават моите очи, дробовете й - мои дробове, крилете й - мои криле. Ето, усещам как сърцето й ще изскочи от вълнение - като на колибри, почти с 1000 удара в минута. Замисляли ли сте се, всъщност, с колко удара в минута бие сърцето на птица?... Но когато се отпуска върху въздушния поток и се плъзга по лъчите на йонийското слънце, всичко си идва на мястото... И светът е вече мой.
Ще се издигнем бавно, за да задминем нос Агияс Андреас с малкия бял параклис и да се пореем малко над този прекрасен залив Молос. От набраната височина водите са тъмно сини, лъчите върху перата по гърба са топли и от нийде не се чуват песните на други птици. Къде са изчезнали всички? Къде са се изпокрили останалите чайки, хитрите сойки и палавите керкенези? Защо не ги съзирам ни сред миртовите храсти, ни сред маслиновите дръвчета, ни зад огромните кактуси и фикуси... Я, какво интересно ято от водни кончета, бръмчащи като стрели, сред които се поклаща опашката на един малък, мяукащ Апостол, навирена гордо като черно знаме! Дали хвъркатите не са се скрили сред Карантината на малкото островче Лазарето? Не, птиците нямат нужда от карантина, особено чайките. Тя е за хората. Албатросите, например, умират насред океана и никой не е виждал досега как това се случва. Само ние носим страха със себе си и си мислим, че го затваряме в разни Карантини. Прочее, повечето от тези мрачни места тъдява са или на невзрачни островчета, или зад каменни стени на странични заливчета, а сигурността им, всъщност, е измамна. Тази чайка няма страх, изпълнена е с живот, стремително се извива над сгушения сред зеленото град Вати. Оттук ветровете я поемат и я изпращат първо на север, към китния Киони, а след това и на запад, към прекрасния Кефалония - по-голямата сестра на Итака. И още малко, още малко, още малко... За да кацне на белите камъчета на плажа Миртос... Раят на този остров, с незабравимата негова светлина, особено преди залез, която превръща водата в блестящо злато, земята - в бял мрамор, а небето обагря в кралски пурпур... Тук въздухът ми спира и досущ като Емили Дикинсън усещам, че почти ще умра от красота... До Сицилия остава още малко, тя е само отвъд морето... Няколко мига пълно щастие, няколко въздъха живот от соления медитерански въздух!... И тогава нишката на моето съзнание ме връща обратно на ферибота, който след малко ще акостира сред самобитните къщици на Фискардо. А аз ще акостирам сред зимата на Първа пролет в София, насред карантина "2020", до моят Апостол, сгушен насред възглавниците... Но само до следващия ми полет на крилете на птица.

С.Р. © Сюжетите на Радулов